— Мистър Льосюр, да не би да ме молите да поема отново командването на този кораб? — долетя тихият въпрос.

— Ако това е, което трябва, да.

— Кажете го.

— Комодор Кътър, моля ви да поемете командването на „Британия“.

Тъмните очи на капитана заблестяха. Когато заговори отново, гласът му беше нисък и натоварен с емоция.

— Господин Льосюр, вие и палубните офицери сте бунтовници. Вие сте от най-презрения вид човешки създания, които могат да се срещнат в открития океан. Някои действия са толкова отвратителни, че не могат да бъдат променени. Разбунтувахте се и предадохте командването в ръцете на един психопат. Вие и всички ваши поддръжници — ласкатели, конспиратори и блюдолизци, сте планирали това предателство срещу мен, още щом сме напуснали пристанището. Сега повтаряте вихрушката. Не, сър: няма да ви помогна. Нито с кодовете, нито с кораба. Няма да тръгна да бърша сополивия ви нос. Единственото, което дългът ми изисква, е: ако корабът потъва, да потъна с него. Приятен ден, господин Льосюр.

Червенината върху лицето на Кътър продължи да се сгъстява и Льосюр внезапно разбра, че това не е в резултат на гняв, омраза или мрачно предчувствие. Не — дължеше се на триумф: болния триумф на отмъщението.

Облечен в шафрановата роба на тибетски будистки монах, Скот Блекбърн дръпна завесите над плъзгащата се стъклена врата към балкона си, закривайки гледката към сивотата на бурята отвън. Стотици свещи изпълваха салона с трепкаща жълта светлина, докато двете месингови кадилници пълнеха въздуха с изисканото благоухание на сандалово дърво и цветове на пасифлора.

На една малка масичка настойчиво звънеше телефон. Той го погледна намръщено, след това вдигна слушалката.

— Какво има? — попита кратко.

— Скоти? — долетя висок, задъхан глас. — Аз съм, Джейсън. Опитваме се да те открием от часове. Виж, тук всички направо са откачили, трябва да се съберем, за да…

— Млъквай, мътните да те вземат! — прекъсна го Блекбърн. — Ако ми звъннеш още веднъж, ще ти откъсна гръкляна и ще го хвърля в тоалетната. — Той внимателно остави слушалката на вилката й.

Никога не бе чувствал сетивата си толкова изострени, толкова будни, толкова фокусирани. Зад вратите на апартамента си можеше да чуе виковете и ругатните, топуркащите стъпки, писъците, дълбокия грохот на океана. Каквото и да ставаше, не го засягаше и не можеше да стигне до него в заключената му каюта. Тук той беше на сигурно — с Агозиена.

Когато завърши приготовленията си, си помисли за странната траектория на последните няколко дни, и как свръхестествено се бе променил животът му. Телефонното обаждане отникъде за картината; това, как я беше видял за първи път в хотелската стая; освобождаването й от неопитния й, незаслужаващ собственик; занасянето й на борда на кораба. И после, в същия ден, неочакваната среща с Каръл Мейсън, командваща същия кораб — колко странен беше животът! В първия си изблик на гордост от придобивката той бе споделил Агозиена с нея и после се бяха чукали толкова диво, с такава всепоглъщаща страст, че сливането им сякаш бе разбило самия фундамент на съществото му. Но след това бе видял промяната у нея, точно както видя промяната в себе си. Бе забелязал не можещия да се сбърка глад за притежание в очите й, победоносното и ужасяващо изоставяне на всички стари и тесногръди морални ограничения.

Едва тогава осъзна онова, което би трябвало да прозре преди: че е трябвало интуитивно да се погрижи за защитата на трофея си. Всеки който го видеше, щеше да изгаря от желание да го притежава. Защото Агозиенът, тази невероятна мандала-вселена, имаше уникална сила над човешкия ум. Сила, която можеше да бъде освободена. И той, над всички други, бе в идеалната позиция да я освободи. Имаше капитала, прозорливостта и — най-вече — технологията. С графичната си топ технология той можеше да предаде образа във всичките му изящни подробности на целия свят, при огромна печалба и влияние за себе си. С неограничения си достъп до капитал и талант, можеше да отключи тайните на образа и да научи как той упражнява удивителните си ефекти върху човешкия мозък и тяло, и да приложи тази информация за създаването на други изображения. Всички на земята — или най-малкото тези, които поне малко се интересуваха — щяха да бъдат променени напълно. Той щеше да притежава оригинала; щеше да контролира как неговото подобие се разпространява. Светът щеше да стане ново място: неговото място.

Освен него имаше и друг, който знаеше за убийството, което бе извършил. Агент, който — сега вече бе убеден — го преследваше на кораба. Мъж, който използваше всички възможни средства, дори камериерките от персонала на „Британия“, за да отнеме от него най-ценната му вещ. При тази мисъл той усети, че кръвта му се разпалва и сърцето му забързва; усети толкова силна омраза, че ушите му писнаха и изпукаха отвътре. Как този човек бе научил за мандалата Агозиен, Блекбърн не можеше да разбере. Може би Амброуз се беше опитал да я продаде първо на него; може би непознатият беше друг познавач. Но в края на краищата какво му пукаше как онзи бе научил: часовете му вече бяха преброени. Блекбърн беше видял разрушителната работа на една тулпа24 преди, и онази, която той бе призовал — благодарение на истинската сила на желанието — беше изключително коварна и мощна. Нито едно човешко същество не би могло да се спаси от нея.

Той си пое дълбоко въздух на пресекулки. Не можеше да доближи Агозиена в подобно състояние на омраза и страх, на привързаност към материалния свят. Опитът да задоволиш светски желания беше като да носиш вода в морето; нямаща край работа, и в основата си — безполезна.

Като си пое бавно и още по-дълбоко дъх, той седна и затвори очи, концентрирайки се върху нищото. Когато усети, че вълничките в съзнанието му се изглаждат, се изправи отново, отиде до отсрещната стена на салона, свали платното на Брак, обърна го и откачи фалшивата подплата, разкривайки отдолу танката. Извади я с изключително внимание и като държеше очите си настрана, я закачи с един копринен шнур на златна кука, която бе забил в стената.

Отпусна се пред картината и застана в поза лотос, слагайки дясната си ръка върху лявата, палците се докосваха във формата на триъгълник. Леко наведе врата си и върхът на езика му докосна небцето зад горните зъби; погледът му беше разфокусиран върху пода пред него. След това с възхитителна бавност той вдигна очи и погледна Агозиена.

Изображението беше красиво осветено от искрящите свещи, подредени на сребърни подноси, жълти и златни нюанси, които играеха като втечнен метал върху повърхността на танката. Постепенно — много бавно — тя се отвори към него. Той почувства как силата й потича през него като бавно електричество.

Агозиенът беше свят в самия себе си, отделна вселена, толкова объркана и дълбока, колкото нашата собствена, безмерна сложност, заключена в двуизмерна повърхност с четири края. Но да погледнеш Агозиена означаваше по магичен начин да освободиш образа от неговите две измерения. Той приемаше облик и форма в съзнанието; странните, преплетени линии на картината се превръщаха в електрически жици и се сливаха с потоците на душата му. Когато той стана картината и картината стана той, времето забави ход, разтвори се и накрая престана да съществува; мандалата изпълни съзнанието и душата му, владееше го напълно: пространство без пространство, време без време, бидейки всичко и нищо едновременно…

Затишието, паднало над мъждиво осветения салон на апартамент „Тюдор“, не даваше представа за скритото напрежение в каютата. Констанс стоеше пред Пендъргаст, гледаше го как спокойно отпива от чая си и слага чашата обратно на масичката.

— Е? — вдигна вежди той. — Не разполагаме с цял ден.

Констанс си пое дъх.

— Алойзиъс, не мога да повярвам, че седиш тук толкова невъзмутимо и проповядваш нещо, против което винаги си бил.