Това бе собствената му стая. Макар къщата да бе изгоряла още преди много години, на това място той винаги бе в безопасност. Това бе единственото място в паметта му, защитено така, че никой, дори собственият му брат Диоген, не бе в състояние да проникне там.

В камината танцуваше огън, на масата имаше свещник. Въздухът ухаеше на борово дърво. Той изчака, дишането му бавно се успокои. Самото пребиваване в тази топла, отразена светлина го успокояваше. Пулсът му се забави. Като си помислеше, съвсем не тъй отдавна седяха в тази стая с Констанс, медитираха и развиваха нови, неподозирани душевни способности. Бе малко унизително, пък и иронично. Но това нямаше значение. Скоро, съвсем скоро опасността щеше да отмине и той можеше да излезе отново. Действително се беше уплашил, и то доста, при това не без причина. Създанието, което се опитваше да го победи душевно, почти бе успяло да го обладае и физически. Оставаха му минути, преди да предаде живота, спомените, душата си, и всичко, което го определяше като човек, на нещо незнайно. Но то не можеше да проникне тук.

Изведнъж отново усети как повей студен, влажен въздух, наситен с мирис на влажна пръст и хлъзгави насекоми, докосва врата му.

Той извика и се изправи. Нещото вече бе тук, в собствената му стая, като се увиваше около него с червено-черно лице, сгърчено в подобие на усмивка, с неясни сиви ръце, които се извиваха към душата му почти нежно, но завършващи с нокти…

Той се олюля и нещото го нападна мълниеносно, насилвайки духа му по най-ужасяващ начин, обладавайки всеки крайник, изсмуквайки всяка човешка същност от него, докато някаква дълбока същност, толкова дълбока, че той никога не я бе осъзнавал, започна да се издува, откъсва и сгърчва… И със спазъм на чист ужас той проумя, че за него вече не остава надежда — абсолютно никаква.

Констанс сграбчи рафтовете, изпълнена със страх, докато гледаше как Пендъргаст лежи на пода на дневната, мъртвешки неподвижен, обвит в мъгла. Корабът продължаваше да се накланя, около нея се разбиваха вещи, отвън се засилваше грохотът на неспокойни води. Вече на няколко пъти се опитваше да му подаде ръка, но не можеше да се задържи.

Докато наблюдаваше, странното и ужасяващо създание, което бе обвило Пендъргаст като блатни изпарения, започна да се премества и разпада. Надеждата, която я беше напуснала през краткото, ужасяващо бдение, сега отново се върна при нея. Пендъргаст бе победил. Чуждата форма започваше да изчезва. Но сега в нов пристъп на ужас видя как чуждата форма не просто не се разсейваше — сега тя потъваше в тялото на Пендъргаст. Ненадейно дрехите му започнаха да се издуват и гърчат, сякаш изпълнени с безбройни хлебарки. Крайниците му изпаднаха в конвулсия, а тялото му се оживи сякаш от чуждо присъствие. Лицевите му мускули се сгърчиха в спазъм. Очите му се отвориха за момент, взрени в нищото, и в тези бездушни прозорци тя сега видя такива дълбини на ужаса и отчаянието, дълбоки като самата вселена.

Чуждо присъствие…

Колебанията на Констанс се изпариха. Тя вече знаеше какво трябва да стори.

Стана, проправи си път през стаята и нагоре по странно извитата стълба, и влезе в спалнята на Пендъргаст. Без да обръща внимание на люлеенето на кораба, претърси чекмеджетата едно по едно, докато в ръката й се озова неговият пистолет „Лес Байер“, калибър 45. Тя извади оръжието, дръпна затвора да се увери, че е пълен и махна предпазителя. Добре знаеше как Пендъргаст обичаше да живее, знаеше и как той би искал да умре. Ако нямаше друг начин да му помогне в живота, оставаше да му помогне в смъртта.

С оръжие в ръка, тя излезе от спалнята и държейки се здраво за перилата, се спусна отново в ада на дневната.

Льосюр гледаше как обкования червен нос на „Гренфел“ неумолимо приближава, докато канадският кораб отчаяно въртеше витлата си назад, опитвайки се да избегне курса на „Британия“, а огромният океански лайнер се носи странично към него, подлагайки беззащитния си борд на страшен удар.

Палубата на помощния мостик се разтърси, когато двигателната система се напрегна под необикновената маневра, приложена върху нея. На Льосюр дори не му бе нужно да гледа приборите, за да знае какво става: можеше да екстраполира траекториите на двата кораба само като гледа през прозорците на мостика. Беше наясно, че и двата съда са на курс, който ги води към сблъсък по възможно най-лошия начин. Дори и ако напредването на „Гренфел“ се забавеше с три-четири възла, докато се опитваше да маневрира, „Британия“ продължаваше да се носи напред с пълна сила със своите две стационарни витла, докато кърмовите двигатели, завъртени на деветдесет градуса, освободиха страничен тласък, който залюля кърмата му като бейзболна бухалка срещу „Гренфел“.

— Боже мой, боже мой… — Главният механик се молеше полугласно, докато гледаше през прозореца.

Помощният мостик потрепери и се наклони под още по-ужасяващ ъгъл. Палубните предупредителни системи светнаха, когато водата заля най-ниските палуби. Льосюр чу хор от нови звуци: скърцането й разкъсването на стоманената обшивка, картечното пропукване на нитове, дълбокия тътен на грамадния корабен скелет.

— Боже мой — прошепна отново механикът.

Отдолу прозвуча дълбок ек, последван от силна вибрация, сякаш корпусът на кораба беше прозвънял като тежка камбана. Силата му събори Льосюр на пода и докато се изправяше на колене, втори ехтеж разтърси помощния мостик, хвърли го настрани в ъгъла на навигационната маса и разцепи челото му. Една рамкирана снимка от спускането на „Британия“ на вода в присъствието на кралица Елизабет напусна почетното си място и се плъзна на пода, разбивайки се на стотици малки парченца, които полетяха към лицето на Льосюр. С нарастващо чувство за нереалност той гледаше кралското спокойствие, усмихващото се лице, облечената в бяла ръкавица ръка, вдигната за поздрав към екипажа, и след това — за част от секундата — той почувства ужасна вълна на поражение — своето поражение. Беше се провалил, бе позволил на кораба да бъде отвлечен от едно чудовище. Вината беше негова.

Той хвана ръба на масата и се изправи, усещайки струйка топла кръв, която се стичаше към окото му. Той рязко я избърса с ръка и се опита да се съвземе.

Бързо осъзна, че нещо важно току-що се бе случило на кораба. Палубата се изправяше с увеличаваща се скорост и „Британия“ се устреми право напред, без да се отклонява от курса си. Прозвуча нов сигнал за тревога.

— Какво, по дяволите…? — промърмори Льосюр. — Холси, какво става?

Холси беше успял да се изправи на крака и се взираше в данните за двигателя с лице, потъмняло от ужас.

Но Льосюр нямаше нужда от обяснения. Той внезапно разбра какво се бе случило: „Британия“ беше откъснала двата си кърмови въртящи двигателя — всъщност, руля си. „Гренфел“ сега се движеше право напред, трийсетина секунди преди сблъсъка. „Британия“ бе спряла да се отклонява и сега се летеше срещу него по права линия.

Льосюр взе радиостанцията си.

— „Гренфел“! — изкрещя той. — Загубихме управление!

Обаждането не беше необходимо; Льосюр вече виждаше как водата кипва около кърмата на „Гренфел“, когато капитанът на кораба разбра напълно какво трябва да прави. „Гренфел“ се изравни успоредно с „Британия“ точно когато двата кораба се приближиха един друг.

Образува се звукова вълна в момента, когато носовете на „Гренфел“ и „Британия“ се разминаха — корабите бяха толкова близко, че Льосюр чуваше рева на водата, компресирана в тунела на вятъра, създаден от тясното пространство между двата корпуса. Чуха се звуци от блъскане и стържене на метал, когато левият борд на мостика на „Гренфел“ направи контакт с една от по-ниските палуби на „Британия“, предизвиквайки огромни гейзери от искри — и тогава, съвършено ненадейно, всичко свърши. Двата кораба се бяха разминали.

Главният механик погледна към Льосюр, лицето му плуваше в пот.