Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.

Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.

— Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.

Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.

— Наистина не знам за какво говорите — каза той рязко. — Не вземам подкупи. Освен това през станцията минават много хора. Не бих могъл да си спомня.

Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.

— Трябва да си спомняте онзи мъж — каза Пендъргаст. — Кутията е била голяма — дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.

Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.

Мъжът седна.

— Би ли желал господинът чай? — попита той.

Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.

— За мен ще е огромна чест, любезни господине.

Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.

— Спомням си мъжа, за когото говорите — каза той. — Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза — която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му… много скъпо.

Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.

— Не говореше китайски, разбира се. Разказа ми напълно невероятна история за това как е преминал от Непал в Тибет.

— А кутията? Каза ли нещо за нея?

— Каза, че е антика, която купил в Тибет — знаете, онези мръсни тибетци продават собствените си деца за няколко юана. Тибетският автономен район е пълен със стари неща.

— Попитахте ли го какво има в нея?

— Каза, че е ритуален нож пур-бу. — Той затършува из едно чекмедже, прелисти някакви документи и извади разрешителното. После го побутна към Пендъргаст.

— Но кутията беше заключена и той отказа да я отвори — продължи служителят. — Това му костваше още доста пари, отказването на проверка на съдържанието. — Той се усмихна, разкривайки редица потъмнели от чая зъби.

— Какво според вас е имало вътре?

— Представа нямам. Хероин, валута, скъпоценни камъни? — Той разпери ръце.

Пендъргаст посочи разрешителното.

— Тук се казва, че щял да хване влака за Ченгду, а после самолет на „Чайна Еър“ за Бейджин, откъдето ще смени за полет към Рим. Това истина ли е?

— Да. Настоях да ми покаже билета си. Ако би тръгнал да напуска Китай по друг маршрут, би се изложил на опасността да бъде спрян. Разрешението е валидно само за Кианг — Ченгду — Бейджин — Рим. Така че съм сигурен, че си е заминал по този начин. Разбира се, след като пристигне в Рим… — Той отново разпери ръце.

Пендъргаст си записа информацията за пътуването.

— Как се държеше? Беше ли неспокоен?

Бюрократът помисли за миг.

— Не. Това беше много странно. Той изглеждаше… еуфоричен. Сърдечен. Почти сияещ.

Пендъргаст се изправи.

— Благодаря ви най-любезно за чая, ксиян ченг.

— И аз на вас, прелюбезни господине — каза чиновникът.

Час по-късно Пендъргаст се качи в първокласен вагон на трансграничния китайски Експресен влак към Ченгду.

Констанс Грийн знаеше, че монасите в манастира Гсалриг Чонг живеят съгласно установен график за медитация, обучение и сън, с две прекъсвания за храна и чай. Времето за сън беше фиксирано: от осем вечерта до един след полунощ. Този ред никога не се променяше и сигурно бе останал отпреди хиляда години. По такъв начин беше сигурна, че в полунощ е малко вероятно да се натъкне на някого, движейки се в огромния манастир.

И така точно в дванайсет, точно както беше направила последните три нощи по ред, тя отметна грубата кожа от як, която й служеше за завивка и седна в леглото. Единственият звук беше далечното стенание на вятъра през външните павилиони на манастира. Тя се изправи и облече робата си. Килията беше ужасно студена. Тя отиде до малкия прозорец и отвори дървения капак. Стъкла нямаше и мразовитият въздух нахлу вътре. Прозорецът гледаше към мрака на нощта, към една самотна звезда, потрепваща високо в кадифената чернота.

Констанс затвори прозореца и се приближи до вратата, където спря и се ослуша. Всичко бе тихо. След малко открехна вратата, излезе в преддверието и тихо се насочи към външния коридор. Отмина молитвените колела, проскърцващи безкрай своята благословия към небесата, после тръгна по коридор, който потъваше дълбоко в решетото от помещения, търсейки затворения отшелник, който пазеше вътрешния манастир. Макар Пендъргаст да беше описал приблизителното му местонахождение, комплексът бе толкова голям, и коридорите — толкова объркани, че това доказваше, че е почти невъзможно да се открие.

Но тази вечер след много обиколки тя най-после стигна до излъсканата каменна стена, свидетелство, че килията му е отзад. Хлабавата тухла си беше на мястото, ръбовете й бяха изтрити и нащърбени от многократно местене. Тя почука няколко пъти и зачака. Минутите се нижеха и тогава тухлата леко помръдна; чу се слаб стържещ звук и тя започна да се отмества. Появиха се два костеливи пръста, хванаха ръбовете на тухлата и я преместиха така, че в мрака се разкри малък отвор.

Констанс бе подготвила грижливо отнапред думите, които искаше да каже на тибетски. Сега се наведе към дупката и прошепна:

— Пуснете ме във вътрешния манастир.

Тя се обърна и допря ухото си до отвора. Отговори слаб като на насекомо шепнещ глас. Напрегна се да чуе и разбра.

— Знаете ли, че е забранено?

— Да, но…

Преди да успее да завърши, чу стържещ звук и едно парче от стената зад килията започна да се мести, като при това се отвори стар каменен шев, разкривайки тъмен коридор. Тя се сепна — отшелникът дори не бе изчакал да чуе внимателно скалъпеното обяснение.

Клекна, запали ароматна пръчица и влезе вътре. Стената се затвори. Напред се виеше тъмен коридор, излъчваше мирис на спарен въздух, влажен камък и наситен аромат на смола. Въздухът беше замъглен от тамян.

Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.

Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави — освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително — тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.