Пендъргаст въздъхна със зле прикрито раздразнение.

— Моля те не обиждай интелигентността ми като протакаш този безсмислен спор.

— По някакъв начин Агозиенът е отровил съзнанието ти.

— Агозиенът не е направил нищо подобно. Той освободи съзнанието ми. Изчисти го от наивните и ограничени схващания за морал.

— Агозиенът е инструмент на злото. Монасите го знаеха.

— Имаш предвид монасите, които се страхуваха толкова, че не смееха да погледнат Агозиена?

— Да, и бяха по-умни от теб. Явно Агозиенът има силата да маха всичко добро, от всякакъв вид, и… и да управлява онези, които го погледнат. Виж какво направи с Блекбърн, как уби, за да го вземе. Виж какво прави с теб.

Пендъргаст се изсмя.

— Агозиенът пречупва неустойчивия ум и засилва по-силния. Виж какво направи с моя ум, с този на Мейсън!

— Какво?

— Наистина, Констанс, разчитах повече на теб. Разбира се, Мейсън го е видяла — какво друго обяснение би могло да има? Как? Не знам и не ме интересува. Тя стои зад изчезванията и убийствата — много внимателно повиши напрежението, докато се стигна до състояние на бунт и получи контрол над кораба; сега го води към Сейнт Джонс и може да реши да го насочи към Кериън Рокс.

Констанс се взираше в него. Теорията изглеждаше абсурдна — а може би беше абсурдна? Почти насила тя успя да види как подробностите започват да идват на местата си.

— Но вече нищо от това не е важно — размаха ръка Пендъргаст. — Повече не мога да отлагам. Тръгвай с мен сега.

Тя се поколеба.

— При едно условие.

— И какво е то, ако мога да знам?

— Първо ми направи компания в една сесия Чонг Ран.

Пендъргаст присви очи.

— Чонг Ран? Ама че извратено — няма време.

— Има време. И двамата имаме духовната подготовка да достигнем бързо стонг па найд. От какво се боиш? Че тази медитация може да те върне към нормалност? — Това всъщност беше най-голямата й надежда.

— Пълен абсурд. Няма връщане назад.

— Тогава медитирай заедно с мен.

Пендъргаст остана неподвижен известно време. После лицето му отново се промени. Изведнъж стана по-спокойно, уверено, сдържано.

— Много добре — съгласи се той. — Готов съм. Но и аз имам условие.

— Кажи го.

— Възнамерявам да взема Агозиена, преди да напуснем кораба. Ако Чонг Ран не ти донесе очакваното удовлетворение, тогава ще погледнеш Агозиена. Той ще те освободи, както стори с мен. Това е голям подарък, който ти предлагам, Констанс.

При тези думи тя сдържа дъха си.

Пендъргаст се усмихна студено.

— Ти каза своето условие. Сега и аз казах моето.

Още известно време тя остана мълчалива. Накрая установи, че отново диша, гледайки в сребристите му очи.

— Много добре. Приемам.

Той кимна.

— Отлично. Тогава да започнем?

В този момент на входната врата се чу почукване. Констанс отиде и отвори. Отвън в коридора стоеше с разтревожено лице Мария.

— Съжалявам, госпожице Грийн — каза тя. — Не може да се намери никакъв лекар. Проверих навсякъде, но този кораб полудява, всички крещят, пият, плячкосват…

— Всичко е наред. Ще ми направиш ли една последна услуга? Би ли останала отвън няколко минути, да не позволяваш никой да не ни безпокои?

Камериерката кимна.

— Благодаря ти много. — И тя затвори тихо вратата след себе си, върна се в дневната, където Пендъргаст беше седнал по турски на килима, отпуснал китки върху коленете си и чакаше с тихо доволство.

Кори Пенър, помощник информационен технолог втори разряд, седеше в сиянието на централното помещение на компютърната зала на Палуба В, наведен над терминала с данните за достъп.

Хафнагел, началник-отдел Информационни технологии, погледна към дисплея над рамото на Пенър през замъглените си очила.

— Е? — рече той. — Можеш ли да го направиш?

Въпросът беше придружен от неприятния дъх от устата му и Пенър стисна устни.

— Съмнително е. Изглежда здраво защитено.

Лично той смяташе, че може да го направи. Имаше само няколко системи на борда на „Британия“, които наистина не би могъл да разбие — но нямаше намерение да го обявява, особено пък на шефа си. Колкото повече мислеха, че можеш да направиш, толкова повече те караха да правиш, — беше стигнал до тази истина по трудния начин. А и факт бе, че наистина не искаше никой да знае как разглежда забранените за достъп служебни данни през свободните си часове. Внимателен оглед на мултимедийната система на кораба, излъчваща филми срещу заплащане, например, му позволи да натрупа една солидна частна колекция от дивидита.

Той натисна няколко клавиша и на екрана се появи ново меню:

        Пенър търсеше на „Управление“ и избра „Автопилот“ от субменюто, което се появи. На екрана дойде съобщение за грешка: „Работният режим на автопилота недостъпен при включена система.“

Е, добре, очакваше го. Излизайки от менюто, той даде команда и започна да трака бързо. На екрана се появиха редица малки прозорци.

— Какво правиш сега? — попита Хафнагел.

— Ще опитам да използвам някаква диагностична „задна врата“ за достъп към автопилота. — А как щеше да получи достъп, нямаше да каже: не беше нужно Хафнагел да знае всичко.

В далечния край на стаята иззвъня телефон и един от техниците вдигна.

— Господин Хафнагел, обаждането е за вас, сър. — На лицето на техника се изписа разтревожено изражение. Пенър знаеше, че сигурно и той щеше да е разтревожен, ако нямаше такова високо мнение за способностите си.

— Идвам. — Хафнагел се отдалечи.

„Слава богу.“ Пенър бързо извади едно сиди от джоба на лабораторната си престилка, пъхна го в драйвъра и зареди три софтуерни инструмента в паметта: мониторинг на системните процеси, криптографски анализатор и хекс дизасемблер. След това върна сиди-то в джоба си и минимизира трите програми, секунди преди Хафнагел да се върне. Няколко кликвания с мишката и се появи ново меню:

Помисли си да зададе въпрос, преди Хафнагел да е започнал отново:

— Когато… искам да кажа, ако… прехвърля контрола на ръчно обслужване, какво да правя после?

— Дезактивирай автопилота. Неутрализирай го напълно и включи на ръчен контрол на румпела към помощния мостик.

Пенър облиза устните си.

— Истина ли е, че капитан Мейсън е превзела…

— Да, истина е. Сега се захващай.

Пенър почувства за първи път, че го пробожда нещо като страх. След като се убеди, че мониторинга на процесите е активиран, той избра автопилота и кликна на „диагностичния“ бутон. Отвори се нов прозорец и избълва поток от цифри.

— Какво е това?

Пенър погледна, отронвайки вътрешно една въздишка. „Типичният шеф на Информационни технологии“, помисли си той. Речникът му бе пълен с най-модерния компютърен жаргон, но си нямаше и понятие за това как работят нещата в действителност. На глас той каза:

— Данните на автопилота, течащи в реално време.

— И?

— Възнамерявам да намеря решението по обратния път, да намеря кодовете за прекъсванията, след което ще използвам вътрешни тригери, за да прекъсна процеса.

Хафнагел кимна важно, сякаш разбираше какво му казват. Мина доста време, докато Пенър проучи данните.

— Е? — вдигна вежди Хафнагел. — Давай. Разполагаме с по-малко от час.

— Не е чак толкова лесно.

— Защо?

Пенър посочи към екрана.

— Погледнете. Това не е хексадецимален код. Командите са били криптирани.

— Можеш ли да разбиеш кода?