— Междувременно, имате ли снимка на съпругата си, която да ми заемете? Разполагаме с ваши снимки при качването, разбира се, но винаги е от полза да имаме повече от една. Ще я пусна сред охраната, така че да я разпознаят, ако я видят.

Евъред се завъртя и влезе в банята. Льосюр чу отваряне на цип, звук от ровене и тършуване. Минута по-късно Евъред влезе отново, със снимка в ръка.

— Няма защо да се безпокоите, господин Евъред. „Британия“ по всяка вероятност е едно от най-сигурните места в света.

Мъжът го погледна.

— Дано да сте прав.

Льосюр изобрази насилена усмивка.

— А сега поръчайте закуска за двама. И приятен ден! — Той излезе от каютата.

В коридора спря и погледна снимката. За негова изненада, откри, че госпожа Евъред е съвсем млада. Не чак скандално, разбира се, но никак не беше за изхвърляне: дванайсетина години по-млада от съпруга си, слаба и руса, облечена в бански костюм от две части. Сега той вече бе повече от сигурен какво се е случило: госпожата, ядосана, беше срещнала някого и беше преспала с него. Той поклати глава. Тези луксозни лайнери бяха като една огромна плаваща оргия. Понякога се случваше на хората, когато се намираха далеч от сушата — започваха да се държат като шайка сибарити. Ако господин Евъред знаеше кое е добро за него, щеше да излезе и да направи същото: на борда имаше предостатъчно богати вдовици…

Льосюр се ухили при тази мисъл. След това прибра снимката в джоба си. Щеше да я изпрати на охраната: в края на краищата Кемпър и момчетата му бяха любители на жените с пламенна външност и без всякакво съмнение щяха да оценят по достойнство красивите извивки на госпожа Евъред.

Шефът по сигурността се намираше в централния охранителен комплекс, лабиринт от помещения с ниски тавани на Палуба А на „Британия“. Питайки за посоката, Пендъргаст отмина първо служителя на контролно-пропускателния пункт, след това серия сейфове, съблекалня и душове, после голяма кръгла стая, пълна с дузини локални телевизионни вериги, свързани със стотици, може би хиляди наблюдателни камери, пръснати из кораба. Трима скучаещи охранители гледаха с безстрастни очи покритите с плоскопанелни екрани стени. Отвъд стоеше затворена врата, на която пишеше „Кемпър“. Легендарният корабен блясък, забеляза Пендъргаст, не съществуваше в трюма.

Той почука.

— Влез — долетя глас.

Пендъргаст прекрачи вътре и затвори. Патрик Кемпър седеше зад бюрото си, с ухо към телефонната слушалка. Беше нисък, плещест мъж с голяма, продълговата глава, дебели, възлести уши и кестеняв кичур изкуствена коса, и неизменно напрегнато изражение, отпечатано върху лицето. Кабинетът му беше подчертано гол: освен една снимка в рамка на „Британия“ и няколко вътрешни промоционални плаката на „Норд Стар“, нямаше никаква друга мебелировка и украса. Часовникът на стената зад Кемпър показваше точно дванайсет на обяд.

Кемпър остави телефона.

— Седнете.

— Благодаря. — Пендъргаст седна в един от двата твърди стола, обърнати към бюрото. — Искали сте да ме видите.

Напрегнатото изражение върху лицето на Кемпър се задълбочи.

— Не съвсем. Хентоф го предложи.

Пендъргаст трепна при акцента.

— Значи мениджърът на казиното е приел малкото ми предложение? Отлично. Ще бъда изключително щастлив да ви върна услугата тази вечер, когато броячите се подготвят за вечерната си работа.

— Ще уговорите подробностите с Хентоф.

— Колко мило.

Кемпър въздъхна:

— Имам си достатъчно грижи в момента. Така че се надявам да приключим бързо. Какво точно ви трябва?

— Достъп до централния сейф на кораба.

Внезапно отегченото поведение на шефа на сигурността се изпари.

— Няма начин!

— А! Останал съм с погрешното впечатление, че сме се споразумели.

Изражението на Кемпър се смени с невяра.

— На пътниците не се позволява да влизат в хранилището, още по-малко пък да слухтят наоколо.

Отговорът на Пендъргаст, когато дойде, беше мек:

— Не е трудно човек да си представи какво може да се случи на един директор по сигурността, който отговаря за загуба от милион паунда в казиното на обикновен седемдневен круизен кораб. Хентоф може и да управлява казиното, но когато става въпрос за сигурност, трънчето ще се забие във вас.

Отминаха няколко мига, в които двамата мъже се гледаха един друг. После Кемпър облиза устните си.

— Само първият помощник, старши помощникът и капитанът имат достъп до хранилището — произнесе той с нисък глас.

— Тогава предлагам да звъннете на някого от тях по ваш избор.

Кемпър продължи да гледа втренчено Пендъргаст още няколко минути. Най-накрая — без да откъсва очи от него — вдигна телефонната слушалка и се свърза. Проведе кратък разговор. Когато остави телефона, изражението на лицето му не изглеждаше напълно прояснено.

— Първият помощник ще ни посрещне долу.

Беше работа за пет минути да стигнат до хранилището, разположено на едно ниво под Палуба В, в здраво укрепена секция на кораба, в която също така се намираха главната система за управление и контрол, както и сървърите, контролиращи вътрешната мрежа на „Британия“. Тук, под ватерлинията, вибрациите на дизеловите двигатели се усещаха много по-силно. Първият помощник вече ги очакваше на охранителния пункт — беше олицетворение на корабен командир със сребристата си коса и елегантна униформа.

— Това е господин Пендъргаст — каза Кемпър, с ясно доловима липса на любезност в гласа.

Льосюр кимна.

— Запознахме се снощи. На масата на Роджър Майлс.

Пендъргаст се усмихна слабо.

— Славата ми върви пред мен, благодарение на добрия господин Майлс. Положението е следното, джентълмени: един клиент ме натовари да открия предмет, който е бил откраднат от него. Знам три неща за този предмет: че е уникален тибетски артефакт; че се намира някъде на кораба; и че сегашният му собственик — който, между другото, е също на кораба — е убил човек, за да се сдобие с него.

Той потупа горното джобче на сакото си.

— Списъкът ми от заподозрени съдържа три имена на пасажери, които, според мистър Майлс, са оставили предмети в хранилището на кораба. Бих искал да хвърля един бегъл поглед на тези предмети, ако не възразявате.

— Защо? — попита Кемпър. — Всеки апартамент е снабден със собствен сейф. Ако това, което казвате, е истина, крадецът не би оставил такова нещо тук.

— Предметът е дълъг почти метър и трийсет. Което означава, че е прекалено голям за сейф в стая, дори и за тези в най-големите апартаменти.

Льосюр се намръщи.

— Нека направим така. Господин Пендъргаст, можете да гледате, но не можете да пипате. Господин Кемпър, доведете един от вашите хора тук, ако обичате. Бих искал да наблюдават три чифта очи.

Те отминаха охранителния пункт и тръгнаха по къс коридор, който завършваше с необозначена врата. Първият помощник бръкна в джоба си, извади ключ на метална верижка и отключи. Кемпър отвори и влязоха.

Въпреки, че помещението беше малко, задната стена бе изцяло заета от масивна въртяща се врата от лъскава стомана. Льосюр изчака, докато дойде един от гардовете от охранителния пост. После, изваждайки втори ключ от джоба си, той го мушна в ключалката на сводестата врата. Това бе последвано от плъзване на магнитна карта в отвора на четящото устройство. Следващото, което Льосюр направи, бе да притисне длан към един скенер за разчитане линиите на ръката отстрани на процепа за карти. Чу се метално изщракване и една червена лампа над вратата светна.

Льосюр се приближи към голямо табло за набиране на цифрови комбинации на отсрещната стена. Като закриваше цифрите от останалите присъстващи, той завъртя шайбата наляво и надясно няколко пъти. Светлината над вратата стана зелена; той натисна един бутон в средата на масивната врата и тя се отвори.

Интериорът беше осветен във воднисто зелена светлина. Зад вратата се намираше камера — повърхността й бе около четири квадратни метра. Задната част на хранилището бе снабдена със стоманена преграда, отвъд която лежаха безброй метални кутии, подредени в плъзгащи се рамки на височината на раменете. Двете облицовани стени бяха покрити с врати на сейфове, някои доста големи, гладките им фронтални панели блестяха матово на бледата светлина. Всяка имаше прорез за ключ в средата, с номер, гравиран направо в стоманата.