Отвъд редицата огромни прозорци, които обгръщаха предната част на мостика, насрещните вълни изглеждаха по-близо и се надигаха застрашително. Бяха бавни, могъщи и тежки талази, което означаваше, че неспирното им люлеене щеше да ги придружава през по-голямата част от пътя. Издаденият напред вълнорез на „Британия“ пореше тъмносините води, вдигайки нагоре огромни, пенести пръски, които излитаха високо, преди да се излеят върху долните открити палуби. Корабът беше развил типичният дълбоко океански бордови крен.

Очите на Льосюр обходиха системата контролни табла. Той забеляза, че стабилизаторите са се разгърнали на полупозиция, принасяйки в жертва комфорта на пасажерите заради по-висока скорост, и той предположи, че това е по заповед на Кътър.

— Капитан Мейсън? — Гласът на Кътър проряза мостика.

— Той ще бъде тук всеки момент, сър.

Кътър не отговори.

— Предвид обстоятелствата, предполагам, че сериозно трябва да обмислим…

— Ще чуя първо неговия доклад — прекъсна я Кътър.

Мейсън отново млъкна. За Льосюр беше ясно, че ги е заварил по средата на някакъв спор.

Вратата към мостика се отвори отново и Кемпър, шефът по сигурността, влезе.

— Ето ви най-после, господин Кемпър — каза Кътър, като го погледна. — Рапорта ви, ако обичате.

— Получихме обаждането преди четиридесет минути, сър — каза Кемпър. — Възрастна жена в апартамент 1039 съобщи, че компаньонката й е изчезнала.

— А коя е била компаньонката й?

— Млада шведка на име Инге Ларсен. Сложила възрастната жена в леглото в девет часа, след което се предполага, че също е отишла да си легне. Но когато някакви пияни пътници по грешка почукали на вратата на старата дама, тя се събудила и открила, че госпожица Ларсен не е там. Търсихме я досега, но без резултат.

Комодор Кътър бавно се извърна към шефа на охраната.

— Това ли е всичко, господин Кемпър? Капитан Мейсън ме накара да повярвам, че е било нещо сериозно.

— Помислихме, че това е второ изчезване, сър…

— Не дадох ли ясно да се разбере, че това, какво става с пътниците, не е моя грижа?

— Нямаше да ви безпокоя, сър, но, както споменах, направихме съобщение по радиоуредбата и претърсихме обществените места. Нищо.

— Явно е с някой мъж. — Кътър отново обърна солидната си фигура към прозорците.

— Както господин Кемпър каза, това е втори случай на изчезване — обади се Мейсън. — Което го прави подходящ за вниманието ви, сър.

Кътър продължаваше да не казва нищо.

— И както господин Кемпър ви докладва при по-раншния случай, когато разследвахме първото изчезване, открихме проби от коса и кожа на лявата открита палуба, които съвпадат…

— Това не доказва нищо, може да са от всякъде. — Кътър махна с ръка — жест, както на раздразнение, така и на досада. — А дори и да е скочила — тогава какво? Знаете много добре, както и аз, че кораб насред океана е плуващ палат на самоубийци.

Докато Льосюр знаеше, че наистина такова изчезване сред морето не е необичайно — и че винаги ревностно се прикрива от екипажа — този груб отговор накара дори Мейсън да се изненада. Тя замълча за трийсетина секунди, после прочисти гърлото си и заговори пак:

— Сър — каза тя, поемайки си дълбоко въздух, — трябва да обсъдим и най-малката вероятност тези две изчезвания да сочат, че на борда има маниак.

— И какво според вас трябва да направя?

— Най-почтително бих препоръчала да обмислим отклонение към най-близкото пристанище.

Кътър се втренчи в нея, очите му бяха като въглени сред розовата, набраздена от венички плът. Той заговори бавно, с леденостуден глас.

— Намирам тази препоръка за необмислена и във висша степен лишена от основание, капитан Мейсън. Това е „Британия“.

Името на кораба увисна във въздуха, сякаш обясняваше всичко.

Когато Мейсън отговори, гласът й бе нисък и равен:

— Да, сър. — И без да каже друго, тя мина покрай него и напусна мостика.

— Женски паники — измърмори Кътър полугласно, измъкна разпечатката от джоба си и я прегледа отново. Намръщи се още повече. Дори без сравнението с навигационните данни на „Олимпия“, той изглеждаше дълбоко нещастен от местоположението им. Игнорирайки офицера на вахта, той се обърна директно към кормчията. — Увеличи скоростта до пълен напред.

— Пълен напред, тъй вярно, сър.

Льосюр дори не помисли да отвори уста, за да възрази. Знаеше, че няма да доведе до добро; изобщо нямаше да доведе до добро.

Точно двайсет минути след дванайсет, Констанс Грийн се появи от камериерския пункт на Палуба 9 и подкара количката си по плюшения килим към тризонета „Пеншърст“. Беше се разтакавала в пункта през повечето време от двата часа, преструвайки се на заета, сгъваше и разгъваше чаршафи, подреждаше препаратите за пране и шампоаните по съответните им места, докато чакаше Скот Блекбърн да напусне апартамента си и да отиде в казиното. И накрая, секунда преди това, той се показа, погледна бързо часовника си и забърза по коридора към чакащия асансьор.

Тя спря количката отвън до апартамента; оправи камериерската си униформа и се стегна вътрешно; след това издърпа магнитната карта, която й беше дал Пендъргаст, и я мушна в прореза. Ключалката изщрака и тя натисна бравата да отвори, като издърпа след себе си количката, колкото е възможно по-безшумно.

Затвори внимателно и спря в антрето да разузнае. „Пеншърст“ беше един от трите тризонета на борда на „Британия“, с 250 кв.м. площ и отлично обзаведен. Спалните бяха на горните етажи, а салонът, трапезарията и кухнята се намираха точно пред нея.

„Донеси ми боклука му“, беше казал Пендъргаст. Констанс присви очи.

Не знаеше колко време възнамерява Блекбърн да прекара в казиното — ако наистина беше отишъл там, — но трябваше да се допусне, че не разполага с много време. Погледна часовника си: дванайсет и половина. Щеше да си позволи петнайсет минути.

Плъзна количката по покрития с паркет под на антрето, оглеждайки се любопитно наоколо. Докато апартаментът се перчеше със същата ламперия от скъпо дърво, като този, който деляха те с Пендъргаст, всичко останало не би могло да изглежда по-различно. Блекбърн бе декорирал почти всяка повърхност с предмети от колекцията си. Тибетски килими от коприна и вълна от як покриваха подовете; по стените висяха платна на кубисти и експресионисти в тежки рамки. Напред, в салона, в един от ъглите се мъдреше пиано „Бьозендорфер“ от скъп махагон. Молитвени колела, ритуални оръжия, декоративни кутии от злато и сребро и множество скулптури бяха пръснати по различни маси и книжни лавици, обрамчващи едната стена. Една голяма и сложна мандала висеше над камината. Отстрани тежък гардероб от мек, златист тик блестеше на слабата светлина.

Тя остави количката си, прекоси помещението и се приближи до гардероба. Поглади замислено полираното дърво, после отвори вратата. Вътре имаше масивен стоманен сейф, който заемаше почти цялата вътрешност.

Констанс отстъпи и го погледна преценяващо. Беше ли достатъчно голям да побере Агозиена?

Да, реши тя: беше достатъчно голям. Затвори гардероба и като извади една кърпа от престилката си, избърса местата, където го беше докосвала. Една от задачите беше изпълнена. Тя се огледа за втори път и си отбеляза наум всичко от голямата и безумно еклектична колекция на Блекбърн.

Върна се при количката си в основата на стълбата. Чу се звук — слаб, но отчетлив. Идваше отгоре. Тя изчака неподвижно, вслушвайки се. Чу го отново: глухо хъркане, идващо от отворената врата на една спалня на следващата площадка.

Значи все пак имаше някой в апартамента? Най-вероятно — частната прислужница на Блекбърн. Това щеше да усложни нещата.

Констанс стисна количката и прекоси антрето, като внимаваше дръжките на метлата и подочистачката да не тракат. Спря в средата на салона и направи бърза проверка на кошчетата за боклук, изтръсквайки съдържанието им в една чиста торба, която откачи от количката. Остави всичко на мястото му и обиколи трапезарията, след това и кухнята, като повтори процедурата. Тук имаше малко неща за изхвърляне: явно прислужницата на Блекбърн беше свършила истинската работа.