— И защо Мейсън е направила това?

— Никой не знае. Изглежда се е побъркала.

— Побъркала се е — повтори Пендъргаст. Стърженето продължи, влудяващо бавно и прецизно.

— И като връх на всичко — каза Констанс, — имало е друга среща с онова нещо, тъй наречения призрак. Доста хора са го видели, включително директора на круиза. Сякаш… — Тя спря, несигурна как да го изрази, после се отказа от идеята. Явно се дължеше на въображението й.

Бръсненето на Пендъргаст продължи в тишина, единствените звуци бяха слабият грохот и блъскането на бурята отвън и случайните високи гласове в коридора. Констанс и Мария чакаха. Най-накрая той приключи. Изплакна, избърса бръснача и го сгъна, попи лицето си, облече ризата и я закопча; пъргавите му пръсти изкусно вързаха възела на вратовръзката и след миг той пристъпи в дневната.

— Къде отиваш? — попита Констанс, едновременно раздразнена и уплашена. — Имаш ли изобщо идея какво става тук?

Той взе сакото си.

— Искаш да кажеш, че не си разбрала?

— Естествено, че не съм! — Тя усети, че губи самообладание. — Не ми казвай, че ти си разбрал!

— Така е. — Пендъргаст облече сакото си и се насочи към вратата.

— Какво?

Той спря.

— Всичко е свързано, както предполагах по-рано — кражбата на Агозиена, убийството на Джордан Амброуз, изчезванията на борда и убийствата, а сега и този полудял капитан, насочил кораба към риф. — Той се засмя. — Да не споменаваме твоя „призрак“.

— Как? — Гласът й издаваше отчаяние и нетърпение.

— Ти имаш същата информация, която и аз, и намирам, че обясненията са толкова досадни. Освен това сега са без значение — всичките. — Той махна с ръка неопределено към стаята. — Ако онова, което казваш, е истина, всичко това скоро ще се забие в дълбоката кал на дъното на Атлантика, а точно сега имам да свърша нещо важно. Ще съм тук след по-малко от час. Може би междувременно ще успееш да ми уредиш яйца по бенедиктински и зелен чай?

Той излезе.

Констанс гледа вратата дълго, след като тя се затвори след него. После се обърна бавно към Мария. Известно време не каза нищо.

— Да? — вдигна въпросително вежди камериерката.

— Искам да те помоля за една услуга.

Камериерката чакаше.

— Моля те да доведеш лекар колкото е възможно по-скоро.

Мария я погледна разтревожено.

— Болна ли сте?

— Не. Но мисля, че той е болен.

Гевин Брус и хората, които бе започнал да нарича свой екип, седнаха в средния салон на Палуба 8, потънали в разговор за положението на кораба и следващите стъпки, които можеха да предприемат. „Британия“ изглеждаше забележително тиха за ранен следобед. Въпреки, че полицейски час бе въведен само за вечерните часове, изглежда мнозинството пасажери се бяха прибрали в каютите си от страх или изтощение заради изключително напрегнатата сутрин.

Брус се размърда в стола си. Мисията им да разговорят с комодор Кътър бе пропаднала, но той се тешеше с мисълта, че мъжът е отстранен и препоръките им се изпълняват. И накрая, чувстваше, че неговата намеса бе свършила добра работа.

Кътър очевидно не бе в свои води. Беше от онази категория капитани, които Брус много добре познаваше от собствената си кариера в Кралската флота, командирът, който бърка упорството с твърдостта и „спазването на буквата“ — с мъдрост. Такива хора често се пречупваха, когато обстоятелствата излезеха извън контрол. Новият капитан се справяше с прехода добре; той беше одобрил речта й по радиоуредбата. Много професионална, много овладяна.

— Движим се в сърцето на бурята — каза Нилс Уелч, кимайки към редицата облени във вода прозорци.

— Щеше да е отвратително в такова време да сме на борда на някой по-малък кораб — отвърна Брус. — Този огромен съд се държи забележително добре предвид обстоятелствата.

— Не като онази бракма, на която бях като морски курсант по време на Фолклендската война — обади се Куентин Шарп. — Онова течеше отвсякъде.

— Изненадан съм, че капитанът увеличи скоростта — каза Емили Далбърг.

— Не мога да кажа, че я обвинявам — отвърна Брус. — В нейното положение и аз щях да бързам да докарам този Ноев ковчег до пристанище колкото се може по-скоро, без да мисля много-много за комфорта на пътниците. Въпреки че ако зависеше от мен, щях да затворя малко клапана. Този кораб започна да трополи доста. — Той погледна към Далбърг. — Между другото, Емили, исках да те поздравя, че накара да млъкне онова истерично момиче. Тя беше четвъртият човек, когото успя да успокоиш през последния час.

Далбърг прехвърли крак върху крак.

— Всички сме тук по една причина, Гевин — да съдействаме да се спазва редът и да помагаме с каквото можем.

— Да, но аз никога нямаше да мога да се справя с това. Не мисля, че някога съм виждал толкова объркан човек.

— Просто използвах майчинските си инстинкти.

— Но ти никога не си имала деца!

— Така е — Далбърг се усмихна слабо. — Но имам добро въображение.

Откъм коридора се чуха забързани стъпки и объркани викове.

— Поредната група пияни типове — измърмори Шарп.

Гласовете станаха по-високи и се появи една неконтролируема група пътници, предвождани от явно доста подпийнал мъж. Бяха се пръснали и чукаха по вратите на каютите, чиито разтревожени обитатели излизаха един след друг.

— Чухте ли — извика мъжът, който стоеше начело, с провлечен глас. — Чувате ли? — Останалите продължиха да чукат и да призовават пътниците да излязат в коридора.

— Нещо не е наред ли? — попита Далбърг остро.

Пияният спря, олюлявайки се.

— На път сме да се ударим!

Последва шум от уплашени гласове. Мъжът размаха ръце.

— Капитан Мейсън е окупирала мостика! Ще разбие кораба в Голямата плитчина!

Разтревожени гласове, викове.

Брус се изправи.

— Сър, на борда на кораб подобно твърдение е като буре с барут. Дано да можете да го подкрепите.

Мъжът погледна Брус несигурно:

— Ще го подкрепя. И теб ще убедя, приятелче. Целият екипаж говори за това.

— Истина е! — извика някой отзад. — Капитанът се е заключила на мостика. Поела е курс към Кериън Рокс!

— Ама че глупости — каза Брус, но изпита известна несигурност при споменаването на Кериън Рокс. Знаеше мястото от времената на моряшката си кариера: широка редица каменни, подобни на зъбци плитчини, стърчащи от повърхността на Северния Атлантик, гибелна опасност за корабите.

— Истина е! — провикна се пияният, като залюля толкова силно ръката си, че почти загуби равновесие. — На целия кораб се говори за това.

Сред тълпата се надигаше паника.

— Приятели — започна Брус с твърд тон, — това е напълно невъзможно. Мостикът на кораб като този никога, никога не може да бъде оставен само с един човек. Сигурно има стотици начини да се поеме контрола обратно — от машинното отделение до помощния мостик. Знам това със сигурност: служил съм в Кралската флота.

— В наши дни нещата не са същите, изкуфяло старче! — изкрещя пияният. — Корабът е напълно автоматизиран. Капитан Мейсън се разбунтува и завзе контрола, а сега се кани да потопи кораба!

Една жена се втурна напред и дръпна сакото на Брус.

— Нали сте моряк! За бога, трябва да направите нещо!

Брус се освободи и вдигна ръце. Притежаваше вродено чувство да доминира и уплашената глъчка отслабна.

— Моля! — извика той. Възцари се тишина. — Екипът ми и аз ще разберем дали в този слух има някаква истина — продължи той.

— Има…!

— Тишина! — Той изчака малко. — Ако е така, ще предприемем действия — обещавам ви. Междувременно, всички трябва да останете тук и да чакате инструкции.

— Ако се обадя — каза Далбърг, — Адмиралският клуб на Палуба 10 има монитор, който показва положението на кораба при пресичането, включително курс и скорост.

— Отлично — кимна Брус. — Това ще ни даде независимо доказателство.

— И тогава какво? — извика жената, която го бе дръпнала преди малко за сакото.