„Все едно да плашиш мечка с гора“, помисли си Пенър. Съвсем внезапно той осъзна, че ако изиграеше правилно картите си, можеше да получи тлъста хапка, а защо не дори повишение. Кори Пенър, заместник-началник на отдел „Информационни технологии“, героят, спасил „Британия“.

Харесваше му как звучи. Започна да се отпуска; това щеше да е върхът.

— Ще е трудно, наистина трудно — каза той, а тонът му бе почти мелодраматичен. — В това нещо тук е използвана сериозна кодираща програма. Нещо, което да можете да ми кажете?

Хафнагел поклати глава.

— Кодирането на автопилота е извършено от немска софтуерна фирма. Корпорацията не може да намери документацията или договорите. Освен това в Хамбург работното време вече е свършило.

— Тогава ще трябва да анализирам кодираната сигнатура, преди да мога да определя каква стратегия за дешифриране да използвам за нея.

Докато Хафнагел гледаше, той прокара потока от данни за автопилота през криптографския анализатор.

— Използвана е вградена, хардуерно базирана кодирана система — обясни той.

— Това лошо ли е?

— Не, добре е. Обикновено хардуерното кодиране твърде лесно се разбива, особено на 32 битови системи. Стига да не е AES, или друг многобитов алгоритъм, би трябвало да мога да го разбия — пардон, дешифрирам, след известно време.

— Ние не разполагаме с известно време. Както вече ти казах, имаме по-малко от час.

Пенър не обърна внимание на думите му, вперил поглед в екрана на анализатора. Беше схванал проблема. Осъзна, че вече не му пука дали шефът му ще види неортодоксалните методи, които използваше.

— Е? — притисна го Хафнагел.

— Задръжте малко, сър. Анализаторът определя в момента доколко сложно е кодирането. В зависимост от това колко битово е криптирането, мога да атакувам по страничен канал, или може би…

Анализаторът завърши и се появиха голямо количество цифри. Въпреки горещината в залата Пенър усети, че изстива.

— Исусе — промърмори той.

— Какво е това? — мигновено попита Хафнагел.

Пенър се взираше в данните объркано.

— Сър, вие казахте по-малко от един час. Един час, преди… какво точно?

— Преди „Британия“ да се блъсне в Кериън Рокс.

Пенър преглътна.

— И ако този план не проработи… какъв е план „Б“?

— Не е твоя грижа, Пенър. Продължавай да работиш.

Пенър прочисти гърлото си.

— Програмата използва криптиране, основано на елиптични криви. Най-модерното. С 1024 битов фронт енд и 512 битов симетричен бек енд.

— Е, и? — не се сдържа шефът му. — Колко време ще ти отнеме?

В тишината, последвала въпроса, Пенър внезапно започна да усеща дълбокото боботене на корабните двигатели, глухото удряне на носа, предизвикано от прекомерно високата скорост на насрещните вълни, глухия напор на вятъра и водата, които се чуваха дори през бученето на охлаждащите вентилатори в лишеното от прозорци помещение.

— Пенър? По дяволите, кажи колко време ще ти трябва?

— Толкова години, колкото са песъчинките по плажовете на целия свят — промърмори той, почти задушавайки се от обхваналото го чувство на ужас.

Нещото, което нямаше име, мина през сянката и оживялото от звуци празно пространство. То обитаваше неопределен мета свят, свят, лежащ в сивотата между живия свят на „Британия“ и нивото на чистата мисъл. Призракът не беше жив. Нямаше сетива. Не чуваше нищо, не можеше да долови никаква миризма, не усещаше нищо, не мислеше нищо.

Познаваше само едно: желанието.

Той прекоси приличните на лабиринт пасажи на „Британия“ сякаш по усет. Светът на кораба за него бе сянка, нереален пейзаж, неясна тъкан от полумрак и тишина, която трябваше да бъде премината, за да бъдат неговите нужди задоволени. От време на време срещаше случайно мътния блясък на живи същества; техните блуждаещи движения бяха игнорирани. Те бяха толкова нереални за нещото, колкото то за тях.

То смътно усещаше приближаването на плячката. Притеглянето, с което аурата на живото същество го привличаше като магнит. Следвайки тази лека примамка, то мина през палубите на кораба, прекоси коридора и херметичната преграда, търсейки, винаги търсейки онова, което бе призовано да погълне, да унищожи. Неговото време не се измерваше с човешки мерки; времето беше гъвкава мрежа, която можеше да се разтегне, да се скъса, да се свие, да влезе в нея и да излезе. То притежаваше търпението на вечността.

Нещото не знаеше нищо за съществото, което го бе призовало. Това същество вече не беше важно. Сега дори призовалият го нямаше силата да го спре; съществуването му беше независимо. Нито пък имаше представа за вида на обекта на желанието си. Познаваше единствено притегателната сила на копнежа: да открие нещото, да откъсне душата на съществото от тъканта на света и да я изгори с желанието си, да я погълне и да се засити — след което да хвърли пепелта във физическия мрак.

То се плъзна през един мрачен коридор, сив тунел от полусветлина, с бързо движещите се живи същества; през рояци, натежали от страх и ужас. Аурата на плячката му тук бе по-силна: наистина силна. Почувства как копнежът му се увеличава, как се разпростира, търсейки горещината на контакта.

Тулпата вече бе близо, много близо до своята жертва.

Гевин Брус и малката му група — Нилс Уелч, Куентин Шарп и Емили Далбърг — следваха Лиу и Краули през страничния люк към Полупалуба 7. Отпред стоеше надпис „Спасителни лодки“; подобен люк можеше да се открие и на десния борд. Пред люка се бе струпала тълпа и при вида им хората се обърнаха към тях.

— Ето тук са!

— Вземете ни на спасителните лодки!

— Вижте, двама от корабните служители! Опитват се да спасят собствените си задници!

Наобиколиха ги. С писък, една пълна жена с раздърпан анцуг хвана Лиу.

— Истина ли е? — изкрещя тя. — Че сме се насочили право към скалите?

Тълпата се люшна напред, запотена, излъчваща миризма на паника.

— Истина ли е?

— Трябва да ни кажете!

— Не, не, не! — отвърна Лиу, като вдигна ръце нагоре, с гримаса на усмивка върху устните. — Този слух е абсолютно лъжлив. В момента се движим към…

— Лъжат! — извика един мъж.

— Какво правите тогава при спасителните лодки?

— И защо, по дяволите, се движим толкова бързо? Корабът се носи като полудял!

Краули извика, за да ги накара да го чуят:

— Слушайте! Капитанът просто ни води към Сейнт Джонс с възможно най-голямата скорост.

— Не това казват колегите ви от екипажа! — изрева жената в анцуга, хвана реверите на Лиу и ги задърпа бясно. — Не ни лъжете!

Коридорът сега беше пълен с възбудени пътници. Брус беше смаян от това колко разюздани и неконтролируеми бяха станали те.

— Ако обичате! — извика Лиу и отблъсна жената. — Току-що идваме от мостика. Всичко е под контрол. Става въпрос чисто и просто за рутинна проверка на спасителните лодки…

Един по-млад мъж се избута напред, сакото му бе разкопчано, копчетата на ризата — откъснати.

— Не ни лъжи, кучи сине! — Той хвана Лиу, който се дръпна настрани; мъжът се завъртя и го удари отстрани по главата. — Лъжец!

Лиу се олюля, отпусна рамене, обърна се и когато мъжът дойде зад него, заби юмрука си в слънчевия му сплит. Пътникът се сгромоляса със стон на земята. Един пълен мъж си проправи път напред, едрото му туловище застрашително се приближи и той замахна към Лиу, в същия момент друг го посрещна изотзад; Брус пристъпи, обезвреди с един премерен удар пълния мъж, докато Краули се зае с втория пътник.

Тълпата, шокирана от изблика на насилие, утихна внезапно и се дръпна назад.

— Върнете се по каютите си! — извика Лиу.

Гевин Брус направи крачка напред:

— Ти! — Той посочи към жената в първата редица, обута в анцуг. — Отмести се от люка, веднага!

Заповедта му имаше нужния ефект: тълпата се отмести, притихна, изпълнена със страхопочитание. Лиу прекрачи напред и отключи люка.