— Те ще се качат на спасителните лодки! — извика един от пътниците. — Вземете ме! О, Господи, не ме оставяйте!

Тълпата отново се разбуни, хората се втурнаха и въздухът се изпълни с викове и умолителни възгласи.

Брус повали един мъж на половината на неговите години, който се опита да атакува вратата и спечели достатъчно време за групата си да премине през люка. След миг затвориха люка зад себе си, спряха достъпа от паникьосани пътници, които започнаха да тропат и да крещят.

Брус се обърна. Студени пръски заливаха палубата, открита към океана по цялата си дължина отляво. Грохотът и шумът на вълните беше тук много по-силен и вятърът виеше и стенеше през подпорните конструкции.

— Исусе — промърмори Лиу. — Тези хора наистина са се побъркали.

— Къде е охраната? — попита Емили Далбърг. — Защо не се намеси и не контролира тази тълпа?

— Охраната? — поклати глава Лиу. — Имаме две дузини служители по сигурността, които отговарят за повече от четири хиляди пътници и екипаж. В момента цари пълна анархия.

Брус поклати глава и насочи вниманието си към дългата редица от спасителни лодки. В същия миг се дръпна назад. Никога не беше виждал такива по време на морската си кариера: редица от гигантски, напълно затворени, с формата на торпедо водни съдове, боядисани в ярко оранжево, с редица отвори от двете страни. Приличаха по-скоро на космически кораби, отколкото на лодки. Освен това, вместо да висят от желязна греда, всяка от тях беше закачена на наклонени релси, които се спускаха надолу и водеха извън кораба.

— Как работи това нещо? — обърна се той към Лиу.

— Свободно падащи спасителни лодки — отвърна мъжът. — С тях от години се оборудват нефтените платформи и товарните кораби, но „Британия“ е първият пътнически съд, който ги използва.

— Свободно падащи? Не говорите сериозно. Водата е шейсет стъпки надолу.

— Пътниците се закопчават в седалките, проектирани да омекотят силата при удара с водата. Корабчетата удрят водата с носа надолу, хидродинамично, след което се издигат на повърхността. Когато изплуват, са вече на триста стъпки от кораба и продължават да се отдалечават.

— С какви двигатели са?

— Всеки е снабден с дизелов двигател, който позволява скорост осем възла; освен това всички са заредени с хранителни продукти, вода, отопление и дори кислородни апарати, в случай, че горивото се запали във водата.

Брус го гледаше внимателно.

— Мили боже, ами че това е идеално! Мислех, че ще се качим на някоя старомодна лодка, което би било невъзможно при това море. Можем да се спуснем веднага!

— Боя се, че не е толкова просто — възрази Лиу.

— Защо да не е, по дяволите?

— Проблемът идва от това, че се движим с трийсет възла. Което прави почти трийсет и пет мили в час…

— Знам колко е един възел, по дяволите!

— Въпросът е, че не е възможно да предвидим как постъпателната ни скорост може да се отрази на спасителните лодки. В инструкциите категорично се казва, че трябва да се спуснат от неподвижен кораб.

— Затова първо ще спуснем една изпитателна, която ще е празна.

— От това няма да разберем какво ще е отражението на гравитационните сили върху пътниците.

Гевин Брус се намръщи.

— Разбрах. Нуждаем от опитна мишка. Няма проблем. Давате ми портативна радиостанция и ме слагате вътре. Спускате лодката. Ще ви кажа колко силен е сблъсъкът.

Краули поклати глава.

— Може да се нараниш.

— Какъв избор имаме?

— Не можем да позволим на пътник такова нещо — отвърна Лиу. — Аз ще го направя.

Брус го погледна.

— Няма начин. Ти си старшият. Опитът ти ще е нужен по-нататък.

Очите на Лиу се преместиха върху Краули.

— Приводняването може да се окаже грубо. Както ако си в кола и те блъсне друга, която се движи с шейсет километра в час.

— Говорим за вода, все пак. Не за сблъсък на стомана със стомана. Вижте, все някой трябва да е опитната мишка. Поемал съм и по-лоши рискове от този. Ако се нараня, поне ще съм извън кораба. Хайде, да не губим време.

Лиу се поколеба.

— Аз ще отида.

Брус се намръщи.

— Господин Лиу, на колко години сте?

— На двайсет и шест.

— А вие, господин Краули?

— На трийсет и една.

— Деца?

И двамата кимнаха.

— Аз съм на шейсет и осем. И съм най-подходящият за случая поради възрастта и състоянието си, в което са и повечето от останалите пътници. Вие сте нужни на кораба. Освен това — добави той, — децата ви се нуждаят от вас.

Сега Емили Далбърг заговори.

— Опитът с един човек не е достатъчен за спускането. Трябва да сме поне двама.

— Права сте — съгласи се Брус и погледна към Нийлс Уелч. — Вие какво ще кажете, Нийлс?

— Аз съм вашият човек — отговори той веднага.

— Почакайте, почакайте — започна да протестира Далбърг. — Нямах това…

— Знам какво имахте предвид — отвърна Брус. — И дълбоко го оценявам, Емили. Но какво биха казали „Абърдийн Банк енд Тръст“, ако изложа на опасност една от най-важните им клиентки? — При тези думи той взе от Лиу радиостанцията, отиде до кърмовия люк на най-близкия, боядисан в оранжево кораб, и натисна дръжката. Той се отвори на пневматичните си панти с леко изсъскване. Брус влезе в тъмната вътрешност и кимна на Уелч да го последва. След миг главата му отново се показа.

— Това нещо е оборудвано по-добре от луксозна яхта. Кой е каналът?

— Използвай 72. Има също така стационарна радиостанция на ултракъси вълни, SSB26 радиостанция на борда на спасителния кораб, заедно с радар, електронна морска карта, ехолот, лоран27.

Брус кимна.

— Добре. А сега престанете да стоите като стадо овце. Щом ви дадем сигнал, се прекръстете и натиснете проклетия лост.

И той затвори и обезопаси люка, без да каже нищо повече.

Констанс Грийн отвори древната кутия от сандалово дърво и извади странен, сложен възел, направен от сив копринен шнур. Външно той приличаше на един европейски възел, познат като „Mors du Cheval“, само че бе далеч по-сложен. В Тибет го наричаха „дгонгс“, „такъв, който не може да бъде развързан“.

Възелът й бе даден от Церинг при напускането й на манастира Гсалриг Чонг. Беше вързан през осемнайсети век от един преподобен лама, за използване в един специфичен вид медитативно упражнение за отстраняване на привързаност, за избавяне от нечестиви мисли или влияния, или за да подпомогне свързването на съзнанията на двама души. В случая на Констанс, тя го беше използвала, за да се очисти от кръвта на убийството; сега се надяваше, че той ще изчисти от Пендъргаст покварата на Агозиена. Възелът никога не беше развързван в реалния свят: за да се развърже, трябваше да бъде освободена силата му и той да се превърне в обикновен копринен шнур. Това бе упражнение единствено за разума и духа.

Каютата беше тъмна, завесите — дръпнати плътно над балконските прозорци. Мария — която не беше успяла да намери лекар, — стоеше до вратата на салона и мигаше разтревожено.

Констанс се обърна към нея:

— Мария, ако обичаш, пази отвън. Не позволявай на никого да ни прекъсва.

Жената кимна, след което излезе бързо.

Когато чу вратата да се затваря, Констанс сложи възела върху малка копринена възглавничка, която лежеше на пода, осветена от разположени в кръг свещи. После тя вдигна очи към Пендъргаст. Агентът със суха усмивка зае мястото си, докато тя сядаше отсреща. Възелът се намираше между тях, свободният му край сочеше към нея, а другият — към Пендъргаст. Това беше символ, едновременно духовен и физически, на взаимовръзката на живота — и в частност — на двете същества, застанали едно срещу друго.

Констанс зае поза лотос, същото стори и Пендъргаст. Тя остана за момент без да прави нищо, отпускайки крайниците си. След това, като държеше очите си отворени, съзерцавайки възела, тя забави дишането и понижи пулса си, както я бяха учили монасите. Позволи на съзнанието си да се разтвори в мига, в настоящето, изоставяйки миналото и бъдещето, спирайки потока от мисли, които обикновено измъчват човешкото съзнание. Освободени, сетивата й се изостриха и усетиха обкръжението: грохота и разбиването на вълните в корпуса, плисъка на дъжда в стъклото на балконската врата, миризмата на нова стая, лекия аромат на восък от свещите и сандалово дърво от възела. Тогава започна да усеща присъствието срещу себе си, тъмна форма в периферията на зрителното й поле.