— Господин Пендъргаст — понечи да възрази Кемпър.

Пендъргаст вдигна ръка.

— Оставете ме да завърша, ако обичате. Сериен убиец на борда, който ескалира. Задоволил се е да хвърли първите двама извън борда. Но тази жена тук — не. Било е много по-драматично — много повече в съгласие с по-раншното убийство, което разследвах. Защо? Това предстои да се разкрие.

Тишината продължи.

— Както разбирате, убиецът е имал ключ за вратата към кулисите. Но не се заблуждавайте, че е член на екипажа.

— Кой е казал, че е член на екипажа? — не се сдържа Кемпър.

Пендъргаст махна с ръка.

— Господин Кемпър, успокойте се. Ако съм прав, убиецът всъщност не е от екипажа. Но може да се е дегизирал като такъв и да е успял да получи пропуск към забранените зони. Като работна хипотеза, бих предположил, че Вила Бъркшир е била подмамена зад кулисите с обещанието да се срещне с Браддок Уайли. Което навежда на мисълта, че убиецът й е бил облечен като някой на отговорна позиция.

Той се обърна към комодор Кътър.

— Къде точно се намираме, ако ми бъде простено задаването на този въпрос?

Капитанът отвърна с втренчен поглед, след което се завъртя към Кемпър.

— Ще позволите ли този… пасажер да поеме сигурността на кораба? — Гласът му беше твърд като стомана.

— Не, сър. Но почтително бих настоял да приемем неговата помощ. Той ни е… помагал преди.

— Запознали сте се с този мъж и сте използвали услугите му?

— Да, сър.

— В какво качество?

— В казиното — отвърна Кемпър. — Помогна ни да се справим с картоброячите. — Не добави, че Пендъргаст си беше тръгнал с повече от четвърт милион паунда отгоре — пари, които тепърва трябваше да възстановяват.

Капитанът махна възмутено с ръка, сякаш искаше категорично да се дистанцира от обсъждания въпрос.

— Много добре, господин Кемпър. Като капитан на този кораб, знаете, че не се намесвам в проблеми, които нямат общо с плаването. — Той отиде до вратата и се извърна назад. — Предупреждавам ви, Кемпър: сега всичко лежи на вашите рамене. Вас ще държа отговорен за всичко. — После се обърна и излезе.

Пендъргаст погледна Мейсън.

— Мога ли да попитам какво е настоящото местоположение на „Британия“? По отношение най-близката суша?

— Намираме се на хиляда и двеста километра източно от Флемиш Кеп, хиляда и осемстотин километра североизточно от Сейнт Джонс, Нюфаундленд.

— Сейнт Джонс е най-близкото пристанище?

— За момента — отвърна Мейсън. — След няколко часа ще е Галуей, Ирландия. Сега сме някъде по средата.

— За съжаление — промърмори Пендъргаст.

— Защо? — попита щаб-капитанът.

— Защото съм убеден, че убиецът ще удари отново. Скоро.

Като управляващ директор на дружеството с ограничена отговорност „Абърдийн Банк енд Тръст“, Гевин Брус си мислеше — бе непоколебимо убеден, — че има невероятно голям опит в поемането на контрол над невъзможни ситуации и поставянето на нещата на мястото им. В хода на кариерата си бе преживял не повече от четири банкови фалита, но беше вкарал банките бързо във форма и бе променил съдбата им. Преди това бе служил като офицер във Военноморската флота на Нейно величество, вземайки участие във военните действия на Фолклендските острови и опитът от онова време му беше добре дошъл. Но никога не се бе сблъсквал с толкова странно и толкова плашещо предизвикателство като това.

Брус пътуваше с още двама представители на „Абърдийн Банк енд Тръст“ — Нилс Уелч и Куентин Шарп — и двамата бивши моряци като него, сега безукорно облечени банкери в стила на Ситито. Работеше с тях от години и ги познаваше като добри, надеждни мъже. Бяха поканени на това пътешествие от една негова клиентка, Емили Далбърг, като отплата за обслужването. В наше време повечето богати клиенти изглежда смятаха, че банкерът им е задължен, но Емили разбираше важността от поощряването на старомодните отношения на взаимно доверие. И Брус й се беше отплатил за това доверие, помагайки й да премине през два гадни развода и едно сложно дело за наследство. Самият той вдовец, оценяваше по достойнство вниманието и подаръка й.

Жалко, че всичко вървеше към влошаване.

След развръзката в театър „Белгрейвия“ миналата нощ — на която беше присъствал — му стана ясно веднага, че корабният персонал не е в състояние да се справи. Те не само че нямаха представа как да разследват убийството или следите на убиеца, но и изглеждаха неспособни да се справят със страха и паниката, които плъзнаха из кораба — при това не само сред пасажерите, бе забелязал Брус с удивление, но също и сред обслужващия състав. Беше прекарал достатъчно време на кораб, за да знае, че моряците често попадат във властта на суеверни представи. „Британия“ беше станала крехка черупка и той бе убеден, че още един шок — и всичко ще потъне в хаос.

Ето защо след обяда седнаха заедно с Уелч, Шарп и госпожа Далбърг — тя бе настояла да участва, — и заедно съставиха план. И сега, докато крачеха по застланите с плюш коридори, водени от Брус, той предприе някои мерки за успокоение, знаейки, че са пуснали плана си в действие.

Малката група премина през палубите и стигна до коридор, който водеше към мостика. Бяха спрени от як гард с воднисти очи и разбъркана прическа.

— Тук сме, за да се срещнем с комодор Кътър — каза Брус, показвайки картата си.

Мъжът я взе и я погледна.

— Мога ли да попитам за какво се отнася, сър?

— За последното убийство. Кажете му, че сме група разтревожени пътници и че искаме да го видим веднага. — След миг колебание добави някак смутено: — Екс капитан, Кралска флота.

— Да, сър. Един момент, сър.

Охранителят забързано се отдалечи, като затвори и заключи вратата след себе си. Брус чакаше нетърпеливо, със скръстени пред гърдите ръце. Минаха пет минути, преди мъжът да се появи.

— Ако обичате насам, сър.

Брус и хората му последваха гарда през люка и влязоха в една много по-различна зона на кораба, с линолеум на пода, боядисани в сиво стени, имитация на дърво, осветена от серия флуоресцентни лампи. Миг по-късно бяха въведени в спартански обзаведена конферентна зала с една-единствена редица прозорци от дясната страна, които гледаха към бурния безкраен океан.

— Моля, седнете. Капитан Мейсън ще е тук всеки момент.

— Помолихме да се срещнем с капитана на кораба — отвърна Брус. — С комодор Кътър.

Охранителят прокара ръка през разрошената си коса.

— Комодорът няма възможност. Съжалявам. Старши помощник-капитан Мейсън е втори в йерархията.

Брус хвърли въпросителен поглед към малката си група.

— Да настояваме ли?

— Боя се, че не е добра идея, сър — каза гардът.

— Е, щом е тъй, ще се срещнем със старши помощника.

Не бяха успели да седнат, когато миг по-късно в рамката на вратата се появи една жена в безукорна униформа, с пъхната под фуражката коса. Щом се окопити от изненадата, че жена заема такъв висок пост, Брус бе впечатлен от спокойното й, сериозно изражение.

— Моля, седнете — покани ги тя, като в същото време се настани на челното място зад масата — още една подробност, която не избегна одобрението му.

Банкерът изложи същността незабавно.

— Капитан Мейсън, ние сме представители на една от най-големите банки във Великобритания, с нас е и клиентка на банката. Както по всяка вероятност знаете, някои от пътниците са започнали да се заключват в каютите си. Тръгнаха приказки за убиец на борда от типа на Джак Изкормвача.

— Осведомена съм.

— Екипажът, в случай, че не сте забелязали, също е изплашен — намеси се Емили Далбърг.

— Отново: осведомени сме за тези проблеми и предприемаме стъпки за справяне със ситуацията.

— Така ли? — вдигна вежди Брус — В такъв случай, капитан Мейсън, мога ли да попитам къде е корабната охрана? До този момент тя беше практически невидима.

Мейсън направи пауза, спирайки поглед върху всеки от тях.

— Ще бъда откровена с вас. Причината да виждате малко охрана е, че тук охраната наистина е малко — поне относително, като се има предвид размера на „Британия“. Правим всичко, което можем, но това е много, много голям кораб и на борда има четири хиляди и триста души. Целият ни охранителен състав работи непрекъснато.