Тя се взираше ужасена в мястото, където само преди миг имаше светлини и звуци. Всичко бе чернота. Задържа очите си фиксирани в петънцето, ужасена, че ако отклони поглед, ще загуби мястото, сякаш по някакъв начин това бе последната й надежда. Морето наоколо беше тъмно, връхлитащо. Луната се показа иззад подгонените от вятъра облаци. Мъглата над водите за миг заискря в сребърно под лунните лъчи, после отново потъмня, когато яркият диск потъна в облаците. Тя усети, че я подема вълна, издига я нагоре, спуска я, отново я издига.

Когато напрегна очи и се взря в мъгливата тъмнина, връхлетя я огромна островърха вълна със съсък, притискайки я надолу. Тя размаха бясно ръце и крака, удряше, дращеше. Около нея нямаше нищо — абсолютно нищо; само катранена чернота и ужасяващ, неумолим студ.

Но докато се бореше, пронизващият студ сякаш намаля леко, заменен от необяснима топлина. Крайниците й изчезнаха. С отминаването на секундите движенията й ставаха все по-бавни, докато накрая трябваше да вложи цялата си неистова воля просто да мърда. Тя направи отчаян опит да остане на повърхността, но цялото й тяло се бе превърнало в торба безполезен товар. Започна да й се струва, че изобщо не е в морето, а че спи в леглото си. Всичко това беше кошмар. Обзе я облекчение и благодарност. Леглото беше топло, меко, пухкаво и тя се преобърна и усети как потъва в черната топлина. Въздъхна — и когато го направи, почувства нещо могъщо и тежко върху гърдите си, някаква огромна тежест. Кратък проблясък на съзнание я накара да проумее: тя изобщо не беше в леглото си; това не беше сън; наистина потъваше в черните бездънни глъбини на Северния Атлантик и това бяха последните мигове на белите й дробове.

„Бях убита“, бе последната мисъл, която прекоси мозъка й, докато се носеше надолу, и тогава въздъхна още веднъж, последният въздух излезе от устата й в изблик на тих ужас, по-силен от най-дивашкия крясък.

Беше единайсет и петнайсет, когато Кемпър влезе в централния пост на корабната охрана. Вратата беше полуотворена и той можеше да чуе веселото бърборене и ниските одобрителни възклицания, които идваха от централния мониторинг. Сложи ръка върху бравата и я натисна.

Стотици видеоекрани грееха от стените на кръглото помещение, всеки показваше определено място от кораба. Служителите по сигурността, които караха смяна, се бяха скупчили около един екран, смееха се и говореха, толкова погълнати, че не забелязаха влизането му. Бяха облени в синкава светлина от проблясващите монитори. Стаята миришеше на стара пица от множеството мръсни кутии, набутани в един ъгъл.

— А така, бабче, поеми го целия! — извика един.

— До основата!

— Ами че това била малката стара лейди от Пасадена!

Едно „У-у-у-х!“ долетя от групата, примесено с дюдюкания и смях. Един от охранителите разлюля бедра похотливо:

— Бравос! Закотви ги, каубой!

Кемпър се приближи към тях.

— Какво става, по дяволите?

Мъжете отскочиха от екрана, разкривайки дебели мъж и жена в мъждиво осветен коридор, които правеха бурен секс.

— Исусе Христе! — обърна се Кемпър. — Господин Уодъл, не трябваше ли да сте надзирателят на тази смяна? — Той огледа всички служители, застанали нелепо вдървени.

— Да, сър.

— Имаме липсваща пътничка, самоубийство на член от персонала, губим хиляди долари в казиното, а вие се занимавате да наблюдавате шоу „Виагра“. Мислите ли, че е забавно?

— Не, сър.

Кемпър поклати глава.

— Дали да не…? — Уодъл направи жест да изключи монитора.

— Не. Всеки път, когато е изключен, се записва в дневника, а всичко това повдига въпроси. Просто… отклонете очи.

При тези думи някой сподави смеха си и Кемпър въпреки усилието си не се сдържа и прихна.

— Добре, добре. Вече се позабавлявахте. Сега се върнете на местата си.

Той прекоси мониторинговата зала и влезе в малкия си офис отзад. Миг по-късно интеркомът му иззвъня.

— Някакъв си господин Пендъргаст е дошъл да се срещнете.

Кемпър усети, че се вкисва. Малко след това частният агент влезе.

— И вие ли сте тук за шоуто, а? — попита Кемпър.

— Въпросният джентълмен е учил Кама Сутра. Сигурен съм, че тази поза се нарича „Разбиването на сметаната“.

— Не разполагаме с много време — отвърна Кемпър. — Паднали сме с още двеста хиляди в „Ковънт Гардън“ до момента тази вечер. Помислих си, че ще ни помогнете.

Пендъргаст седна, прехвърляйки крак върху крак.

— Точно затова съм тук. Може ли да погледна снимките на тазвечерните победители?

Кемпър му подаде пачка неясни фотографии. Пендъргаст ги прехвърли.

— Интересно — различна група от последната вечер. Точно както си мислех.

— И какво означава това?

— Че става дума за голям, изискан отбор. Играчите се сменят всяка нощ. Наблюдателите са ключът.

— Наблюдатели?

— Господин Кемпър, наивността ви ме изненадва. Макар системата да е сложна, принципите са прости. Наблюдателите се смесват с тълпата и следят играта на масите с високите залози.

— Кои са тези наблюдатели, по дяволите?

— Може да бъде всеки: възрастна жена на стратегически разположен монетен автомат, пийнал бизнесмен, който говори гръмогласно по клетъчния си телефон, дори пъпчив тийнейджър, който гледа със зяпнала уста наоколо. Наблюдателите са добре обучени и доста често — невероятни експерти в създаването на фалшива самоличност, за да прикрият действията си. Те броят картите — не плащат.

— А играчите?

— Един наблюдател може да е в комбина с двама до четирима играчи. Спотърите следят всички, които играят карти на маса и ги „броят“, което обикновено означава даването на отрицателни номера на малките карти и положителни на десетките и асата. Всичко, което трябва да запомнят е едно-единствено число — от текущото броене. Когато съотношението между големите и малките карти, оставащи в тестето, се увеличи над определена точка, късметът се прехвърля временно на страната на играчите; големите карти в блекджека не са изгодни за крупието. Наблюдател, който вижда, че нещата на някоя маса тръгват в такава посока, изпраща предварително уговорен сигнал към един от своите играчи, който тогава сяда на тази маса и започва да залага по много. Или, ако играчът е вече на масата, той внезапно вдига залозите си. Когато съотношението отново се върне на нормалното или под него, друг сигнал от наблюдателя предупреждава играча, че е време да си тръгва, или да слезе на по-малки залози. Кемпър се размърда неспокойно.

— Как можем да спрем това?

— Единствената контрамярка срещу хитреците е да се идентифицират наблюдателите и да бъдат изритани.

— Не може да се направи.

— Няма съмнение, че те затова са тук, а не в Лас Вегас.

— Какво друго?

— Комбинирайте картите в подкови от по осем тестета и после раздайте само една трета от подковата, преди разбъркването.

— Ние процедираме с подкови от по четири тестета.

— Още една причина, поради която сте привлекли броячи. Можете да ги спрете като инструктирате ваши крупиета да разбъркват всеки път, когато седне нов играч, или когато играч внезапно вдигне залога.

— Няма начин. Това ще забави играта и ще намали печалбите. Освен това по-опитните клиенти ще се противопоставят.

— Няма съмнение. — Пендъргаст сви рамене. — Разбира се, никоя от тези предпазни мерки не разрешава проблема как да си върнете обратно парите.

Кемпър го погледна. Клепачите му бяха зачервени.

— Има ли някакъв начин да си върнем парите?

— Може би.

— Не можем да направим нищо, което включва измама.

— Вие не можете.

— Нито пък можем да ви позволим вие да мамите, господин Пендъргаст.

— Защо, господин Кемпър — отговори Пендъргаст, а гласът му бе изпълнен с обида, — казал ли съм, че възнамерявам да мамя?

Кемпър не каза нищо.

— Характерно за броячите на карти е, че си изпащат от собствената си система. Един нормален играч ще си тръгне, ако губи много — но не и професионалистът. Той знае, че късметът в края на краищата ще се върне. Това е нашето предимство. — Пендъргаст погледна часовника си. — Единадесет и половина. Което означава три часа преди началната игра. Господин Кемпър, бъдете така мил да ми отпуснете кредитна линия от половин милион.