Той въздъхна, гледайки безкрайната върволица от хора, които се тътреха в дъжда. В момента съвсем не изглеждаха високи и важни.

Мислите му не преставаха да се връщат към онова, което беше видял. А може би изобщо не го бе видял; може би е имало прашинка, хваната от камерата, увеличена сто пъти, разлюляна от вибрациите на корабните двигатели. Стресът и изтощението го бяха накарали да види нещо, което изобщо не е било там.

Да, така беше. Така трябва да е било.

Но след това се сети какво бяха открили на мостика: странното, празно като чувал тяло на капитан Мейсън, отпуснато на пода, с разкривени крайници…

Той бе откъснат от мислите си при приближаването на позната фигура: представителен мъж с бастун и бял карамфил на ревера. Льосюр усети, че стомахът му се обръща: беше Йън Елиът, главният директор на „Норд Стар“. Несъмнено мъжът бе долетят да контролира лично публичната му екзекуция. До него Кемпър издаде лек, задавен звук. Льосюр преглътна — щеше да е дори по-грозно, отколкото си го беше представял.

— Капитан Льосюр?

Льосюр замръзна.

— Сър.

— Исках да ви поздравя.

Това бе толкова неочаквано, че за момент Льосюр не разбра какво чуват ушите му. Може би беше халюцинация? Господ знаеше, че се бе уморил вече да вижда разни неща.

— Сър? — попита той.

— Благодарение на вашата смелост, корабоплавателни умения и благоразумие, „Британия“ е все още на вода. Още не знам цялата история, но от онова, което научих, нещата са можели да се развият съвсем различно. Исках да дойда и лично да ви благодаря. — И той протегна ръката си.

Льосюр я пое, все още изпитвайки чувство на нереалност.

— Оставям ви да довършите работата си тук, но след това бих искал да ме запознаете с подробностите.

— Разбира се, сър.

— Както и въпросът с „Британия“.

— Въпросът? Не съм сигурен, че разбирам.

— Ами, след като корабът бъде ремонтиран и възстановен, ще се нуждае от капитан, нали така? — И като му отправи лека усмивка, Елиът се обърна и се отдалечи.

Кемпър бе този, който наруши тишината.

— Не мога да повярвам — промърмори най-накрая той.

Льосюр също не вярваше. Може би това бе измислено от отдел „Връзки с обществеността“ на „Норд Стар“, за да ги изкарат герои. А може би — не. Във всеки случай не се канеше да разпитва. С радост щеше да разкаже на Елиът всичко, което се беше случило, или почти всичко…

Мислите му бяха прекъснати от пристигането на един от морските полицаи.

— Кой от вас е господин Кемпър? — попита мъжът.

— Аз — отвърна шефът по сигурността.

— Тук е един джентълмен от ФБР, който иска да разговаря с вас.

Льосюр видя как един слаб мъж излиза от сенките на палубните съоръжения. Беше облечен в черен костюм, с лице толкова изтощено и прилично на лице на труп, както и на всички останали от злочестия кораб. Беше пъхнал под мишница дълга кутия от махагон. До него, хванала го подръка, стоеше жена с къса тъмна коса и сериозни очи.

— Господин Кемпър, благодаря ви за този във висша степен интересен воаяж. — С тези думи Пендъргаст измъкна ръката си от жената и я плъзна в пътната чанта, която носеше.

Кемпър гледаше мъжа с изненада.

— Не е нужно да ни „четкате“ — каза той отсечено.

— Мисля, че все пак бихте приели една такава „четка“ — отвърна Пендъргаст, измъквайки от чантата увит в мушама пакет. Той го подаде на Кемпър.

— Какво е това? — пое го Кемпър.

Мъжът не каза нищо повече. Просто се обърна и двамата с жената се стопиха в ранните сутрешни сенки, смесвайки се с тълпата.

Льосюр видя как Кемпър разопакова мушамата.

— Прилича на трите ти хиляди паунда — каза той, когато Кемпър впери учудени очи в зацапаната пачка банкноти.

— Най-странният човек, когато съм виждал — промърмори Кемпър повече на себе си.

Льосюр не го чу. Отново мислеше за онзи демоничен саван, който се бе спуснал и погълнал капитан Мейсън.

В долината Льолунг лятото най-сетне настъпи. Река Цангпо ревеше в покритото си с камъчета корито, пълноводна от топящите се снегове във високите планини отвъд. Ярки цветчета бяха запълнили пукнатините и кухините в дъното на долината. Над урвите се рееха черни орли; високите им крясъци се отразяваха от голямата гранитна стена, смесени с постоянния грохот на водната струя, която се изливаше от ръба й и се разбиваше в скалите долу. Отвъд се издигаха трите големи върха — Даулагири, Анапурна и Манаслу, сковани във вечен лед, като трима студени и надменни крале.

Пендъргаст и Констанс яздеха редом по тясната пътека, влачейки след себе си малък товарен кон, върху чийто гръб бе привързана дълга кутия, увита в памучен плат.

— Би трябвало да пристигнем там преди залез — каза Пендъргаст, загледан неясната следа, която пресичаше гранитното лице.

Известно време вървяха в тишина.

— Любопитно ми е — подзе Пендъргаст, — че Западът, напреднал в толкова много отношения, е като с вързани очи, когато се касае за най-дълбоките процеси, свързани с работата на човешкото съзнание. Агозиенът е идеалният пример за това колко ни е изпреварил Изтокът в тази област.

— Мислил ли си по какъв начин въздейства Агозиенът?

— Всъщност, съвсем случайно прочетох една статия в „Таймс“, която може да хвърли известна светлина по въпроса. В нея ставаше дума за наскоро открит математически обект, познат като Е8.

— Е8?

— Е8 е открит от група учени в Масачузетския технологичен институт. Суперкомпютър, който работи от четири години, е трябвало да реши двеста хиляди милиарда уравнения, за да опише образа му — несъмнено един твърде несъвършен образ. Във вестника има груба репродукция и когато я видях, бях смаян от приликата й с мандалата Агозиен.

— И как изглеждаше?

— Не се поддава на описание… Едно невероятно сложно изображение от взаимосвързани линии, точки, вписани сфери, заемащо почти двеста и петдесет математически измерения. Казват, че Е8 е може би най-симетричният обект. Нещо повече, според физиците Е8 може би е изображение на дълбоката вътрешна структура на самата вселена, истинската геометрия на време-пространството. Невероятно е че преди хиляда години монаси в Индия по някакъв начин са открили това изключително изображение и са го предали в рисунка.

— И все пак не разбирам. Как е възможно само гледането на нещо такова да промени съзнанието на някого?

— Не знам. Геометрията му по някакъв начин възбужда нервната система на мозъка. Наречи го резонанс, ако искаш. Може би на някакво дълбоко ниво самият ни мозък отразява фундаменталната геометрия на вселената. Агозиенът е странно пресичане на неврология, математика и мистицизъм.

— Доста странно наистина.

— Има много други неща, които притъпеното западно съзнание тепърва трябва да оценява в източната философия и мистицизъм. Учени от Харвард, например, наскоро започнаха да изучават ефекта на тибетската медитативна практика върху съзнанието — и за свое изумление откриха, че тя всъщност причинява постоянни физически промени в мозъка и тялото.

В този момент стигнаха мястото, където трябваше да пресекат реката. Беше плитка и широка, течеше жизнерадостно в каменното си корито и чистият звук на вода изпълваше въздуха. Конете им предпазливо пристъпиха в потока, избирайки пътя си напред. Скоро излязоха на отсрещния бряг и продължиха.

— А призракът от дим? Има ли научно обяснение за него?

— За всичко има научно обяснение, Констанс. Не съществува такова нещо като чудо или магия — само неща, които науката все още не е открила. Призракът, разбира се, е бил тулпа, или „мисловна форма“ — същност, създадена посредством акт на интензивно, концентрирано въображение.

— Монасите ме обучаваха в някои техники за създаване на образи на тулпа, но ме предупредиха за опасността.

— Те са изключително опасни. Феноменът за пръв път е бил описан на Запад от френската откривателка Александра Давид-Неел. Тя била посветена в тайните за създаване на тулпа недалеч оттук, близо до езерото Маносауар. На шега изпробвала способностите си и започнала да визуализира един закръглен, весел, дребен монах, наречен Фриър Тък. Първоначално монахът съществувал само в съзнанието й, но с времето започнал да се материализира по своя воля и тя го съзирала в странни моменти как прелита около лагера им и плаши приятелите й пътешественици. Нещата се влошили: тя загубила контрол над монаха и той започнал да се превръща в нещо по-голямо и далеч по-зловещо. Всъщност заживял свой собствен живот — точно както нашият призрак от дим. Тя се опитала да го унищожи като го върне отново в съзнанието си, но тулпата упорито се съпротивлявала и крайният резултат бил психическа битка, която едва не струвала живота на Давид-Неел. Тулпата на борда на „Британия“ бе творение на нашия приятел Блекбърн — и тя го уби.