Госпожа Далбърг продължаваше да говори с Пендъргаст.

— И как се случи, че тя стана ваша повереница?

Госпожица Грийн се намеси:

— Първият ми настойник, доктор Ленг, ме намери изоставена и скитаща по улиците на Ню Йорк, сираче.

— О, небеса, не знаех, че такива неща се случват в наши дни.

— Когато доктор Ленг беше убит, Алойзиъс, негов роднина, ме взе при себе си.

Думата „убит“ увисна тежко във въздуха.

— Колко трагично — отрони Майлс — Толкова съжалявам.

— Да, наистина е трагична история, нали, Алойзиъс?

Майлс улови острота в гласа й. Нещо ставаше тук. Хората са като айсберги — най-важното от онова, което ставаше, особено грозотата, беше скрито под повърхността.

Госпожа Далбърг се усмихна топло на Пендъргаст:

— Чух по-рано, че сте частен детектив?

„О, не“, помисли си Майлс. „Не и отново.“

— В настоящия момент, да.

— Какво казахте, че разследвате?

— Боя се, че не съм казал.

— Разследване? — Брок, дилърът, вдигна вежди и ги изгледа разтревожено. Той явно беше пропуснал предишния разговор.

— Колко възхитително мистериозно. — Далбърг се усмихна и сложи ръка върху ръката на Пендъргаст. — Обичам хубавите мистерии. Харесвате ли четива за убийства, господин Пендъргаст?

— Никога не чета романи. Намирам ги за нелепи.

Далбърг се разсмя.

— Аз пък ги обожавам. И съм развълнувана, господин Пендъргаст, че „Британия“ би станала великолепен декор за убийство. — Тя се обърна към Майлс: — Вие какво мислите, господин Майлс?

— Едно убийство може да е великолепно, стига никой да не е наранен. — Това остроумие предизвика смях и Майлс отново се възгордя от способността си да поддържа разговор на очарователно незадълбочено ниво, където светският етикет изискваше да остане.

Пендъргаст се наведе напред.

— Не мога да ви обещая убийство по време на воаяжа — каза той, а гласът му беше като мед, — но мога да ви кажа следното: на борда има убиец.

Пендъргаст си почиваше в салона на апартамента им и прелистваше огромния списък с вина на „Британия“. Наблизо един телевизор с плосък екран бе свързан към корабния информационен канал и един глух глас превъзнасяше достойнствата на океанския лайнер в поредица от изображения.

— „Британия“ е голям воден съд в старата традиция — монотонно напяваше култивираният британски глас. — С виещи се стълби, обширни публични пространства, две бални зали, осем ресторанта, три казина и пет басейна. Побира 2 700 пътници, екипаж от 1 600 души и товароносимостта му е 165 000 тона. Що се касае до настаняването, „Британия“ е с най-много помещения в сравнение с останалите водни съдове и съотношението екипаж — пътници е несравнимо с никой друг луксозен кораб. Някои от атракциите на „Британия“ са уникални, като например осеметажният „Гранд Атриум“, „Седония СънСпа“, свръх луксозната галерия с магазини на „Риджънт Стрийт“ и „Сейнт Джеймс“, театърът „Белгрейвия“ със своите хиляда места и топлият басейн по модел на Римските бани, изкопани в Помпей. „Британия“ се гордее с кристалната и позлатена бална зала „Крал Джордж II“, най-голямата на борда. Корабът е по-дълъг отколкото е височината на „Емпайър Стейт Билдинг“ и свиренето на сирените му се чува от петнайсет мили. В традицията на „Титаник“ и на най-големите плавателни съдове от миналото, „Британия“ се отличава с изключителното количество шедьоври, използвани за украсата му отвътре и отвън, с изразходени повече от един милион дъски от тиково дърво, махагон, кедър от Порт Орфърд, смола и бук от Куин Айлънд…

На втория етаж на апартамента се отвори врата. Констанс излезе от стаята си и се спусна по стълбите.

Пендъргаст изключи телевизора и остави настрана списъка с вината.

— Нямах представа, че винарската изба на кораба е толкова голяма — каза той. — Сто и петдесет хиляди бутилки лежат долу. Селекцията им на вина отпреди 1960-а година е особено впечатляваща.

Той я гледаше как се приближава. Беше сменила официалното си облекло за вечерята с бледожълта рокля.

— Новият гардероб ти отива, Констанс.

— Ти ми помогна да избера дрехите — отвърна тя, разполагайки стола си срещу него.

— Беше малко рязка тази вечер — погледна я той.

— Както и ти.

— Опитвам се да открия един убиец. А ти какво правеше?

Констанс въздъхна.

— Съжалявам, ако съм се държала рязко. След манастира намирам целия този разкош… отчайващ.

— „Бъди в света, но не бъди от него.“ — Пендъргаст й цитира древната будистка максима.

— По-скоро ми се иска да съм си вкъщи и да чета книга край камината. Това — тя направи жест наоколо — е гротеска.

— Не забравяй, че ние работим.

Тя се размърда неспокойно в стола си и не отговори.

Тайно за себе си Пендъргаст беше забелязал, че през изминалите пет седмици у повереницата му е настъпила промяна. Времето, прекарано в манастира, бе сътворило чудеса с нея. Беше доволен да види, че тя продължава да практикува Чонг Ран в каютата си, като ставаше в четири сутринта и медитираше един час, медитираше следобед и не прекаляваше с храна и напитки. И най-важното: вече не беше безучастна, отнесена. Беше по-целеустремена, релаксирана, интересуваше се повече от света наоколо, отколкото непосредствено след смъртта на брат му. Тази тяхна малка мисия, тази неразрешима загадка й бе дала ново усещане за посока. Пендъргаст се надяваше силно, че тя вече е на път да се възстанови от ужасните събития през март и процедурата в клиниката „Фийвършам“. Тя вече не се нуждаеше от закрилата на другите. Дори след острите й изказвания на вечерята се бе почудил дали сега пък не бе обратното?

— Какво мислиш за нашата вечерна компания? — попита я той.

— Уви, напълно безинтересни. С изключение на госпожа Далбърг — у нея наистина има нещо привлекателно. Тя изглежда проявява интерес към теб.

Пендъргаст наведе глава.

— Не съм единственият, който направи впечатление. — Той кимна към тънък ръкопис, който лежеше на малката масичка, озаглавен „Караваджо: загадката на светлосянката“. Виждам, че доктор Брок не е губил време и ти е изпратил монографията си.

Констанс погледна книгата и се намръщи.

— Въпреки недостатъците им, предполагам, че някои от нашите тазвечерни сътрапезници могат да се окажат полезни — продължи той. — Господин Майлс, например. Човек, който забелязва всичко.

Констанс кимна и двамата замълчаха.

— Значи — най-после се обади тя, променяйки темата, — крадецът и убиец е умъртвил Джордан Амброуз с малокалибрен пистолет. След това е извършил с нищо неоправдано оскверняване на тялото.

— Да.

— Но останалата част на модус операнди, която описа — внимателното претърсване на джобовете, педантичното избърсване и почистване на всички повърхности — не съвпада.

— Точно така.

— Не ми е известен прецедент в никоя от книгите с казуси, които съм чела.

— Нито пък на мен. Освен, може би, един-единствен случай, с който са занимавах в Канзас не много отдавна.

На вратата се почука и Пендъргаст отиде да отвори. В коридора стоеше обслужващата каютата им стюардеса.

— Заповядайте — покани я Пендъргаст с махване на ръката.

Жената направи малък реверанс и пристъпи вътре. Беше слаба, на средна възраст, с черна коса и дълбоко хлътнали черни очи.

— Извинете, сър — произнесе тя с източноевропейски акцент. — Питах се дали мога да ви помогна с нещо в момента?

— Благодаря ви, не. Добре сме.

— Благодаря, сър. Ще се върна да сваля леглата. — И с пореден лек реверанс тя напусна стаята.

Пендъргаст затвори вратата и се върна на дивана.

— Е, как ще прекараме вечерта? — попита Констанс.

— Има какви ли не следобедни развлечения на разположение. Имаш ли настроение за нещо конкретно?

— Може би…

— Всъщност, преди да правим нещо, трябва да довършим една работа. — Пендъргаст показа към голяма компютърна разпечатка, която лежеше до списъка с вината. — На борда на този кораб има две хиляди и седемстотин пътници и само седем дни, в които да открием убиеца и да вземем Агозиена.