В един и половина часа Роджър Майлс водеше една раздразнена група пасажери от Палуба 10 за последната обедна смяна в „Оскарс“. В продължение на повече от час му бяха задавали въпроси — или по-точно, бе избягвал да им отговаря — за това какво ще се случи, когато стигнат Нюфаундленд; по какъв начин ще се приберат в домовете си; ще им бъдат ли върнати парите от билетите. Никой не му беше казал и думичка, той не знаеше нищо, не можеше да отговори на никого — и вече го бяха „зачислили“ към охраната, каквото и да означаваше това.

Подобно нещо никога досега не му се беше случвало. Най-хубавото нещо от живота на борда бе неговата предвидимост. Но на този воаяж абсолютно нищо не можеше да се предвиди. И в момента му се струваше, че се приближава към края на силите си.

Той вървеше по коридора с крива усмивка на лицето. Пасажерите зад него говореха с високи, недоволни гласове все за същите досадни неща, за които не спираха през целия ден: възстановяване на парите, съдебни процеси, връщане у дома. Той усещаше слабото люлеене на кораба докато вървеше и държеше погледа си извърнат от прозорците, които се редяха от дясната страна на коридора. Лошо му беше от дъжда, от рева на вятъра, от дълбокия грохот на океана, който се блъскаше в корпуса. Истината беше, че океанът го плашеше — винаги го беше плашил — така и никога не се осмели да погледне надолу към водата, дори когато времето беше хубаво, защото тя винаги изглеждаше толкова дълбока и студена. И безкрайна — сива, безконечна шир. След като започнаха изчезванията, един и същ кошмар се повтаряше всяка нощ — сънуваше как пада в тъмния Атлантик в надигащите се води и гледа как корабните светлини изчезват в мъглата. После се събуждаше задъхан сред усуканите, потни чаршафи с разтуптяно сърце.

Не можеше да измисли по-лоша смърт.

Един от мъжете в групата зад него ускори крачка:

— Господин Майлс?

Той се обърна без да забавя, с усмивка, както винаги. Не можеше да изчака да влязат в залата.

— Да, господин…?

— Уендорф. Боб Уендорф. Вижте… имам важна среща в Ню Йорк на петнайсети. Трябва да знам кога ще отплаваме от Нюфаундленд към Ню Йорк.

— Господин Уендорф, не се съмнявам, че компанията ще уреди положението.

— По дяволите, това не е отговор! И още нещо: ако си мислите, че ще пътуваме с кораб до Ню Йорк, много бъркате. Никога повече няма да стъпя на кораб през живота си. Искам самолет, първа класа.

В редиците зад гърба му се чуха одобрителни коментари. Майлс спря и се обърна.

— Докато говорим, компанията вече прави график на полетите. — Той знаеше, че няма такова нещо, но в този момент беше готов да каже всичко, за да разкара тези глупаци от главата си.

— За всичките три хиляди пътници? — Една жена с пръстен на всеки от съсухрените си пръсти се избута напред, размахвайки отрупаните си с бижута, покрити с тъмни старчески петна ръце.

— Сейнт Джонс има международно летище. — Дали беше така? Майлс нямаше представа.

Жената продължи, гласът й беше като звук от трион:

— Откровено казано, намирам липсата на съобщения за непоносима. Платихме много пари, за да направим този воаяж. Заслужаваме все пак да знаем какво става!

„Заслужавате да изритам стария ви отпуснат задник оттук, лейди.“ Майлс продължи да се усмихва.

— Компанията…

— А дали ще ни върнат парите? — прекъсна го друг глас. — Надявам се не мислите, че сме готови да плащаме за такова отношение…!

— Компанията ще се погрижи за всички — каза Майлс. — Моля ви, проявете търпение. — Той се обърна бързо, за да избегне по-нататъшни въпроси — и точно тогава го видя.

Беше едно нещо; нещо като плътен дим в ъгъла на коридора. Движеше се срещу тях с отвратително, вълнообразно движение. Той спря рязко, парализиран, вперил очи напред. Приличаше на тъмна, злокобна мъгла, която сякаш имаше структура на фабрична тъкан, само че неясна, неопределена, по-тъмна в средата, със слаб вътрешен блясък. Очертания, напомнящи свиващи се мускули, пресичаха повърхността му, докато се приближаваше.

Той не бе в състояние да говори, да помръдне. „Значи е истина“, помисли си. „Но не може да бъде. Не може да бъде…“

То се движеше срещу него, като се плъзгаше и виеше, сякаш възнамеряваше да извърши нещо ужасно. Групата спря объркана.

— Какво е това, по дяволите? — извиси се един глас.

Хората се дръпнаха назад, няколко души извикаха уплашено. Майлс не можеше да отмести очите си от това нещо, нито пък да се движи.

— Някакъв природен феномен — рече Уендорф високо, сякаш се опитваше сам да се успокои. — Като кълбовидна мълния.

Нещото се носеше по коридора, непредсказуемо, скъсяваше разстоянието помежду им.

— О, боже!

Зад себе си Роджър Майлс регистрира всеобщо отстъпление, което бързо премина в панически бяг. Писъците и виковете се отдалечиха по коридора. Той все още не можеше да говори, нито да се движи. Остана единствен, вкопан на място.

Когато то дойде още по-близо, той се взря във вътрешността му. Беше някакъв силует, нисък и тумбест, грозен, див, с луди, пронизващи очи…

— Не, не, не, не-е-е-е…

Нисък пронизителен звук се изплъзна от устните на Майлс. Той усети силен дъх на влага и пръст, смрад на изпражнения и гниещи отровни гъби… Звукът в гърлото му се превърна в слуз, когато нещото се плъзна покрай него, без изобщо да го поглежда, отминавайки като студен полъх от винарска изба.

Следващото, което Майлс осъзна беше, че лежи на пода и се взира в охранителя, който държеше чаша вода.

Той отвори уста да заговори, но гласните му струни не произведоха и намек за звук.

— Господин Майлс? Добре ли сте?

Той отговори с нещо, подобно на мучене.

— Господин Майлс, сър?

Той преглътна, размърда влажните си челюсти.

— То… беше… тук.

Една силна ръка се протегна и го издърпа за сакото, вдигайки го да седне.

— Групата ви щеше да ме разкъса, изпаднали са в истерия. Каквото и да е било онова, което сте видели, вече го няма. Претърсихме всички близки коридори. Няма го.

Майлс се наведе, преглътна нещастно и после — сякаш да прогони напълно присъствието на нещото — повърна върху златния килим.

— Капитан Мейсън! — Льосюр натисна силно с пръст бутона на интеркома. — Имаме тревога трета степен. Моля ви, отговорете!

— Господин Льосюр — обади се Кемпър, — тя знае много добре, че имаме тревога трета степен. Нали тя самата я активира.

Льосюр се обърна и впери очи в него:

— Сигурен ли сте?

Кемпър кимна.

Първият офицер се обърна към люка.

— Капитан Мейсън! — извика той отново в интеркома. — Добре ли сте?

Никакъв отговор. Той задумка по люка с юмруци:

— Мейсън!

Обърна се към шефа по сигурността:

— Как да влезем вътре?

— Не можете.

— Имате много здраве, че не мога! Къде е аварийната система за отключване? Нещо се е случило на капитан Мейсън!

— Капитанският мостик е укрепен като пилотска кабина на самолет. Когато алармата е пусната отвътре, мостикът се заключва. Напълно. Никой не може да проникне — освен ако не бъде пуснат от човек, който е вътре.

— Тук някъде трябва да има механична ключалка.

Кемпър поклати глава.

— Нищо, което би позволило нахлуване на терористи.

— Терористи? — Льосюр го погледна невярващо.

— Можете да сте сигурен. Новите наредби по ISPS изискват спазването на всички видове антитерористични мерки на борда на кораба. Най-големият в света океански лайнер — та това е отявлена мишена. Няма да повярвате какви антитерористични системи има на кораба. Имайте ми доверие — няма да успеете да влезете вътре, дори с експлозив.

Льосюр кимна към вратата, дишаше тежко. Беше неразбираемо. Ами ако Мейсън е получила сърдечен пристъп? Ако е загубила съзнание? Огледа се разтревожено и очите му срещнаха само объркани лица. Сякаш очакваха от него да ги ръководи, да ги направлява.