— Това, което искам да ви кажа, е конфиденциално — отвърна Пендъргаст.

„О, не“, помисли си Майлс, усещайки как чувствителните му нерви се напрягат. Надяваше се, че това няма да е продължение на мъчителния разговор, който Пендъргаст бе подел по време на вечерята.

— Не съм на борда на „Британия“ просто да си почивам и да си поема дъх.

— Нима?

— Тук съм, за да услужа на приятел. Виждате ли, господине, моят приятел е имал нещо, което са му откраднали — нещо с огромна стойност. Този предмет понастоящем е във владение на пътник на този кораб. Възнамерявам да открия предмета и да го върна на истинския му собственик.

— Частен детектив ли сте? — попита Хентоф.

Пендъргаст помисли над въпроса известно време, бледите му очи отразяваха светлината на мониторите.

— Определено може да се каже, че разследването ми е частно.

— Значи сте независим — каза Хентоф. Мениджърът не беше в състояние да сдържи нотката на презрение в гласа си. — Сър, трябва да ви помоля още веднъж да напуснете.

Пендъргаст погледна към мониторите, после отново върна вниманието си към Майлс.

— Ваше задължение е, нали така, господин Майлс, — да познавате отделните пътници?

— Едно от тези, които ми доставят най-голямо удоволствие — отговори Майлс.

— Отлично. Тогава точно вие сте човекът, който ще ми даде информация, която да ми помогне да открия крадеца.

— Боя се, че не мога да споделям информация за пътниците — каза Майлс и в гласа му се усетиха мразовити нотки.

— Но този човек може да е опасен. Извършил е убийство, за да се добере до предмета.

— В такъв случай нашата охрана ще се заеме с проблема — каза Хентоф. — Ще се радвам да ви насоча към шефа на охраната, който може да свали информацията и да…

Пендъргаст поклати глава:

— Уви, не мога да замесвам персонал от низшия състав в разследването си. Дискретността е от първостепенно значение.

— Какъв е този предмет? — попита Хентоф.

— Боя се, че не мога да бъда конкретен. Азиатска антика с огромна ценност.

— И откъде знаете, че е на борда на кораба?

В отговор устните на Пендъргаст само се изкривиха в нещо, което би могло да мине за лека усмивка.

— Господин Пендъргаст — каза Майлс с глас, който пазеше за най-опърничавите пътници. — Вие не ни казвате какво търсите. Не ни казвате защо сте сигурни, че предметът е на борда на „Британия“. Не сте тук в никакво официално качество — а отгоре на всичко в момента се намираме в международни води. Сега охранителният ни персонал е законът — американското и британското правосъдие не могат да се приложат. Съжалявам, но просто не можем да разрешим разследването ви, нито пък да ви помогнем по какъвто и да било начин. Напротив, ще го приемем като сериозна обида, ако разследването ви обезпокои някой от нашите гости. — За да намали огорчението от този отказ, той отправи към Пендъргаст най-пленителната си усмивка. — Сигурен съм, че разбирате.

Пендъргаст бавно кимна.

— Разбирам. — Той направи малък поклон, след което се обърна да си тръгне. Но тогава, с ръце на бравата, спря. — Предполагам — произнесе той небрежно, — сте наясно, че група броячи на карти печели безумни суми във вашата зала? — И той кимна неопределено с глава към група монитори.

Майлс погледна натам, но не беше обучен за наблюдение в ямата и единственото, което видя, бяха тълпите от мъже и жени на масите за блекджек.

— За какво говорите? — попита остро Хентоф.

— Картоброячите. Страхотни професионалисти и добре организирани също, на което се дължи успеха им в тази неравна… ъ-ъ-ъ… битка.

— Що за глупости! — възмути се Хентоф. — Не сме видели нищо подобно. Какво е това, някаква игра ли?

— За тях не е игра — каза Пендъргаст. — Поне не в смисъла, в който вие бихте искали.

За момент Пендъргаст и мениджърът на казиното се гледаха един друг. След това, като се обърна към един от техниците, Хентоф раздразнено изсъска:

— Провери какво става в салона!

Техникът вдигна телефона и проведе бърз разговор. После погледна Хентоф.

— „Мейфеър“ е олекнал с двеста хиляди паунда, сър.

— Къде… На борда?

— На масите за блекджек, сър.

Хентоф бързо се обърна към екраните и впери очи в тях. После попита Пендъргаст:

— Кои са?

Агентът се усмихна:

— Ах! Боя се, че току-що си тръгнаха.

— Колко удобно. И как точно брояха картите?

— Изглежда са задействали вариант на „Червено-7“ или на „К-О“. Трудно е да се определи, след като не съм наблюдавал екраните. А и прикритието им явно е достатъчно добро, след като не са хващани преди: ако бяха, щяхте да имате полицейските им снимки в базата си данни и скенерите ви за разпознаване на лица щяха да ги открият.

Докато слушаше, лицето на Хентоф ставаше все по-червено.

— Как, по дяволите, бихте могли да знаете подобно нещо?

— Както сам казахте, господин… Хентоф, нали така беше? Аз съм независим.

Дълго време никой не проговори. Двамата техници седяха като замръзнали, без да посмеят да отклонят поглед от екраните.

— Ясно е, че можете да използвате известна помощ по този въпрос, господин Хентоф. Ще се радвам да ви я осигуря.

— Като в замяна помогнем за разрешаването на вашия малък проблем? — каза Хентоф саркастично.

— Абсолютно вярно.

Настъпи напрегната тишина. Най-накрая Хентоф въздъхна.

— Исусе. Какво точно е това, което искате?

— Имам огромно доверие в способностите на господин Майлс. Той има достъп до файловете на всички пътници. Работата му е да общува с всички на борда, да задава въпроси, да изисква информация. Той е в отлична позиция да помогне. Моля ви, не се притеснявайте, господин Майлс, че пасажерите ви могат да се разстроят — интересувам се само от няколко души. Бих искал да знам, например, дали някой от тях е поверил предмети на централния сейф, дали каютите им са в списъка на тези, в които не желаят обслужване… такъв род неща. — После той се обърна към Хентоф: — Може да имам нужда също така и от вашата помощ.

— С какво…?

— Със… нека видим какъв беше изразът — смазване на колелата.

Хентоф премести поглед от Пендъргаст към Майлс.

— Ще го обмисля — измърмори Майлс.

— Във ваш интерес е — произнесе Пендъргаст. — Надявам се да не трае прекалено дълго. Двеста хиляди долара надолу за пет часа — това е един доста неприятен тренд. — Той изправи рамене с усмивка и се плъзна през вратата, без да каже нищо повече.

Констанс Грийн се носеше по широкия пасаж с бутици и скъпи магазини на Палуба 6, позната като „Сейнт Джеймс“. Въпреки, че беше минало полунощ, „Британия“ не даваше знак, че се готви за сън: красиво облечени двойки се разхождаха, гледаха витрините или си приказваха тихо. Големи вази със свежи цветя украсяваха пасажа от двете страни и можеше да се чуе как един струнен квартет скрибуцаше ерудирано над бърборенето и смеха.

Констанс се движеше бавно, отмина един винен бар, бижутерия и картинна галерия, пълна с изключителни оригинали, подписани от Миро, Клее и Дали на астрономически цени. Вътре във входа една старица в инвалидна количка се караше на млада руса жена, като я блъскаше. Нещо в младата жена накара Констанс да спре: сведените очи и отнесеното изражение на момичето, загатващи за някаква скрита печал, биха могли да бъдат нейните.

Покрай аркадата на „Сейнт Джеймс“ редица богато украсени двойни врати бяха отворили към „Гранд Атриум“: обширно осем етажно пространство в сърцето на кораба. Констанс пристъпи към перилата, поглеждайки първо нагоре, после надолу. Беше забележителна гледка от амфитеатрални балкони и искрящи полилеи, и безбройни редици лампи, открити асансьори от цветно стъкло и кристал. Отдолу, в ресторанта „Кингс Армс“ на Палуба 2, групи хора вечеряха. Келнери и сомелиери се носеха между тях, един сервираше плато, натоварено с деликатеси, друг се навеждаше загрижено над някой от гостите, за да чуе по-добре изискването му. Редиците балкони на Палуби 3 и 4, издигащи се над Атриума, бяха изпълнени с допълнителни маси. Подрънкването на сребърна посуда, жуженето на разговорите, отливът и приливът на музика, всичко се изкачваше нагоре към ушите на Констанс.