От тълпата се разнесоха хихикания, шепот, подигравателен смях. Пендъргаст отпи от чашата си и отправи поглед към играча мишена. Мъжът също го гледаше, а в очите му се четеше намек за презрение.

Онзи поиска карта и получи осмица. Банкрут. Крупието прибра стоте му хиляди.

Едно бързо изчисление подсказа на Пендъргаст, че текущата сума по сметката му сега е двайсет, а реалната сметка се покачва. Почти нечувано. Крупието бе навлязло на седемдесет и пет процента в подковата, а до момента бяха изиграни едва три аса — останалите бяха сред фалшивите карти. Това бе комбинация, на която един брояч на карти не можеше да устои. Ако набелязаният играч следваше критерия на Кели — което той щеше да направи, ако имаше мозък в главата, — щеше да прави големи залози. Много големи. Ключът към контрола над играта, Пендъргаст знаеше това, сега бе да се спрат добрите карти, а лошите да се раздадат. Проблемът бяха двете дами, които стояха между него и набелязания: картите, които щяха да получат, начинът, по който щяха да ги изиграят и всички усложнения, които можеха да произтекат от това.

— Дами и господа? — обърна се към тях крупието и направи жест, с който ги подканяше да направят залозите си.

Пендъргаст сложи на сукното сто хиляди. Китаецът побутна купчина жетони: двеста и петдесет хиляди. Двете жени заложиха всяка по хилядарка и се закискаха.

Пендъргаст вдигна ръка.

— Недейте да раздавате. За да продължа, ще ми е нужно още едно питие.

Крупието изглеждаше разтревожено.

— Искате да прекъснем играта?

— Трябва да пийна нещо. Ами ако загубя?

Набелязаният играч не изглеждаше доволен. Крупието хвърли въпросителен поглед към управителя, който се навърташе наблизо. Онзи кимна.

— Добре тогава, ще направим кратка пауза.

— Келнер! — Пендъргаст щракна с пръсти.

Ан Мин почти на мига се материализира до рамото му.

— Да, сър?

— Питие! — извика той и й подаде петдесет долара, но не успя да ги задържи и парите паднаха на пода. Докато тя се навеждаше да ги вземе, Пендъргаст скочи на крака: — Не, не, аз ще ги вдигна!

В мига, когато главите им се доближиха, той заговори:

— Разкарайте двете дами от масата. Веднага.

— Да, сър.

Той се изправи с парите в ръка.

— Ето ги! Задръжте рестото, но не смейте да се връщате без питието ми!

— Да, сър. — И Ан се отдалечи с бързи стъпки.

Измина минута, после две. Новината за размера на залозите се бе разпространила и около масата се тълпяха внушителен брой хора. Нетърпението на множеството — и най-вече на играча мишена — растеше. Всички очи бяха насочени към високите купчинки чипове върху зеления филц.

— Направете път! — долетя един глас и Хентоф, мениджъра на казиното, пристъпи сред тълпата. Спря пред двете жени на масата на Пендъргаст, озари ги с широка усмивка и разпери ръце.

— Джоузи и Хелън Робъртс? Днес е щастливият ви ден!

Дамите се спогледаха.

— Нима?

Той положи ръка на рамото на всяка и леко ги побутна.

— Веднъж дневно провеждаме малка лотария — всички присъстващи в залата автоматически се записват за участие. Вие спечелихте!

— Какво сме спечелили?

— Деветдесетминутен масаж с Раул и Джордж, луксозни спа процедури, подаръчен комплект козметика и безплатно сандъче с „Вьов Клико“! — Мениджърът хвърли поглед на часовника си. — О, не! Ако не побързаме, ще изпуснем Раул и Джордж! Знаете ли откога ви търсим!

— Но ние точно…

— Трябва да побързаме. Наградата важи само за деня, в който е изтеглена. Пък и винаги можете да се върнете. — Той кимна на крупието. — Вади ги от играта.

— Но залозите им са вече направени, сър.

— Казах, вади ги от играта.

Крупието обмени жетоните им и Хентоф, обгърнал с ръка раменете на всяка от сестрите, ги поведе през тълпата. Миг по-късно Ан Мин пристигна с поръчката.

Пендъргаст пресуши чашата на един дъх и шумно я остави на масата. После огледа сукното с широка усмивка.

— Окей, подкрепих се! Готов съм.

Крупието обяви последните залози и раздаде картите. Пендъргаст получи две аса и ги раздели. Набелязаният играч получи две седмици и последва примера му. Горната карта на крупието беше дама.

Играчът мишена сложи нова купчинка с жетони до едната от ръцете си. Сега на масата имаше петстотин хиляди. Пендъргаст добави втория си залог и качи мизата на двеста хиляди.

Крупието даде на Пендъргаст неговите две карти: поп и вале. Двоен блекджек.

Тълпата избухна в аплодисменти, но бързо притихна, щом крупието се обърна към набелязания и сложи по една карта върху всяка седмица.

Още две седмици, точно както Пендъргаст очакваше.

— Жалко, че не играем покер! — възкликна той.

Играчът мишена отново раздели седмиците — едва ли имаше особен избор, — и неохотно сложи на масата още две купчинки с жетони. Сега пред него на масата имаше един милион паунда.

Крупието раздаде четири карти: вале, десетка, дама, асо.

Тълпата чакаше. Тишината бе почти материална.

Крупието обърна решаващата карта — десетка.

Колективна въздишка се разнесе от тълпата, докато хората осъзнаваха на какво са станали свидетели: току-що един човек бе загубил милион паунда. Този път нямаше аплодисменти, само висок развълнуван шепот, а въздухът почти осезаемо се насищаше със злорадство.

Пендъргаст се надигна от масата, събра собствените си печалби и смигна на китаеца, който вкаменен гледаше как прибират парите му.

— Риск печели, риск губи — заяви агентът и леко разклати жетоните в шепите си.

Докато излизаше от казиното, забеляза Хентоф, който го зяпаше с отворена уста.

Когато първи помощник-капитан Льосюр се появи на капитанския мостик точно преди полунощ, веднага усети напрежение във въздуха. Комодор Кътър отново се беше върнал на мостика, скръстил ръце пред издутия си като бъчва гръден кош. Месестото му лице беше безстрастно и непроницаемо. Останалите присъстващи стояха на местата си мълчаливи и настръхнали.

Но не само присъствието на Кътър нажежаваше атмосферата. Льосюр усещаше ясно, че претърсването се беше провалило и жената на Евъред не беше открита. Евъред бе станал неуправляем, тичаше нагоре-надолу, правеше сцени, настояваше, че жена му никога не би скочила от борда, че е била убита или е била взета за заложница. Поведението му започваше да плаши останалите пътници и тръгнаха слухове. Като връх на всичко ужасното и необяснимо самоубийство на камериерката беше уплашило здравата екипажа. Льосюр бързо провери алибито на Блекбърн и установи, че издържа; оказа се, че милиардерът наистина е бил на вечеря, а частната му прислужница — в медицинския център.

Льосюр мислеше за тези проблеми, когато новият вахтен офицер дойде на мостика и смени колегата си. Докато двамата мъже обсъждаха смяната на дежурството с тихи гласове, Льосюр отиде бавно до командното табло, където капитан Мейсън проверяваше електрониката. Тя се обърна, кимна и се върна към работата си.

— Курс, скорост и местоположение? — попита Кътър застъпилия смяна вахтен офицер. Въпросът бе чиста формалност: Льосюр бе сигурен не само, че Кътър знае отговора, но че дори да не го знае, един поглед към приборите щеше да му каже всичко, което трябваше да знае. Но явно комодорът имаше нещо наум.

— Местоположение четиридесет и девет градуса 50.39 минути северна ширина и нула дванайсет градуса 43.08 минути западна дължина, хединг две четири едно по права линия, скорост двайсет и девет възла — отговори дежурният. — Вълнение четири бала, вятър двайсет до трийсет възла върху задната кърма, газене — осем до дванайсет фута. Барометрично налягане 29.96, пада.

— Дайте ми разпечатка на местоположението ни.

— Да, сър. — Офицерът на вахта чукна няколко клавиша и от мини принтера отстрани на таблото започна да излиза тънка лента хартия. Кътър я откъсна, погледна я, след което я пъхна в джоба на безукорно изгладената си униформа. Льосюр знаеше какво ще направи с разпечатката: след като се върнеше в каютата си, щеше бързо да сравни данните от нея със съответното местоположение на „Олимпия“ по време на плаването й, което беше счупило рекордите преди година.