Когато „Британия“ продължи да обръща към котвеното място, Кемпър видя, че кеят напомня на сцена от филм за катастрофа. Имаше дузина линейки, пожарни, ванове на моргата и полицейски коли, готови да поемат мъртвите и ранените, море от бляскащи светлини и далечни сирени.

Кемпър бе изтощен до крайност. Главата му бумтеше и погледът му бе замъглен от недоспиването и безкрайния стрес. Сега, когато дойде краят на изпитанието им, той се замисли за ужасните последици: неизбежното съдебното разследване, свидетелските показания, съдебните процеси, безмилостните медии, срама и обвиненията. Първо щяха да са обвиненията. Знаеше много добре, че той, като шеф по сигурността, заедно с Льосюр, който бе един от най-разбраните хора, с които Кемпър изобщо бе работил, щяха да понесат главния удар. Щеше да е истински късмет, ако се отърват от криминални обвинения, особено Льосюр. Кътър бе оцелял и със сигурност щеше да е от враговете им.

Той погледна Льосюр, наведен над електронните прибори — обсъждаше с пристанищния лоцман действията им. Какво ли си мислеше първият помощник? Знаеше ли какво ги чака? Разбира се, че знаеше, не беше глупак.

„Британия“ сега се движеше на буксир, нетърпелива да влезе в котвеното си място. Отвъд, над кулата, кръжаха още хеликоптери, извън въздушното пространство на кораба, и снимаха непрекъснато. Без съмнение злочестият вид на „Британия“ ставаше достояние на милиони телевизионни зрители в този момент. Това бе най-лошото — или поне най-странното — морско бедствие в съвременната история.

Той преглътна: по-добре да свикваше. Такъв щеше да е животът му отсега нататък: Патрик Кемпър, шеф по сигурността на Първия воаяж на „Британия“. Отсега нататък този етикет щеше да го съпътства и след смъртта му. И съмнителната му слава.

Насили се да прогони тези мисли и се фокусира върху мониторите на кораба. Слава богу, всички системи се бяха стабилизирали — което бе повече, отколкото можеше да се каже за самия кораб. Можеше само да гадае каква гледка представляват от кея: ниските пристанищни отвори и балкони, разбити от океана, десния борд на Палуба 6 — одран и зейнал като консерва от сардина от дясното крило на мостика на „Гренфел“. А вътре положение бе дори още по-лошо. Докато ги теглеха към Сейнт Джонс, Кемпър направи инспекция на долните палуби. Морето бе проникнало през всяко парче стъкло от лявата страна под Палуба 4 — странични отвори, витрини, а също и балкони — водата бе нахълтала в магазините, ресторантите, казината и коридорите със силата на порой, смазвайки и изтласквайки всичко по ъглите, като бе оставила след себе си гледка като след ураган. По-ниските палуби тънеха във вода, останки от храна и мъртви тела. Беше ужасен когато видя колко много хора са убити или са били удавени в наводнението; обезобразените им тела лежаха сред купчини останки, а някои се люлееха на закачалките на полилеите. Като цяло повече от сто и петдесет пътници и екипаж бяха загубили живота си и още поне хиляда бяха ранени.

Влекачът бавно ги докара до необходимото положение. Той чуваше неясно през прозорците на мостика сирените и клаксоните, когато екипите от линейките се втурнаха да поемат стотиците ранени пасажери и екипаж, все още на кораба.

Кемпър изтри лицето си и обходи с очи още веднъж таблото за системите по сигурността. Необходимо му беше да се фокусира върху чудото, че повечето от тях все пак са живи — чудото, което се бе случило на борда точно преди Кериън Рокс. Чудо, което той не можеше да обясни.

Корабът започна да пълзи и да се позиционира по дължина на кея. Големи буксирни въжета, използвани като пружини, бяха спуснати на кея и преметнати върху масивни вързала от група докери. Льосюр се отдалечи от векторния радар.

— Господин Кемпър — произнесе той с изтощен глас, — ще влезем на док след десет минути. Моля да направите съобщението, за което говорихме, отнасящо се до процедурите по евакуацията.

Кемпър кимна, после включи радиоуредбата и заговори в микрофона:

— Внимание, отнася се до всички пътници и до екипажа: Корабът влиза на док след десет минути. Първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Повтарям: първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Всички останали трябва да останат в каютите си или да изчакат в театър „Белгрейвия“ следващите инструкции. Благодаря ви.

Кемпър чу собствения си глас как отеква по радиоуредбата на мостика и едва го позна. Звучеше сякаш говори мъртвец.

Лек дъждец ръмеше от ранното сутрешно небе, когато Льосюр се наведе към тиковите перила на носа на „Британия“, и огледа огромния съд. Виждаше тъмните тълпи от пасажери, които се движат по палубите, и чуваше как недоволните им гласове се издигат над потропването на дъжда, докато се мъчеха да заемат място пред подвижния мост. Всеки се опитваше да напусне борда колкото е възможно по-бързо. Повечето от аварийните коли си бяха тръгнали и сега бе време да слязат ранените. На кея стояха подредени в безупречна линия автобуси, готови да откарат хората в хотелите и по домовете, предложили да подслонят пострадалите.

Когато матросите се приготвиха да приберат въжетата на подвижния мост, високите гласове от тълпата на борда се смесиха с пронизителните викове и оплаквания на пътниците. Льосюр се запита как тези хора все още имаха енергия да обиждат. Бяха извадили дяволски късмет, че изобщо са живи.

Въжета, лентови съоръжения и подвижни прегради бяха конструирани, за да ръководят и направляват ефикасната евакуация. В началото на опашката Льосюр видя Кемпър, който явно даваше последни наставления какво да се прави: всеки пасажер трябваше да бъде идентифициран и сниман — по заповед на специалните морски части — и отправен към съответен автобус. Без изключения.

Нямаше да им хареса, Льосюр беше сигурен. Но Корпорацията трябваше да направи някакъв законен запис на хората, слезли от кораба, за да отсее ранените и здравите от изчезналите. Корпорацията искаше фотограф — така му бяха казали, — защото не желаеше по-късно да бъде съдена от здрави пътници за контузии. Всичко това, което се бе случило, беше за пари — на първо, на последно място и винаги.

Бариерата бе вдигната и тъмният поток от пътници потече надолу като опърпана опашка от бежанци. Човек не можеше да ги познае: първият, който слезе бе як мъжага с мръсен смокинг, който се буташе покрай една жена с деца. На рампата започна да крещи и безветреният въздух отнесе гласа му до носа на кораба.

— По дяволите, искам да говоря с шефа тук! Няма да позволя да ме снимат като някакъв престъпник!

Той разблъска тълпата, която се бе струпала на входа, но хамалите и морската полиция, извикани да помагат, не изглеждаха трогнати. Те му препречиха пътя и когато той се опъна, му закопчаха белезници и го отведоха настрана.

— Свалете си ръцете от мен! — изкрещя мъжът. — Как смеете! Управлявам петдесет и пет милиарда застрахователен фонд в Ню Йорк! Това да не ви е комунистическа Русия?!

Сцената обаче оказа благотворен ефект върху останалите.

Льосюр с усилие се абстрахира от гласовете и врявата отвън. Разбираше защо са разстроени и им съчувстваше, но това бе най-бързият начин да излязат от кораба. Освен това трябваше да бъде открит побърканият сериен убиец.

Кемпър застана до него и се наведе да огледа оттичащия се поток от хора. Изглеждаха изтощени и достойни за съжаление.

Мислите на Льосюр се върнаха към съдебните изслушвания, които предстояха. Запита се как ще обясни странното… нещо, което бе видял да напада Мейсън. Приличаше на демонично същество. Откакто се бе случило, той бе прекарал поредицата от събития през съзнанието си дузина пъти, и все още нямаше и най-отдалечено понятие какво, по дяволите, бе видял тогава. Какво щеше да каже? „Видях един призрак, който превзе Мейсън.“ Без значение как щеше да се изрази, те щяха да си мислят, че е уклончив или че се е побъркал, или пък нещо още по-лошо. Не, никога нямаше да каже истината за онова, което бе наблюдавал. Никога. Вместо това щеше да каже, че Мейсън е получила някаква криза, епилептичен припадък, може би, и да пропусне останалото. Да остави на съдебните медици да разберат какво се е случило на смаленото й, изпразнено тяло.