— Мистър Льосюр, загубихме два кърмови електродвигателя, току-що се откъснаха…

— Знам — отвърна Льосюр. — И корпусът е пробит. — Той усети вълна на триумф. — Господин Холси, оставете пространствата на кърмовия скул32 и пети и шести отсек да се наводнят. Запечатайте херметическата преграда в средата на кораба.

Но Холси не направи нищо, продължи да стои там.

— Направете го! — изрева Льосюр.

— Не мога.

— Защо да не можете, по дяволите?

Холси разпери ръце.

— Не е възможно. Херметическите прегради се запечатват автоматично. — Той посочи към аварийния панел.

— Тогава ги отворете! Изпратете една група долу да отвори люковете ръчно!

— Не може — безпомощно отвърна корабният механик. — Не и когато са наводнени. Няма как да се премине.

— По дяволите тази автоматизация! Какъв е статусът на другите два електродвигателя?

— В изправност. Всеки отдава пълна мощност към витлата. Но скоростта ни е под двайсет възла.

— Колко остава до Кериън Рокс?

— При тази скорост и хединг, трийсет и пет минути, сър.

Льосюр се взря през прозорците към баковата надстройка на „Британия“, която се носеше неумолимо по вълните. Дори при двайсет възла, те бяха изгубени. Какви бяха възможностите им? Във всеки случай засега не виждаше такива.

— Ще издам заповед за напускане на кораба — каза той.

Тишина обгърна мостика.

— Извинете, сър, но с какво? — попита главният механик.

— Със спасителни лодки, разбира се.

— Не можете да го направите — извика друг глас, женски.

Льосюр се обърна и видя Емили Далбърг, която тъкмо в момента влизаше на помощния мостик. Дрехите й бяха разкъсани и подгизнали. Той я погледна изненадано.

— Не можете да спуснете спасителните лодки — каза тя. — Гевин и Нилс Уелч опитаха пробно спускане — лодките им се разбиха.

— Разбили са се? — повтори Льосюр. — Къде са Лиу и Краули? Защо те не докладваха?

— На палубата със спасителни лодки се е събрала тълпа — отвърна Далбърг, като дишаше тежко. — Лиу и Краули бяха нападнати. Може би дори убити. Пасажерите спуснаха втора лодка. Тя също се разцепи при сблъсъка с водата.

Думите й бяха посрещнати от шокирана тишина. Льосюр се обърна към шефа на радиовръзките.

— Активирайте автоматичното съобщение за напускане на кораба.

— Сър, чухте я! — не издържа Кемпър. — Тези лодки не са нищо повече от плаващи ковчези. Освен това са нужни четиридесет и пет минути за натоварването и спускането им, и то при идеални условия. Ние разполагаме с трийсет. Ще се блъснем точно когато всички пътници са се събрали на полупалубите, които са отворени. Ще настане истинска касапница. Половината от тях ще паднат извън борда, а останалите ще бъдат избити…

— Ще натоварим колкото можем, ще ги държим в спасителните лодки до удара, след което ще ги спуснем във водата.

— Силата на удара може да доведе до дерайлиране на лодките. Те ще бъдат блокирани на полупалубата и няма да има никакъв начин да ги спуснем. Ще потънат заедно с кораба.

Льосюр се обърна към Холси:

— Така ли е?

Лицето на мъжа беше побеляло.

— Така е, сър.

— Каква е алтернативата?

— Ще държим пътниците в каютите им и така ще ги предпазим максимално от удара.

— А после какво? Корабът ще потъне за пет минути!

— После ще ги натоварим и ще спуснем спасителните лодки.

— Но аз току-що чух, че ударът може да дерайлира спасителните лодки! — Льосюр осъзна, че вдишва трескаво и въздухът не му стига. Той се насили да се успокои.

— При двайсет възла ще има по-малки поражения, ударът ще е по-слаб. Поне няколко лодки ще са в готовност и ще могат, да бъдат спуснати във водата. А при по-слаб удар може би ще имаме повече време, преди… да потънем.

— Може би? Това не е достатъчно.

— Това е всичко, с което разполагаме — каза Холси.

Льосюр отново избърса кръвта от окото си и се обърна към шефа на радиовръзките.

— Изпратете съобщение по радиоуредбата. Всички пътници трябва да се приберат в каютите си незабавно — без изключения. Да надянат спасителните съоръжения, намиращи се под леглата им. След което да легнат в леглата си с крака напред, в ембрионална поза, да се покрият с възглавници и одеяла. Ако не могат да стигнат до каютите си, да седнат на най-близкия стол, който открият, и да заемат защитна поза — ръцете, стиснати зад главата, а главата — между коленете.

— Да, сър.

— Веднага след сблъсъка всички да се явят в сборния пункт при спасителните лодки, точно както са били инструктирани в началото. Не трябва да носят нищо със себе си, освен спасителни жилетки. Ясно?

— Да, сър. — Той се обърна към терминала. Миг по-късно се чу сирена и гласът му прозвуча по радиоуредбата.

Льосюр се обърна към Емили Далбърг:

— Предполагам, че това се отнася също така и до вас. По-добре ще е да се приберете в каютата си.

Тя отвърна на погледа му, без да помръдва. След малко кимна кратко.

— Госпожо Далбърг? Благодаря ви.

Жената мълчаливо напусна мостика.

Льосюр видя как люкът се затваря след нея. Хвърли поглед към екрана на локалната телевизионна мрежа, който показваше зърнест образ на румпела. Мейсън продължаваше да стои там, с една ръка на щурвала, другата — леко отпусната върху двата предни клапана на двигателите, поддържайки хединг посредством слабо регулиране към скоростта на витлата.

Льосюр натисна предавателния бутон за интеркома между двата мостика и се наведе:

— Мейсън? Знам, че ме чувате.

Никакъв отговор.

— Наистина ли имате намерение да направите това?

Сякаш в отговор бялата й ръка се премести от клапана към малък, покрит панел. Тя отвори капака, издърпа два лоста, след това се върна към клапаните, натискайки ги напред до отказ.

В отговор от двигателите се чу гърлено боботене.

— Исусе — прошепна Холси, заковал очи в панела на двигателя.

— Тя форсира бензиновите турбини.

Корабът се устреми напред. Обхванат от лошо предчувствие, Льосюр гледаше как индикаторът за скорост започва да пълзи нагоре. Двайсет и два възла. Двайсет и четири. Двайсет и шест.

— Как е възможно? — попита той смаян. — Загубихме половината си тяга.

— Тя товари турбините над допустимото — каза Холси.

— Докъде могат да издържат?

— Не знам. Надхвърлиха вече пет хиляди оборота в минута… — Той се наведе напред и докосна един от циферблатите, сякаш невярващо. — А сега форсира всичките четири двигателя, насочвайки допълнителната мощност към двата останали електромотора.

— Да не би да се кани да ги изгори?

— По дяволите, да. Но не достатъчно скоро.

— Колко ще трае?

— Може да продължи така още… трийсет, четирийсет минути.

Льосюр погледна електронната морска карта. „Британия“ беше достигнала почти трийсет възла и Кериън Рокс се намираха на дванайсет морски мили напред.

— Двайсет и четири минути й стигат — каза той.

Пендъргаст лежеше изтощен. Беше направил едно последно, почти свръхчовешко усилие да се защити, обединявайки всичките новооткрити интелектуални сили, с които Агозиенът го бе удостоил, изтощавайки го в този процес. Но полза нямаше. Тулпата бе потънала до мозъка на костите, в най-дълбоката същност на съзнанието му. Той почувства ужасна отчужденост от себе си, като деперсонализацията при най-лошия вид пристъп на паника. Едно вражеско същество неумолимо и непреклонно го поглъщаше… и като човек, парализиран в нощен кошмар, той бе неспособен да се съпротивлява. Беше психическа агония, далеч по-лоша и от най-ужасното физическо изтезание.

Той му се противи в продължение на един дълъг, неподдаващ се на описание, момент. И тогава съвсем неочаквано го връхлетя благословена тъмнина.

Нямаше представа колко дълго е лежал — неспособен да мисли, неспособен да помръдне. А после отвъд тъмнината долетя глас. Глас, който той познаваше.