Той едва се задържа на краката си. Грохотът на морето и воят на вятъра го блъснаха в лицето. Над вълните се носеха големи талази водна мъгла, но между тях Майлс можеше да види черния, сърдит, разпенен океан. Вътрешната палуба бе обляна от водни пръски, и в същия миг той усети, че е мокър до кости. Забеляза Лиу и Краули, които стояха до контролния панел за спускане, заедно с мъж, в когото разпозна изпълнителния директор на една банка. Емили Далбърг, наследницата на месаря милионер, бе застанала до него. Пасажерите се втурнаха към първата достъпна спасителна лодка и Лиу и Краули бързо се опитаха да ги спрат с помощта на банкера. Въздухът сякаш се сгъсти от виковете и крясъците, от звука на юмруци, забиващи се в човешка плът. Радиостанцията на Краули се измъкна и се плъзна по пода на палубата, изчезвайки от поглед.

Майлс се дръпна назад. Познаваше процедурата. Знаеше как да използва тези спасителни лодки, знаеше последователността на действията при спускане и проклет да е, ако споделеше това с някой от тези нещастници. Борбата между побеснялата шайка и групата на Лиу се ожесточаваше и всички сякаш бяха забравили за него в нетърпението си да се качат на най-близкия съд. Той щеше да избяга, преди дори да са разбрали какво става.

Лицето на Лиу кървеше от получените удари.

Майлс отмина сцената на насилие и се насочи към далечния край. Небрежно натисна няколко бутона на командния панел за спускане. Щеше да влезе в една от спасителните лодки, да се спусне във водата и да се отдалечи. Радиобуят, посочващ координатите на кораба при бедствие, щеше да ги открие при падането на нощта.

Стигна до най-отдалечената лодка, отключи контролния панел с трепереща ръка и започна да активира приборите. Гледаше тълпата отсреща, която се бореше с банкера и тъпчеше обездвижените тела на Лиу и Краули. В този миг към него се обърна една глава. Последвана от още една.

— Хей! Вижте го, кани се да се спусне с лодката! Мръсен кучи син!

— Чакай!

Той видя как група пасажери се втурват към него.

Започна да натиска останалите бутони и обкованият люк към кърмата се отвори на хидравличните си панти. Той се втурна към него, но тълпата го изпревари. Беше хванат и издърпан обратно.

— Измет!

— Има достатъчно място за всички ни! — кресна той. — Хайде, глупаци! Един след друг!

— Ти си последен! — Един стар, жилав дядка със свръхчовешка сила го отстрани и изчезна в лодката, последван от развълнуваната, ожесточена тълпа. Майлс се опита да го последва, но отново го изтласкаха назад.

— Гадняр!

Той се подхлъзна на мокрия под, падна и набързо бе изритан към перилата на палубата. Хвана се за тях и се изправи на крака. Нямаше да го оставят навън. Нямаше да вземат лодката му. Той дръпна един мъж, който се изпречи пред него, събори го и отново се хлъзна; мъжът се изправи и двамата се стиснаха за гушите, залитайки към перилата. Майлс заби пети в пода и извика:

— Нуждаете се от мен! Знам как да боравя с лодката!

Той отблъсна нападателя си и направи нов опит да проникне в люка, но онези, които вече бяха успели да влязат вътре, сега се опитваха да затворят под носа му.

— Знам как да боравя с нея! — изкрещя той, като се мъчеше да задържи вратата отворена.

И тогава се случи — със спазматичното, противно ускорение, с което нещата се случват в един кошмар. За свой огромен ужас той видя румпела да се завърта и хидравличният затвор се заключи. Хвана румпела, опитвайки се да го върне обратно; чу се изщракване, когато зацепващият механизъм се захвана — и спасителната лодка излетя през рампата, изхвърляйки Майлс и още пет-шест души напред. Той прелетя над мръсните метални перила без да може да стори нищо, без да може да спре, и внезапно осъзна, че лети към бушуващия черен океан в бавно салто, с главата надолу.

Последното нещо, което видя, преди да се блъсне във водата, беше друг кораб, който изплува от морската мъгла пред „Британия“, поел курс на сблъсък.

Льосюр гледаше през предните прозорци на помощния мостик. Със засилването на вятъра дъждът бе намалял и сега мъглата се надигаше, разкривайки от време на време гледка към обхванатото от бурята море. Взираше се толкова напрегнато, че се питаше дали наистина вижда нещо.

И тогава внезапно се появи: „Гренфел“, възникнал от гънките на мъглата, пореше с едрия си нос вълните. Носеше се право към тях.

При появата му всички на мостика си поеха дъх.

— Осемстотин ярда.

„Гренфел“ напредваше. Внезапно кипване на бяла вода от десния борд назад към кърмата отбеляза обръщането на посоката на корабното витло; едновременно с това разпенената вода отляво сигнализира включването на носовите бутала. Червената муцуна на „Гренфел“ започна да се полюлява дясно на борд, когато двата кораба се приближиха един към друг — огромната „Британия“, движейки се много по-бързо от канадския плавателен съд.

— Хванете се! — извика Льосюр, сграбчвайки ръба на навигационното табло.

На маневрата на „Гренфел“ бе почти незабавно отговорено с дълбок грохот във вътрешността на „Британия“. Мейсън беше изключила автопилота и бе реагирала — обезпокоително бързо. Корабът започна да вибрира, разтърсен от грохот като при земетресение, и палубата се наклони.

— Тя изключва стабилизаторите! — извика Льосюр, като се взираше невярващо в таблото за управление. — Исусе! Завъртя кърмовите електродвигатели на деветдесет градуса спрямо десния борд!

— Не може да прави подобно нещо! — извика главният механик. — Ще ги откъсне от корпуса!

Льосюр сканира с поглед данните и го обхвана отчаяние, когато разбра какво се опитваше да направи Мейсън.

— Обръща „Британия“ странично… преднамерено… така че „Гренфел“ да ни прободе — каза той. — Ужасяващ, жив образ за част от секундата мина през съзнанието му: „Британия“ не разполагаше с време да се отдалечи. Щеше да е дори по-лошо. „Гренфел“ щеше да ги блъсне под ъгъл от 45 градуса, прерязвайки диагонално главния сектор с каюти и обществени пространства. Щеше да е поголовна сеч, касапница.

Внезапно му се изясни, че Мейсън е замислила предварително тази противомярка много грижливо. Щеше да е толкова ефикасна, колкото и ако се блъснеха в Кериън Рокс. Опортюнистка по природа, тя се възползваше от всяка изпречила й се възможност.

— „Гренфел“! — извика Льосюр, прекъсвайки тишината в радиостанцията. — Дай назад второто витло! Обърни буталата на носа! Тя завива към вас!

— Прието — долетя спокойният глас на капитана.

„Гренфел“ реагира незабавно и водата се разпени и обля целия корпус. Корабът сякаш се поколеба, когато витлата забавиха тромавото си въртене и скоростта, с която се движеха напред, намаля.

Под тях свистящото, стържещо люлеене се засили, когато Мейсън отви въртящите кърмови витла докрай, 43 000 киловатова сила под ъгъл от 90 градуса, приложена в посока към кораба. Ненормална маневра. Без стабилизаторите и подпомогната от една вълна по траверса31 „Британия“ се отклони от курса, като се наклони още повече: пет градуса, десет градуса, петнайсет градуса от вертикалата, много повече от всичко, което са можели да си представят конструкторите й в най-лошите си кошмари. Навигационните инструменти, чашите за кафе и другите свободни предмети на помощния мостик се плъзнаха и се разбиха на пода, мъжете се хванаха кой за каквото успее, за да не паднат.

— Откачената кучка потапя палубата под вода! — извика Холси, докато се опитваше да остане прав.

Вибрациите се увеличиха до бучене, когато левият борд на лайнера хлътна в океана и по-ниската горна палуба се оказа под ватерлинията. Вълните бушуваха, блъскаха надпалубните съоръжения, обливайки по-ниските каюти и балкони. Льосюр чуваше неясно звука от падащи чаши, глухите шумове на нещо, което се чупи и се търкаля. Можеше само да си представи ужаса и хаоса сред пътниците, когато те и всичко, намиращо се в каютите им, започва да се люлее и полита на една страна.