— Комодорът вече съобщи категоричните си заповеди по този въпрос — каза тя.

— Ами ако се окаже, че това момиче… е поредната жертва?

— Комодорът не показва признаци за промяна на мнението си.

Льосюр усети вълна на раздразнение.

— Извинете ме за откровеността, капитане, но вече имахме един убиец на този кораб. Ако на този Пендъргаст може да се вярва, мъжът вече е убил поне трима души. Пътниците са превъзбудени, половината от тях се крият в каютите си, а останалите пиянстват в салоните и казината. А сега изглежда се надига и масова истерия, говори се за призрак, който броди из кораба. Нашият директор по сигурността призна, че ситуацията излиза от контрола му. Предвид обстоятелствата, не мислите ли, че е наложително да обмислим отклоняване към Сейнт Джонс?

— Подобно отклонение ще ни заведе още по-навътре в бурята.

— Знам. Но по-скоро ще завия към североизток, отколкото да се занимавам с излязла от контрол тълпа от пътници и екипаж.

— Какво ние с вас мислим, няма значение — произнесе хладно Мейсън.

Въпреки тона й, Льосюр виждаше, че последната му забележка попадна точно на място. Корабните офицери отлично знаеха, че са относително малко на брой. Заедно с пожар в океана, един смут всред пътниците или по-лошото от смут — пораждаха винаги сериозни опасения.

— Вие сте щаб-капитанът — притисна я той. — Вторият човек в командването. Вие сте в най-добрата позиция да му повлияете. Не можем да продължаваме по този начин — трябва да го убедите да се отклоним.

Мейсън се обърна към него, изглеждаше смъртно уморена.

— Мистър Льосюр, не схващате ли? Никой не може да промени становището на комодор Кътър. Толкова е просто.

Льосюр я гледаше втренчено, дишайки тежко. Направо не беше за вярване. Той се взря към главния мостик. Кътър продължаваше да крачи, потънал в собствения си свят; лицето му представляваше неразгадаема маска. Льосюр си спомни за капитан Кийг във „Въстанието на шайените“, който продължаваше да държи на своето, докато корабът потъваше в неумолим хаос.

— Сър, ако има още едно убийство… — Гласът му секна.

Мейсън каза:

— Мистър Льосюр, ако има още едно убийство — пази боже! — ще преразгледаме положението.

— Ще преразгледаме положението? С цялата ми искреност, сър, но какъв е смисълът от още приказки? Ако има още…

— Не говоря за празни приказки. Имам предвид действия по Параграф V.

Льосюр я погледна втренчено. Параграф V се отнасяше до отстраняване на капитан в открито море заради сериозни опущения.

— Да не би да казвате…?

— Това е всичко, мистър Льосюр.

Тя се обърна и отиде в средата на мостика, спирайки се да поговори с навигатора на пулта съвсем хладнокръвно, сякаш нищо не се бе случило.

Параграф V. Мейсън беше смела. Ако се стигнеше до там, щеше да го направи. Това бързо се превръщаше в битка — не просто за безопасното управление на „Британия“, а за оцеляване.

Кемпър излезе от централния компютър и комплекса за обработване на данни на Палуба В, и се насочи към най-близкия асансьор. Беше му отнело по-голямата част от нощта да организира фалшивата тревога. Беше отвратително пренастройване на корабната система за управление на сигурността, без оставяне на следа, а особено трудно се оказа изваждането от строя на системата за пръскане. Не беше чак толкова отдавна, когато разсъждаваше мрачно, че единствените електронни системи на един океански лайнер са радарът и комуникациите. А сега изглеждаше сякаш целият проклет кораб се е превърнал в гигантска електронна мрежа. Беше като някакъв огромен, плаващ компютър.

Асансьорът пристигна и Кемпър се качи, натискайки бутона за Палуба 9. Беше близо до лудостта да включи фалшива тревога на кораб с и без това изнервени пътници, с капитан, който в най-добрия случай щеше да бъде сменен, а в най-лошия — понижен по време на буря сред Атлантика. Ако се разчуеше, не само щеше да загуби работата си, но вероятно щеше да изгние в затвора. Питаше се как Пендъргаст беше успял да го убеди да участва в това.

След това се сети за Корпорацията и си спомни защо.

Вратите на асансьора се отвориха на Палуба 9. Той излезе и погледна часовника си: девет и петдесет. Като сключи ръце на гърба и изтипоса приятна усмивка на лицето си, той тръгна по десния коридор, като кимаше и се усмихваше на пътниците, които се връщаха от закуска. Палуба 9 бе най-луксозната на кораба и той се надяваше пръскачките да не съсипят всичко след цялата работа, която беше свършил. Това щеше да е скъпа катастрофа за „Норд Стар“, като се имаше предвид, че някои от каютите и апартаментите бяха декорирани от самите пасажери със скъпи произведения на изкуството, картини и скулптури.

Не най-малкият от които беше тризонетът на Блекбърн.

Той небрежно погледна часовника си. Девет и петдесет и осем. Хентоф би трябвало да е в далечния край на коридора на Палуба 9 заедно с охранителя, готов да се втурне в акция.

Пиу-у-у-у! Пожарната аларма се разнесе по елегантния коридор, последвана от глас на запис с прекрасен английски акцент:

Внимание: това е пожарна тревога. Всички пътници трябва да напуснат зоната незабавно. Корабният персонал да се яви на сборните пунктове. Моля, следвайте инструкциите, разлепени от външната страна на вратите или заповедите на служителите на пожарната охрана. Внимание: това е пожарна тревога. Всички пътници…

Започнаха да се отварят врати. Хората се събираха отвън, някои облечени, други по нощни халати или тениски. Беше забележително, помисли си Кемпър, колко бързо реагираха; сякаш всички са очаквали нещо.

— Какво става? — попита някой. — Какво е това?

— Пожар? — чу се друг глас, близо до паниката. — Къде?

— Хора! — извика Кемпър, бързайки надолу по коридора. — Не е нужно да се тревожите! Моля, напуснете каютите си и идете напред! Съберете се в предния салон! Няма за какво да се тревожите, няма причина за паника, моля всички да се насочат напред…

Внимание: това е пожарна тревога…

Едра жена, с преливаща от нощницата й плът, изскочи от една каюта и го хвана с месестата си ръка.

— Пожар? О, Господи, къде?

— Всичко е наред, мадам. Моля, идете в предния салон. Всичко ще се оправи.

Заобиколиха го още хора.

— Къде да отидем? Къде е пожарът?

— Движете се напред към края на коридора и се съберете в салона! — Кемпър се опита да си пробие път. Досега още никой не беше излязъл от тризонета на Блекбърн. Той видя Хентоф и охранителя, които бързаха, избутвайки хората.

— Пепис! Моя Пепис! — Една жена, разсичайки течението на тълпата, блъсна Кемпър и изчезна обратно в апартамента си. Охранителят се опита да я спре, но Кемпър поклати глава. Жената се показа навън миг по-късно с едно куче.

— Пепис! Слава богу!

Кемпър погледна мениджъра на казиното.

— Тризонета „Пеншърст“ — промърмори той. — Трябва да сме сигурни, че е празен.

Хентоф зае позиция от едната страна на вратата, докато охранителят заблъска силно по блестящото дърво.

— Пожарна евакуация! Всички да излязат!

Нищо. Хентоф погледна Кемпър, който кимна. Гардът измъкна служебна магнитна карта и я пъхна в ключалката. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре.

Кемпър изчака до вратата. Миг по-късно чу възбудени гласове от вътрешността. Една жена в камериерска униформа изтича от мезонета и хукна по коридора. След нея на вратата се появи Блекбърн, хванат здраво от гарда.

— Свали си мръсните ръце от мен, кретен такъв! — изкрещя той.

— Съжалявам, сър, заповед — отвърна гардът.

— Няма никакъв пожар! Дори не подушвам пушек!

— Заповед, сър — повтори Кемпър.

— Поне заключете вратата ми, за бога!

— Наредбата за пожарна охрана изисква всички врати да останат отворени по време на критични ситуации. А сега бихте ли отишли в предния салон, където се събират останалите пътници?

— Няма да оставя каютата си отключена! — откопчи се внезапно Блекбърн от хватката и се опита да хукне към стаята си.