Мейсън се обърна към него с хладен и сух глас:

— Става въпрос за законово действие по Параграф V. Съгласието ви е необходимо, господин Кемпър. Трябва да вземете решение сега. Ако не сте с нас, това означава, че сте на страната на комодора. В такъв случай ще продължим курс към Ню Йорк — и вие ще поемете тежестта на отговорността за всички последици.

— Аз… — изграчи Кемпър.

— Това е бунт — обади се Кътър и гробовният му глас прозвуча ниско и заплашително. — Чисто и просто бунт. Който вие подкрепяте, Кемпър, и носите вина за бунт в открития океан, което е криминално престъпление. И за което ще бъдете държан под отговорност в пълна степен. Никога повече кракът ви няма да стъпи на кораб, докато сте жив. Което впрочем важи и за останалите от вас.

Мейсън направи стъпка към Кемпър; гласът й омекна с една нотка:

— Грешката не е ваша, бяхте поставен между чука и наковалнята. От една страна е възможността да ви обвинят в бунт. От друга — обвинение в убийство по небрежност. Животът е трудно нещо, мистър Кемпър. Направете избора си.

Шефът по сигурността дишаше толкова усилено, че бе заплашен от хипервентилация. Той местеше очи от Мейсън към Кътър и обратно, очите му се стрелкаха към останалите, сякаш търсеше изход. Но такъв нямаше. Той заговори притеснено:

— Трябва да влезем в пристанище колкото е възможно по-скоро.

— Това е мнение, не изявление — отбеляза хладно Мейсън.

— Аз… аз съм с вас.

Тя обърна очи към комодора.

— Вие сте позор за униформата си и за хилядагодишната морска традиция! — изрева Кътър. — Това няма да ви се размине!

— Комодор Кътър — произнесе Мейсън, — при тези обстоятелства, съгласно Параграф V на Морския кодекс, вие сте отстранен от командване. Давам ви възможност да се оттеглите от мостика с достойнство. След което ще заповядам да ви изхвърлят.

— Вие… вие сте опърничава, зла вещица! Живо доказателство, че жените нямат място на мостика на един кораб! — Кътър се втурна към нея с нечленоразделен рев и дръпна ревера на сакото й, преди двамата охранители да го хванат. Той изруга, дращеше и ревеше като диво животно, когато го събориха на земята, притиснаха го и го закопчаха с белезници.

— Тъмнокоса кучка! Дано гориш в ада!

Бяха извикани още гардове от една близка група и комодорът беше усмирен с голямо усилие. Най-сетне го изведоха, бумтящият му глас сипеше проклятия по придружителите му, докато накрая се възцари тишина.

Льосюр погледна Мейсън и беше изненадан, когато видя изблика на зле прикрит триумф върху лицето й. Тя обаче се окопити и погледна часовника си.

— Ще отбележа за дневника, че командването на „Британия“ е преминало от комодор Кътър към старши помощник-капитан Мейсън в десет и петдесет по Гринуич. — Тя се обърна към Кемпър: — Мистър Кемпър, ще са ми необходими всички ключове, пароли и кодове за достъп на кораба, както и за всички електронни и охранителни системи.

— Да, сър.

Последва заповед към навигатора:

— А сега намалете скоростта до двайсет и четири възла и поемете курс към Сейнт Джонс, Нюфаундленд.

Вратата се отвори меко. Констанс стана от дивана и рязко си пое въздух. Пендъргаст влезе през вратата, плъзна се до малкия бар, смъкна една бутилка и разгледа етикета. Свали тапата с леко изпукване, извади чаша и небрежно си наля шери. С бутилката и чашата в ръка, той се настани на дивана, сложи бутилката на масичката отстрани и се облегна назад, изучавайки цвета на шерито на светлината.

— Намери ли го? — попита Констанс.

Той кимна, като продължаваше да се взира в цвета на напитката; най-сетне я остави долу.

— Бурята се е усилила — отбеляза той.

Констанс погледна отворените към балкона стъклени врати, покрити с пръски от пяна. Дъждът сега беше толкова силен, че тя не можеше да види водата отдолу; само сиво пространство, преливащо в мрак.

— Е? — Тя се опита да контролира възбудата в гласа си. — Какво се оказа?

— Една стара мандала. — Той си наля втора чаша и я вдигна към Констанс: — Ще ми направиш ли компания?

— Не, благодаря. Що за мандала? Къде беше скрита? — Сдържаността му беше влудяваща.

Пендъргаст отпи дълга, бавна глътка и издиша.

— Нашият човек я беше скрил зад една картина на Брак. Отрязал я и опънал отново платното, за да скрие Агозиена отзад. Един прелестен Брак, от ранния му кубистичен период — вече напълно повреден. Безобразие. Скрил е мандалата съвсем наскоро. Очевидно е разбрал по някакъв начин за камериерката, която се побъркала след чистенето на стаите му — а може би е научил дори за интереса ми. Кутията беше в сейфа. Както изглежда, усетил е, че сейфът не е достатъчно сигурен за мандалата — и както излезе, е имал основание. А може би просто е искал да има достъп до нея през цялото време.

— Как изглежда?

— Мандалата? Обичайната четириъгълна фигура от вплетени квадрати и кръгове, изработена в древния стил Кадампа18, изненадващо сложна, но не особено интересна, ако не си колекционер или суеверен тибетски монах. Констанс, ще бъдеш ли така добра да седнеш? Не е приятно да се говори на прав човек, когато самият ти си седнал.

Тя се отпусна на мястото си.

— И това е всичко? Просто една стара мандала?

— Разочарована ли си?

— Мислех си, кой знае защо, че ще е нещо изключително. Може би дори… — Тя се поколеба. — Не знам. Нещо с почти свръхестествена сила.

Пендъргаст се засмя сухо.

— Боя се, че си възприела заниманията си в Гсалриг Чонг твърде буквално. — Той отпи отново от шерито.

— Къде е тя сега? — попита Констанс.

— Оставих я на първоначалното й място за оставащото време. Там, където е в момента, е на сигурно. Ще я вземем от него в края на воаяжа, в последната минута, когато няма да има време да реагира.

Констанс се облегна назад.

— Не мога да повярвам. Просто една картина танка.

Пендъргаст отново заби поглед в шерито.

— Нашата малка задача pro bono19 е почти завършена. Единственото, което остава, е разобличаването на Блекбърн за нечестно придобитите предмети, но както казах, това е дреболия. Вече съм наясно с повечето подробности. Наистина се надявам да не се налага да го убиваме, макар да не мисля, че ще е голяма загуба.

— Да го убием? Мили боже, Алойзиъс, иска ми се да вярвам, че ще го избегнем.

Пендъргаст вдигна вежди.

— Нима? Мислех си, че вече си свикнала с това.

Констанс впери очи в него, изчервена.

— За какво говориш?

Пендъргаст се усмихна.

— Констанс, извини ме, беше безсърдечно. Не, ние няма да убием Блекбърн. Ще намерим друг начин да вземем ценната му играчка.

Настъпи дълга тишина. Пендъргаст отпи от шерито.

— Стигна ли до теб слуха за бунта? — попита Констанс.

Пендъргаст изглежда не я чу.

— Мария току-що ме информира. Както изглежда, старши помощникът е поел управлението и сега се движим към Нюфаундленд, вместо към Ню Йорк. Корабът е в паника. Въведен е полицейски час, предполага се, че ще има важно съобщение след обяд по радиоуредбата. — Тя погледна часовника си. — След час.

Пендъргаст остави празната чаша и стана.

— Чувствам се изморен от усилията. Трябва да си почина. Ще се погрижиш ли като стане три часът да ме чакат закуска с яйца по бенедиктински и зелен чай Хйо-джи-ча20, пресен и горещ?

И без да каже нищо повече, той се плъзна нагоре по стъпалата към спалнята си. Миг по-късно вратата се затвори зад него и ключът се завъртя с меко изщракване.

Льосюр беше от един час на следобедна вахта и стоеше пред командния пулт с гигантската редица електронни морски карти и векторен радар, проследявайки движението на кораба, докато пресичаха Голямата плитчина по курс към Сейнт Джонс. Нямаше морски трафик — само няколко големи кораба бяха излезли в бурята — и „Британия“ напредваше бързо.