Пендъргаст я погледна леко изненадан.

— Да, разбира се. Не се тревожи: може размерите да ти се виждат малки, но е достатъчно широко за двама ни, когато се надуе напълно. Мехурът е замислен да издържи четирима души, така че ще се поберем лесно.

Тя го изгледа невярващо.

— Предлагаш да се спасим и да оставим другите да умрат?

Пендъргаст се намръщи.

— Констанс, не позволявам да ми се говори с такъв тон.

Тя се изправи, обхваната от студена ярост.

— Ти… — Гневът я задави. — Откраднал си това нещо от спасителна лодка… Не си излязъл да търсиш начин да разрешиш кризата или да спасиш „Британия“. Не! Отишъл си да организираш спасяването на собствената си кожа!

— Представи си, свързан съм с кожата си. И не би трябвало да ти напомням, Констанс, че ти предлагам да спасиш и твоята!

— Това направо не си ти! — поклати тя глава невярващо, шокирана и едновременно с това ядосана. — Такъв егоизъм. Какво е станало с теб, Алойзиъс? След като се върна от каютата на Блекбърн, ти изглеждаше… странен. Не беше на себе си.

Той я гледа известно време. После затвори пластмасовия контейнер, изправи се и пристъпи напред.

— Седни, Констанс — каза той тихо. Имаше нещо в гласа му — нещо странно, нещо във висша степен чуждо, — което въпреки нейния гняв, шок и невяра, я накара мигновено да се подчини.

Льосюр седна на един стол в конферентната зала, в близост до помощния мостик. Беше прогизнал до кости, но сега, вместо да му е студено, имаше чувството, че се задушава от горещината и мириса на потни тела. Стаята, предвидена да побира пет-шест души, беше пълна с палубни офицери и старши чинове, и продължаваха да прииждат още.

Льосюр дори не ги изчака да изберат местата си, преди да се изправи и да почука с кокалчетата на ръцете си по масата, и започна.

— Току-що говорих с Мейсън — каза той. — Потвърди, че планът й е да насочи „Британия“ към Кериън Рокс и да разбие кораба странично. До този момент не сме успели да проникнем на мостика или да дезактивираме автопилота. Освен това не открих лекар психиатър на борда, достатъчно нормален, че да й постави диагноза или да предложи начин да въздействаме върху нея.

Той огледа присъстващите.

— Проведох няколко разговора с капитана на „Гренфел“, единственият кораб, достатъчно близко, за да предприеме спасяване. Другите кораби — цивилни и тези на Бреговата охрана — са били отклонени. Няма да успеят да стигнат до нас преди сблъсъка. Канадската Брегова охрана е изпратила също така два самолета с цел наблюдение и комуникация. Имат и флотилия от хеликоптери на разположение, но в момента ние сме все още извън обсега на Бреговата авиация. Не можем да очакваме никаква помощ от тази посока. А „Гренфел“ няма как да побере четири хиляди и триста пътници.

Той спря и си пое дълбоко въздух.

— Ние сме в центъра на буря, при вятър със сила четиридесет до шестдесет възла. Но най-трудният ни проблем е скоростта на кораба спрямо водата: двайсет и девет възла. — Той облиза пресъхналите си устни. — Щяхме да имаме много опции, ако не се движехме — прехвърляне на хора към „Гренфел“, качване на корабите на отрядите със специално предназначение. Но нищо от това не е изпълнимо при двайсет и девет възла. — Той се огледа. — Така че, хора, трябват ми идеи, и то сега.

— Ами ако извадим от строя двигателите? — попита някой.

Льосюр погледна към главния механик.

— Мистър Холси?

Мъжът се намръщи.

— Имаме четири дизелови двигателя, подсилени от две газови турбини LM 2500 на „Дженерал Илектрик“. Изключи един дизел и нищо няма да стане. Изключи втори, а по-добре ще е да изключиш онези турбини, иначе ще получиш експлозия от сгъстен газ.

— Тогава значи трябва да извадим от строя газовите турбини? — погледна го въпросително Льосюр.

— Става въпрос за реактивни двигатели с високо налягане, сър, които се въртят с триста и шейсет оборота в минута. Всеки опит за прекъсване, докато това чудовище се върти на висока скорост, би било… самоубийство. Ще изтръгнете дъното на кораба.

— Да прережем осите тогава? — предложи друг.

— Няма оси — отвърна инженерът. — Всеки двигател представлява самостоятелна система. Дизелът и турбините генерират електричество, което задвижва двигателите.

— Ами ако заклиним зъбните предавки? — попита Льосюр.

— Вече го проучих. Не може да стане, докато се движим.

— А какво ще стане, ако просто прекъснем цялата електрическа енергия към двигателите?

Главният механик се намръщи.

— Не може да се направи. Точно по тази причина капитанският мостик е защитен, както и автопилотната система — поради страх от терористична атака. Гениите в Министерството на вътрешните работи са решили да проектират кораба така, че ако терористи се опитат да го завземат, да няма какво да извадят от контрол. И независимо какво се случва, капитанът да може да доведе кораба до пристанище.

— Говорим за капитанския мостик — намеси се трети офицер. — Ами ако пробием аварийния люк и пуснем вътре газ? Нещо, което ще измести въздуха вътре. По дяволите, в кухнята има няколко метални кутии с въглероден двуокис. Нали разбирате, ще я накараме да излезе оттам.

— И после какво? Ще продължим да се движим на автопилот.

За миг настъпи тишина. После началникът на отдел Информационни технологии, Хафнагел, очилат мъж, облечен с лабораторна престилка, прочисти гърлото си:

— Автопилотът е част от софтуера, както всяка друга — каза той с тих глас. — Тя може да бъде разбита — поне на теория. Разбиваме я и я препрограмираме.

Льосюр се завъртя към него.

— Как? Защитена е с файъруол23.

— Няма такава система, която да не може да бъде разбита.

— Вземете най-добрия от екипа си и се залавяйте веднага.

— Това е Пенър, сър. — Началникът на Информационните технологии се изправи.

— Докладвайте ми колкото е възможно по-скоро.

— Да, сър.

Льосюр го изпрати с поглед, докато излизаше от конферентната зала.

— Някакви други идеи?

— Какво ще кажете за военните? — попита Краули, другият трети помощник. — Могат да изпратят изтребители, да извадят от строя мостика с реактивни снаряди. Или пък да вземат подводница и да повредят витлата с торпедо.

— Вече обмисляхме тази възможност — отвърна Льосюр. — Няма начин да насочат точно снарядите. Освен това в близост няма подводници, а и като се има предвид нашата скорост, няма как да ни пресрещнат или да ни прихванат.

— А не можем ли да се спуснем със спасителни лодки? — дойде глас някъде отзад.

Льосюр погледна Лиу, мъжа, отговарящ за корабните съоръжения.

— Възможно ли е?

— При скорост от почти трийсет възла, в бурно море… Исусе, дори не мога да си представя как бихте могли да го направите.

— Не искам да чувам какво не можете да си представите. Ако съществува дори и най-отдалечена възможност, искам да я обмислите.

— Да, сър. Ще разбера дали е възможно. Но за да се направи, ще ми е необходим пълен екипаж за спасителната моторна лодка — а те всички са вързани в ръцете.

Льосюр изруга. Само това им липсваше — матроси без опит. Разбира се, имаха какви ли не глупаци на борда — от крупиета до масажисти на певците в салоните — като си помисли човек колко много баласт.

— Този мъж, който се появи тук преди малко, как се казваше? Брус, да. Той е служил в Кралската флота, освен това има и приятели. Идете и го намерете. Осигурете помощта му.

— Но той е възрастен, почти на седемдесет — възрази Кемпър.

— Господин Кемпър, познавам седемдесетгодишни моряци, които могат да ви нокаутират в два рунда. — Той отново се обърна към Краули: — Тръгвайте.

Откъм вратата избумтя един глас с явен шотландски акцент.

— Няма нужда да ме търсите, господин Льосюр. — Брус си проправи път през тълпата. — Гевин Брус, на вашите заповеди.

Льосюр се обърна към него.