Пендъргаст се обърна и отново прокара палец през банкнотите.

— Горе главата, господин Кемпър! Вие двамата все още можете да си вземете парите обратно. Готов съм да го направя в замяна на една малка услуга.

Кой знае защо, това изобщо не утеши Кемпър.

— Искам да претърся каютата и сейфа на господин Блекбърн. За тази цел ще ми е нужен магнитен пропуск и трийсет минути, през които да оперирам.

Пауза.

— Мисля, че можем да го уредим.

— Има само една пречка. Блекбърн понастоящем се е укрил в бърлогата си и няма да излезе.

— Защо? Да не се страхува заради убиеца?

Пендъргаст отново се усмихна: лека, иронична усмивка.

— Едва ли, мистър Кемпър. Крие нещо, което трябва да намеря. Ето защо трябва да бъде убеден да излезе.

— Нямате право да ме молите да малтретирам пасажер.

— Да малтретирате? Колко грубо. Един по-елегантен начин да го накарате да се измъкне ще е да включите пожарната аларма за десния борд на Палуба 9.

Кемпър се намръщи.

— Искате от мен да задействам фалшива пожарна тревога? Няма начин.

— Но трябва.

Кемпър се замисли за момент.

— Предполагам, че можем да организираме противопожарно учение.

— Той няма да излезе от апартамента си, ако е просто учение. Само задължителна евакуация е в състояние да го измъкне.

Кемпър прокара ръце през влажната си коса. Господи, той се потеше.

— Може би ще мога да задействам пожарна тревога в този коридор.

Този път заговори Констанс:

— Не, мистър Кемпър — произнесе тя със странен, старомоден акцент. — Ние проучихме въпроса внимателно. Трябва да обявите централна тревога. Един счупен противопожарен кран би бил открит твърде бързо. Нуждаем се от пълни трийсет минути в апартамента на Блекбърн. Освен това ще трябва да блокирате временно системата за гасене, което е възможно единствено от централната противопожарна система за контрол.

Кемпър се изправи, Хентоф го последва.

— Невъзможно. Лудост е да се иска подобно нещо. Пожарът е най-опасното нещо, което може да се случи на борда на един кораб, като изключим потъването. Корабен офицер, който задейства преднамерено фалшива пожарна тревога… Ще бъда обвинен в криминално престъпление, може би дори в углавно престъпление. Исусе! Господин Пендъргаст, вие сте агент от ФБР, знаете, че не мога да го направя! Трябва да съществува някакъв друг начин!

Пендъргаст се усмихна, почти тъжно този път.

— Не съществува друг начин.

— Няма да го направя.

Агентът прокара пръст по краищата на дебелата пачка банкноти. Кемпър почти усети миризмата на парите — миришеха на ръждясало желязо.

Кемпър втренчи очи в пачката.

— Просто не мога.

Настъпи тишина. После Пендъргаст стана, отиде до бюрото, отвори горното чекмедже, сложи банкнотите вътре, след което прибра там и останалите пликове. Затвори чекмеджето с бавно, отмерено движение, обърна се към Хентоф и кимна:

— Ще се видим в казиното, мистър Хентоф.

Отново последва тишина, този път по-продължителна.

— Каните се да… залагате? — попита бавно, като разчленяваше думите, Хентоф.

— Защо не? — Пендъргаст разпери ръце. — В отпуска сме, в края на краищата. Освен това знаете, че обожавам блекджека. Мислех си също така да науча и Констанс.

Хентоф погледна разтревожено към Кемпър.

— Казвали са ми, че бързо се уча — каза Констанс.

Кемпър отново прокара ръце през влажната си коса. Усещаше влагата, която се събираше под мишниците му. С всеки миг ставаше все по-лошо.

Атмосферата в помещението се обтегна. Най-накрая Кемпър издиша шумно.

— Ще отнеме известно време за подготовка.

— Разбирам.

— Ще обявя обща пожарна тревога на Палуба 9 в десет часа утре сутринта. Това е най-доброто, което мога да направя.

Пендъргаст кимна рязко.

— В такъв случай ние трябва да изчакаме до тогава. Да се надяваме, че нещата ще са спокойни, а-а-а… под контрол през това време.

— Под контрол? Какво искате да кажете?

Но в отговор Пендъргаст само се поклони на всеки от тях, след което отново седна зад масата и се върна към вечерята си.

Беше полунощ, когато Мади Едмъндсън се влачеше по централния коридор на Палуба 3, извън себе си от яд. Баба й и дядо й бяха осигурили това пътешествие като подарък за шестнайсетия й рожден ден и тогава идеята й се беше сторила страхотна. Но никой не й бе казал какво да очаква — че корабът ще е един плаващ ад. Всичките наистина забавни места — дискотеките и клубовете, където двайсет и няколко годишните висяха, както и казината — бяха забранени за момичета на нейната възраст. А шоупрограмите, на които би могла да отиде, можеха да се харесат само на стогодишни. Магичното ревю на Антонио, група „Блу мен“ и Майкъл Бубле, които пееха Франк Синатра — приличаше на майтап. Беше изгледала всички филми, а плувните басейни бяха затворени заради лошото време. Храната в ресторантите беше твърде екзотична и на нея прекалено силно й се повръщаше, за да се наслаждава на пицариите или бюфетите за хамбургери. Не й оставаше нищо друго, освен да седи до края в театралния салон, заобиколена от осемдесетгодишни старци, които се занимаваха със слуховите си апарати.

Единственото интересно нещо, което се бе случило, беше онова странно същество, провесено в театър „Белгрейвия“. И това си беше нещо: всички бабички, облегнати на бастуните си, не спираха да грачат, старчоците клатеха глави, присвили рунтавите си вежди, офицерите и матросите тичаха наоколо като кокошки без глави. Не я беше грижа какво дрънкат останалите — това трябва да беше някаква импровизация, сценичен трик, някаква реклама за новия филм. Хората просто не умираха така в реалния живот, само във филмите.

Тя мина през декорирания в златно ламе и зелено стъкло вход към най-горещия корабен клуб на „Трафалгар“. Отвътре се носеше висока, думкаща музика. Спря да надникне. Стройни фигури — колежански тип и професионалисти, се въртяха в миазма от дим и трепкащи светлини. Отвън пред вратата стоеше изискан управител: слаб и красив, облечен в смокинг, но все пак управител, решен да не позволява на малолетните като Мади да влязат вътре и да се позабавляват.

Тя продължи мрачно по коридора. Въпреки, че клубовете и казината бяха във вихъра на купона, голяма част от обляната в синьо тълпа, която обикновено изпълваше пасажите и магазините, бе изчезнала. Сигурно си бяха в каютите, бяха се заврели под леглата. Ама че майтап. Надяваше се, че няма да въведат наистина полицейски час, както се шушукаше. Това щеше да е краят. Все пак това беше шега, нали така?

Слезе с ескалатора едно ниво по-долу, мина покрай магазините на „Риджънт стрийт“, свръхлуксозният търговски пасаж, и изкачи няколко стъпала. Баба й и дядо й вече си бяха легнали, но тя не чувстваше ни най-малка умора. Беше се разхождала безцелно из кораба през изминалия час, тътрейки крака по килима. С въздишка извади слушалките и iPod-а от джоба си и си пусна Джъстин Тимбърлейк.

Отиде до асансьора, влезе вътре и като затвори очи, натисна едно копче напосоки. Кабинката се спусна рязко, спря и тя излезе — поредният безкраен корабен коридор, този малко по-тесен, отколкото останалите. Като увеличи силата на плейъра си, тя се затътри напред, зави, ритна да отвори една врата с табелка, която не си даде труд да прочете, взе наведнъж няколко стъпала надолу и продължи напред. Коридорът направи друг завой и когато го последва, внезапно й се стори, че някой върви след нея.

Спря и се обърна да види, но коридорът беше празен. Върна се няколко крачки и погледна зад ъгъла. Нищо.

Сигурно беше някакъв случаен шум от кораба: отдолу проклетото нещо дрънчеше и вибрираше като някакво чудовищно кречетало.

Тя продължи покрай стената, подпирайки се с лакът, след което мина до отсрещната и се плъзна отново напред. Още четири дни до Ню Йорк сити. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да види приятелите си.

В този момент то се появи отново: чувството, че е преследвана.