Внезапно тя осъзна, че крайниците й отново са в състояние да се движат. В следващия миг се обърна и забърза надолу по „Риджънт стрийт“ с несигурни крачки, следвана по петите от все по-силни писъци. Но Емили Далбърг не се обърна назад нито веднъж.

Три минути след десет вратата към Палуба 9 се отвори със скърцане към напълно безлюдния коридор. Писъкът на пожарната аларма беше секнал и единственото, което остана, бе досадното съобщение за тревога, повтарящо се отново и отново от корабната радиоуредба. От едната посока идваха далечните гласове на пожарникарите; от другата — неясната глъчка от предния салон. След кратко колебание, Пендъргаст излезе от тъмнината като паяк от дупката си. Погледна първо в едната, после в другата посока, взирайки се напрегнато към застлания с килим коридор. После с котешка бързина се стрелна напред, отвори входната врата на тризонета „Пеншърст“, надникна вътре и, след като затвори след себе си, пусна резето.

Остана неподвижен известно време в тихото антре. Оттатък, в салона, завесите бяха дръпнати срещу мрака и бурната сутрин, пропускайки слаба светлина в притихналия интериор. Чуваше се глухото боботене на кораба, звукът на дъжда и вятърът, който биеше в прозорците. Той вдиша, всичките му сетива бяха нащрек. Усети едва-едва същата восъчна миризма на пушек и смола, която таксиметровият шофьор бе описал; миризмата от вътрешния манастир на Гсалриг Чонг.

Погледна часовника си: двайсет и четири минути.

Тризонетът беше един от двата най-големи апартамента на борда, приличащ повече на елегантна градска къща, отколкото на корабна каюта, с три спални и стая за упражнения на горните етажи и салон, кухня, трапезария и балкон долу, свързани с вита стълба. Той влезе в тъмния салон. Сребро, злато, тюркоаз и лак блестяха матово в сенките. Пендъргаст светна лампите и бе заслепен от изключителната и еклектична колекция от предмети на изкуството, която се разкри пред очите му: ранни картини в стил кубизъм на Брак и Пикасо, смесени безразборно с шедьоври на азиатската живопис и статуи от Индия, Югоизточна Азия, Тибет и Китай. Имаше и други съкровища: маса, показваща кутии за емфие от ранно английско щамповано сребро и злато; няколко сандъчета, съдържащи древни гръцки монети; странна колекция от нещо, прилично на карфици за римска тога, както и римски монети.

Колекцията като цяло показваше колекционер с набито око, безукорен вкус и необикновено дълбоки джобове. И дори нещо повече — бе дело на човек с истинска култура и разбиране, човек с интереси и познания, далеч надхвърлящи един обикновен бизнес.

Това ли беше човекът, безпричинно и садистично осакатил Джордан Амброуз след смъртта му? Спомни си отново, че убийството на Амброуз беше психологически непоследователно във всяко отношение.

Той се насочи право към големия тиков шкаф в отсрещния край на стаята, който, бе обяснила Констанс, съхраняваше сейфа на апартамента. Като отвори шкафа, той извади магнитния пропуск, с който Кемпър го бе снабдил, и го пъхна в процепа. Миг по-късно вратата на сейфа се открехна с леко изщракване.

Той я отвори широко и напрегна очи да огледа вътрешността. Тогава усети, че отвътре се разнася силна миризма на смола и пушек. Сейфът беше празен, с изключение на едно нещо: дълга, правоъгълна кутия от дърво, покрита с избелели тибетски надписи.

Измъкна я изключително внимателно, отбелязвайки лекотата й. Беше толкова проядена от дървояди, че напомняше изсушен сюнгер, който се рони и пръска прах и при най-лекото докосване. Той вдигна старото месингово резе и нетърпеливо отвори капака, който се разпадна в ръцете му. Остави настрана парчетата и насочи поглед към вътрешността на кутията.

Беше празна.

Звънецът на мостика издаде звук: знак, че някой влиза. Миг по-късно Кемпър се появи на прага. Льосюр се стресна при вида на мъжа: лицето му беше сиво, косата разрошена, дрехите — раздърпани. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица.

— Какво става, господин Кемпър? — попита той, поглеждайки неволно към комодор Кътър, който бе още на мостика и продължаваше да се разхожда нервно. Корабът се движеше на автопилот — единство на софтуер, техника и сателитна технология, което бе истинско чудо на морската инженерна мисъл, способно да държи курса на кораба по-точно дори от най-добрия навигатор, спестявайки значително количество гориво. Проблемът, помисли си Льосюр, беше, че автопилотът продължаваше да следва курс към Ню Йорк.

— Откриха изчезналото момиче — каза Кемпър; гласът му беше тих. — Или по-точно — част от него.

Възцари се кратка тишина. Льосюр усети, че го залива вълна на ужас, когато се опита да смели информацията.

— Част от него — повтори той накрая. Гърлото му пресъхна.

— Парчета от човешко тяло — черва, вътрешности — бяха открити натъпкани в манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“. Приблизително по същото време кървави следи, полусмачкана гривна и… съсирена кръв, както и други неща… бяха локализирани от групата ми за разследване на перилата на кърмовия люк на Палуба 1.

— Значи останалото е било хвърлено зад борда — произнесе Льосюр много тихо. Това беше лош сън, кошмар.

— Така изглежда, сър. Плейърът на момичето беше намерен на Палуба В, извън люка, който води към машинното отделение. Сигурно някой я е заговорил долу, завел я е, или я е пренесъл до Палуба 1, след това я е убил и заклал на откритата палуба, хвърлил я е извън борда, като е оставил няколко… ами-и-и… трофея. Тях, оказа се, е занесъл в магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.

— Пътниците знаят ли вече?

— Да. Новината изглежда бързо се е разчула. Отразява им се зле.

— До каква степен?

— Бях свидетел на голям брой истерични сцени. Наложи се да задържат един мъж в казино „Ковънт Гардън“. Предупредих ви колко опасна може да стане истерията — препоръката ми е обявяване на ISPS14 код първа степен и да предприемете незабавно стъпки за увеличаване на безопасността на борда.

Льосюр се обърна към друг офицер.

— Активирайте охранителните люкове на всички подстъпи към мостика. Да не минава никой без разрешение.

— Разбрано, сър.

Той се обърна отново към шефа на сигурността:

— Ще обсъдя предложението ви за ISPS с комодора. Някакви следи, които да водят към убийството?

— Никакви. С изключение на това, че убиецът има забележителен достъп до всякакви места на кораба, включително ключ за машинното отделение и магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.

— Пендъргаст каза, че убиецът е успял по някакъв начин да се снабди със служебен пропуск.

— Или оригинален ключ — предположи Кемпър. — Раздадени са дузини.

— Мотив?

— Може да е дело на побеснял социопат. Или някой, който има специална цел.

— Цел? Каква например?

Кемпър сви рамене:

— Не знам. Да предизвика паника на борда, може би?

— Но защо?

Когато шефът по сигурността не отговори, Льосюр кимна.

— Благодаря, мистър Кемпър. Ще бъдете ли така добър да ме придружите, докато докладвам за това на комодора?

Кемпър преглътна мъчително, но кимна. Льосюр отиде до централния мостик и се изпречи на пътя на комодора.

— Капитан Кътър?

Кътър спря да крачи и вдигна бавно едрата си глава.

— Какво има, мистър Льосюр?

— Господин Кемпър току-що съобщи за друго убийство на борда. Става дума за младо момиче.

При тези думи очите на Кътър блеснаха за миг, след което отново помрачняха. Той се обърна към шефа по сигурността:

— Господин Кемпър?

— Сър. Шестнайсетгодишно момиче е било убито рано тази сутрин на Палуба 1. Някои части от тялото са били натъпкани във вътрешността на манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“; разбрало се при отварянето на магазина. Историята се разпространява из кораба и пътниците изпадат в паника.

— Провеждате ли разследване?