— Това е истина! — извика Льосюр по-високо, отколкото възнамеряваше. Беше леко изненадан от звука на собствения си глас. Но му беше гадно заради убийството, заради корабната бюрокрация и безконечните разговори по повод печалбите на Корпорацията — и не можа да се сдържи. — За това е всичко: за парите. До тях опира всичко. Колко пари може да загуби компанията, ако корабът й остане в Сейнт Джонс няколко седмици. Парите на Корпорацията ли ще спасявате или човешкия живот?

— Господин Льосюр — каза Кътър, — не сте на себе си…

Но Льосюр го прекъсна:

— Чуйте: последната жертва е невинно шестнайсетгодишно момиче, дете, за бога, което е пътувало с баба си и дядо си. Отвлечено и убито! Какво щяхте да кажете, ако беше ваша дъщеря? — Той се обърна към останалите: — Ще позволите ли това да се случи отново? Ако следваме курса, който препоръчва комодор Кътър, ние по всяка вероятност обричаме друго човешко същество на ужасна смърт.

Льосюр видя, че младшите палубни офицери кимат в съгласие с думите му. Не ги интересуваха загубите на Корпорацията; Мейсън беше напипала чувствителната струна. Само изражението на главния механик, Холси, оставаше неразгадаемо.

— Комодор Кътър, сър, вие не ми оставяте избор — произнесе Мейсън. Гласът й беше тих, но с добре обмислено, почти пламенно красноречие. — Или ще отклоните този кораб, или ще бъда принудена да обявя спешни действия по Параграф V.

Кътър втренчи очи в нея.

— Това би било във висша степен непрепоръчително.

— И последното, което искам. Но ако отказвате да видите причината, не ми оставяте шанс.

— Мамка му! — Ругатнята, излязла от устните на комодора, произведе истински шок на мостика.

— Комодор? — вдигна вежди Мейсън.

Но Кътър не отговори. Той се взираше навън през прозорците на мостика, заковал очи в неясния хоризонт. Устните му се движеха беззвучно.

— Комодор? — повтори Мейсън.

Отговор не последва.

— Много добре. — Тя се обърна към групата: — Като втора в управлението на „Британия“, съм принудена да приложа Параграф V срещу комодор Кътър за неизпълнение на служебния дълг. Кой от вас ме подкрепя?

Льосюр усети как сърцето му започва да бие силно в гърдите, сякаш ще се пръсне. Огледа се, очите му срещнаха уплашените, разколебани погледи на останалите. Пристъпи напред:

— Аз — рече кратко той.

Пендъргаст продължи да гледа платното на Брак. Един малък въпрос, едно мъчително съмнение пусна коренче в периферията на съзнанието му, като се разпростираше и заплашваше да запълни празнотата, която бе създал в ума си. И бавно нахлу в мисълта му:

Нещо не беше наред с тази картина.

Не беше фалшификат. Без съмнение бе автентична и точно тази, която бе продадена на търг в „Кристис“ на зимната продажба преди пет месеца. И все пак имаше нещо, което не беше правилно. Рамката, например, беше сменена. Но това не беше всичко…

Той стана от мястото си и се приближи към платното, спирайки се на сантиметри от повърхността му, след което отстъпи бавно назад, взирайки се напрегнато в него през цялото време. Картината беше изгубила пет-шест сантиметра от дясната си страна и най-малко десет — отгоре.

Той застана неподвижно, като продължи да се взира. Беше сигурен, че платното беше продадено непокътнато на търга в „Кристис“. Това можеше да означава само едно: самият Блекбърн го беше повредил по някаква собствена причина.

Дишането на Пендъргаст се забави, докато размишляваше над този факт: че един колекционер на изкуство би могъл да осакати картина, която му е струвала над три милиона долара.

Той откачи картината от стената и я обърна. Обшивката бе сменена наскоро, което можеше да се очаква от картина, от която е рязано. Наведе се и помириса платното, дръпвайки се назад от варовиковата миризма на лепилото, използвано за обшивката. Съвсем прясна: много по-прясна от пет месеца. Натисна я с нокът. Лепилото наскоро бе засъхнало. Смяната явно е била извършена само преди ден или най-много два.

Той погледна часовника си: пет минути.

Бързо сложи картината с лице към дебелия килим, извади ножче от джоба си и го вкара между платното и рамката, след което изключително внимателно натисна острието надолу, откривайки вътрешния край на платното. Тъмна, широка ивица от стара коприна привлече погледа му.

Обшивката беше фалшива; нещо бе скрито под нея. Нещо толкова ценно, че Блекбърн беше срязал картина за над три милиона, за да го скрие.

Той бързо огледа фалшивата обшивка. Беше стегната здраво между платното и рамката. Бавно и внимателно Пендъргаст издърпа платното от едната страна на рамката, освобождавайки обшивката, след което повтори процедурата от другите три страни и я отдели.

Между фалшивата обшивка и истинската беше скрита картина върху коприна, покрита от рядка копринена тъкан. Пендъргаст я повдигна на разстояние дължината на ръцете си, след което я сложи на килима и дръпна тънкото покривало.

За миг съзнанието му се изпразни. Сякаш внезапен повей на вятър бе издухал тежкия прах от мозъка му, оставяйки кристална чистота. Образът се конструира в ума му, когато способността му да разсъждава се върна. Беше много древна тибетска мандала с невероятна, изключителна и съвършено неразгадаема сложност. Фантастична вихрена спирала, преплитаща геометрична фантазия, поръбена в злато и сребро, разпадаща се палитра от цветове срещу чернотата на пространството. Като галактика в самата себе си, с милиарди звезди, завихрени около нещо чудато, притежаващо изключителна плътност и мощ…

Пендъргаст откри, че погледът му е неумолимо привлечен от странното нещо в центъра на тази необичайна рисунка. Фиксиран в тази точка, той установи, че не е в състояние да отмести очите си. Направи слабо усилие, после по-голямо, удивен от силата на образа, който държеше в плен и разума, и погледа му. Беше се случило толкова внезапно, толкова подмолно всъщност, че нямаше време да се подготви. Тъмната дупка в центъра на мандалата изглеждаше като жива, пулсираща, пълзяща по възможно най-отвратителния начин, отваряйки се като някакво гнусно отверстие. Имаше чувството, че аналогична дупка се е отворила в средата на челото му, че милиардите спомени, преживявания, убеждения и решения, които правеха личността му уникална, се бяха изкривили, бяха се променили; сякаш самата му душа бе изтръгната от тялото и всмукана в мандалата, в която той стана мандалата и мандалата стана той. Сякаш бе превърнат в метафизичното тяло на просветления Буда… Само дето това съвсем не беше Буда.

И в това се състоеше чистият, неумолим и неотвратим ужас.

Беше някакво друго, универсално същество, анти Буда, физическо проявление на чистото зло. И то беше тук, с него, в тази картина. В тази стая…

И в главата му…

Гласът на Льосюр заглъхна на мостика, заменен от воя на вятъра и плисъка на дъжда в прозорците, електронното пиукане на уредите и радара, когато завършваха цикъл.

Никой не заговори. Льосюр усети, че го обзема внезапна паника. Беше стигнал далеч, беше хвърлил шапката си на ринга заедно с Мейсън. Току-що бе направил стъпката, която гарантираше самоубийствен край на кариерата му.

Най-накрая вахтеният офицер пристъпи напред, груб моряк със старомодно поведение. С наведени надолу очи и прибрани край тялото ръце, той бе самото олицетворение на самопожертвователността и смелостта. Прочисти гърлото си и заговори:

— Първата отговорност на капитана е да опази живота на хората на борда — както на екипажа, така и на пътниците.

Кътър го погледна, гърдите му се вдигаха и спускаха бързо.

— Исках да кажа, че съм с вас, капитан Мейсън. Ще заведем този кораб до пристанище.

Той най-накрая се осмели да вдигне очи и погледна Кътър. Онзи отвърна лице с желязно изражение. Вахтеният офицер отново наведе клепачи, но не отстъпи назад.

Вторият помощник застана до него, последван от двамата младши капитани. Без да произнесе и дума, Холси стори същото. Стояха в плътна група в центъра на мостика, угрижени, смутени, а очите им избягваха погледа на комодора. Кемпър, шефът по сигурността, остана като побит на мястото си, месестото му лице бе опънато от тревога.