— Екипът ми, сър, полага максималните възможни усилия да поддържа реда, да отговаря на оплакванията за изчезване и да успокоява пътниците. С цялото ми уважение, но ние не сме в състояние да събираме доказателства, да разпитваме заподозрени или да провеждаме разследване.

Кътър продължи да го гледа настойчиво.

— Нещо друго, мистър Кемпър?

— Бих препоръчал обявяване на ISPS първа степен, на борда на кораба.

Очите се фокусираха за кратко върху Льосюр, преди да се завъртят към вахтения офицер.

— Господин Уордингтън? — извика Кътър. — Колко остава приблизително до Ню Йорк?

— При сегашната скорост и хединг, шейсет и шест часа, сър.

— А до Сейнт Джонс?

— Двайсет и три часа, сър, ако поддържаме същата скорост.

На мостика се възцари дълга тишина. Очите на Кътър светеха на мъждивата светлина на електронните прибори. Той се обърна към шефа по сигурността:

— Господин Кемпър, обявете код едно. Искам да затворите две от казината и половината нощни клубове. В допълнение, изберете магазините и залите, които са направили най-малък оборот. Прехвърлете служителите, чиито способности и умения позволяват, към поддръжката на реда на борда. Затворете игралните зали, клубовете за здраве, театрите и спа центровете — и пренасочвайте и техните служители към охраната всеки път, когато се налага.

— Разбрано, сър.

— Запечатайте всички зони, които могат да съдържат юридически доказателства за едното или другото престъпление. Не искам там да влиза никой, дори вие.

— Вече е направено, сър.

Той се обърна.

— Господин Льосюр, от десет вечерта до осем сутринта влиза в сила полицейски час до влизането ни в пристанище. Всички пътници трябва да останат затворени в каютите си през това време. Преместете часовете за вечеря така, че последната смяна да завършва най-късно в девет и половина.

— Да, сър.

— Отменя се румсървисът, както и всяко друго обслужване на пътниците. Целият обслужващ персонал ще се придържа към минимален график за почистване. Членовете на екипажа да се заключват в каютите си, когато не са на дежурство или в стола. Никакви изключения. Господин Льосюр, предприемете съответните стъпки да ограничите движението на низшия персонал по кораба.

— Да, сър.

— Направете съответните съобщения към пътниците, обявете ISPS код първа степен на борда на кораба и предайте заповедите ми. Нарушенията ще се наказват строго. Няма да се допускат никакви изключения от тези правила, без значение на това колко богат или… влиятелен може да е пасажерът, или претендира, че е.

Настъпи дълга, тежка тишина. Льосюр чакаше да последват най-важните заповеди.

— Това е всичко, мистър Льосюр.

Но Льосюр не помръдна.

— Капитан Кътър, извинете, че го споменавам, но сигурен ли сте, че няма да се отклоним към Сейнт Джонс?

Когато очите на капитана се спряха върху него, те станаха студени.

— Не.

— Защо не, сър? — преглътна той.

— Нямам навика да обяснявам основанията за решенията си на по-низшия състав.

Льосюр отново преглътна в неуспешен опит да освободи гърлото си.

— Капитане, ако мога…

Кътър го прекъсна:

— Мистър Льосюр, извикайте старши помощник Мейсън обратно на мостика и се приберете в каютата си до следваща заповед.

— Да, сър.

— Това е всичко. Господин Кемпър, вие също можете да напуснете мостика. — И без да каже нищо повече, Кътър се отдалечи и възобнови разходката си.

Внимателно, много внимателно Пендъргаст пренесе ронещата се кутия на светлината. Нагласи една бижутерска лупа до окото си и започна да сортира с пинсета парченцата вътре — умрели насекоми, парченца смола, дървени стърготини, влакна — като ги слагаше отделно в малките епруветки, които бе извадил от джобовете на сакото си. Когато завърши, намести капака на кутията, сглобявайки го с изключително старание, и я върна обратно в сейфа, в правоъгълника от стърготини, от който я бе извадил. Затвори сейфа, вкара магнитната си карта в четящото устройство, за да я заключи, после затвори шкафа и се дръпна.

Погледна часовника си: оставаха осемнайсет минути.

Блекбърн беше скрил предмета — какъвто и да беше той — някъде в апартамента си.

Той обиколи салона, изследвайки всеки предмет последователно. Повечето от тях, чиито размери надвишаваха тези на кутията, той отхвърляше веднага. Но имаше и такива, които биха се побрали вътре, макар и доста трудно; твърде много, които трябваше да се проучат както му е редът в рамките на четвърт час.

Той се изкачи на втория етаж и претърси спалните, баните и стаята за упражнения. Блекбърн, отбеляза си той, беше предекорирал само салона — с изключение на копринените дамаски с монограми под формата на голямо и показно „Б“, стаите на горния етаж бяха с първоначалния си декор.

Той се обърна към салона и се закова в средата, сребристите му очи обиколиха помещението, спирайки се върху всяка вещ. Дори да елиминираше всички предмети, които не бяха нито тибетски, нито индийски, както и по-съвременните от дванайсети век, все още му оставаха прекалено много. Имаше желязно ритуално копие, украсено със злато и сребро; кама фурба15 от масивно злато, чието острие бе с триъгълно сечение, излизащо от устата на Макаба16; няколко големи молитвени колела от изящно гравирана слонова кост и сребро, с изваяни мантри; сребърна ритуална дорже камбана с инкрустирани тюркоаз и корал; и няколко древни танки и мандали.

Всички — изключителни. Но коя от тях беше Агозиенът, ужасният и забранен предмет, който щеше да пречисти земята от разпространението на човешките паразити?

Очите му се спряха на необикновените картини танка, закачени по стените: рисунки на тибетски божества и демони, поръбени със скъп копринен брокат, използвани като обект на медитация. Първата представляваше изящен образ на Авалокитешвара бодхисатва, Буда на състраданието; следващата, свирепо изображение на демона Калазига — демон с остри зъби, три очи и накит на черепа, танцуващ разюздано в средата на буен огън. Той разгледа танките отблизо с лупата си, след това отскубна сребърна нишка от ръба на всяка и ги изследва внимателно.

После се приближи до най-голямата мандала, която висеше над камината. Беше умопомрачителна: сложна метафизична интерпретация на космоса, и в същото време — магично изображение на вътрешното състояние на просветления Буда. Мандалите бяха замислени като обекти на съзерцание, помощно средство за медитация, пропорциите им по магически начин насочваха към чистота и спокойствие на ума. Взирането в една мандала те караше макар и за кратко да преживееш нищото, което представлява същността на просветлението.

Това бе една изключително хубава мандала; Пендъргаст я погледна, очите му почти магнетично бяха привлечени към центъра й и той почувства познатия мир и свобода от привързаност, която се излъчваше от там.

Това ли беше Агозиенът? Не — тук нямаше заплаха, нямаше опасност.

Хвърли поглед на часовника си. Блекбърн щеше да се върне след дванайсет минути. Не разполагаше с повече време да проучва отделните предмети. Заради това се върна в средата на стаята и остана там, мислейки трескаво.

Агозиенът беше тук: сигурен беше. Но също така беше сигурен, че по-нататъшното търсене щеше да представлява пилеене на ценно време. Сети се за една будистка фраза: „Когато спреш да търсиш, тогава ще намериш.“

Той седна на дивана на Блекбърн, затвори очи и бавно, спокойно освободи съзнанието си. Когато умът му се успокои, когато спря да се вълнува дали ще намери Агозиена или не, отвори очи и отново огледа стаята, запазвайки съзнанието си празно, а ума си — в покой.

Щом го направи, погледът му бе привлечен от изящна картина на Жорж Брак, закачена скромно в ъгъла. Помнеше смътно картината, ранен шедьовър на френския кубист, наскоро продаден на търг в „Кристис“ в Лондон — спечелен, доколкото си спомняше, от неизвестен купувач.