Беше работа за петнайсет минути да направи щателен преглед на помещението. Вече по-бързо той влезе в банята за кратка инспекция. Отново не откри нищо, освен потвърждение на онова, което вече подозираше: любимият одеколон на Брок беше „Флорис Елит“.

В отсрещния край на банята имаше малка съблекалня с врата, свързана с втората баня. Пендъргаст натисна бравата с намерението за една бегла проверка — изглеждаше все по-вероятно, че ако Брок е виновен за нещо, доказателствата щяха да са някъде другаде, а не на борда на „Британия“.

Вратата се оказа заключена.

Пендъргаст се намръщи. Връщайки се в дневната, той опита вратата към втората спалня. Но тя също беше заключена.

Доста интригуващо.

Той приклекна, изучавайки механизма на светлината на фенерчето си. Беше обикновена барабанна ключалка, която би оказала слабо съпротивление. Бръкна в джоба си и извади шперц, подобен на малка телена четка. Пъхна го в процепа и мекото изщракване показа, че усилието се е увенчало с успех. Натисна бравата и побърза да отвори вратата към тъмната стая.

— Само да мръднеш — и си мъртъв! — чу се остър глас от мрака.

Пендъргаст застина на място. Иззад вратата изникна мъж с оръжие в ръка. Сънен женски глас долетя от вътрешността на спалнята:

— Какво има, Кърт?

Вместо да отговори, мъжът насочи оръжието към Пендъргаст, прекрачи прага, затвори и заключи след себе си. Беше тъмнокос, с белези от акне и матова кожа, красив по някакъв гангстерски начин, силно мускулест. Носеше се с походка на победител, но за такъв едър човек движенията му бяха съвършено безшумни. Не беше стюард: носеше тъмен костюм вместо униформа и платът едва успяваше да се опъне дотам, че да обхване широките му рамене.

— Добре, приятел, казвай сега кой си и какво правиш тук — изгледа го Кърт.

Пендъргаст се усмихна и кимна към дивана:

— Може ли? Цял ден съм на крака.

Мъжът остана да стои на мястото си, свъсил вежди, докато Пендъргаст сядаше и се наместваше удобно, кръстосвайки изискано крак върху крак.

— Зададох ти въпрос, идиот такъв!

Пендъргаст извади бутилката шампанско от разтопения лед, остави капките вода да се оттекат отвън и с ловко движение измъкна корковата тапа. Две тесни високи чаши стояха отстрани. Той ги напълни до ръба.

— Ще се присъедините ли към мен? — поинтересува се той.

Мъжът насочи оръжието.

— Търпението ми свършва. Имате проблем, господинчо, и с всяка минута той се влошава.

Пендъргаст отпи глътка.

— Което означава, че и двамата имаме проблем. Ако седнете, бихме могли да разговаряме спокойно.

— Аз нямам проблем. Вие имате! Имате голям, шибан проблем.

— Добре знам проблема си. Вие сте моят проблем! Стоите срещу мен с насочено в тавата ми оръжие и изглежда — загубил присъствие на духа. Да, определено е проблем. — Пендъргаст отпи глътка и въздъхна. — Превъзходно.

— Разполагате с още един шанс да ми кажете кой сте, преди да ви размажа мозъка в стената.

— Преди да го направите, ще отбележа само, че вие имате далеч по-сериозен проблем, отколкото аз.

— Нима? И какъв, по дяволите, е той?

Пендъргаст кимна към вратата на спалнята.

— Знае ли господин Брок, че се забавлявате с дама в апартамента му?

Неловко колебание.

— Господин Брок не възразява да забавлявам дами в апартамента му.

Пендъргаст вдигна вежди.

— Може би. А може би — не. И като връх на това, ако се опитате да „размажете“ нещо в стената, ще се окажете в злощастен център на внимание на целия кораб. Ако извадите късмет, ще свършите с присъда за убийство. Ако ли пък не, вашият мозък ще украси тапета. Аз също съм въоръжен, за сведение.

Колебание.

— Ще се обадя на корабната охрана.

Пендъргаст отпи поредна глътка.

— Не го мислите, господин Кърт.

Мъжът продължаваше да се цели в него.

— Джонсън съм. Къртис Джонсън. А не „господин Кърт“.

— Извинете ме, господин Джонсън. Ако е истина, че господин Брок не възразява да забавлявате дами, докато сте на смяна, в случай, че извикате охрана, биха възникнали въпроси относно товара, който господин Брок е складирал в тази спалня, която използвате за любовно гнездо. И отгоре на всичко, вие не знаете кой съм и защо съм тук. Може да съм от корабната охрана. Така че, както казах преди малко, господин Джонсън, и двамата имаме проблеми. Надявам се, че съществува начин за разрешаването им по интелигентен начин и в наша взаимна изгода. — Той бавно пъхна два пръста във вътрешността на джоба на смокинга си.

— Да виждам ръцете ви!

Пендъргаст извади пръстите си, които държаха сега малка пачка чисто новички стодоларови банкноти.

Мъжът стоеше, месестата му ръка стискаше оръжието, лицето му беше зачервено и объркано.

Пендъргаст разклати парите.

— Свалете оръжието.

Мъжът го направи.

— Елате да ги вземете.

Онзи протегна ръка, грабна пачката и я пъхна в джоба си.

— Трябва да действаме бързо, господин Джонсън, така че да съм си тръгнал преди връщането на господин Брок.

— Вие се измитате веднага оттук. Сега.

— Взехте ми парите и сега ме изритвате? Колко неспортсменско.

Пендъргаст се изправи с шумна въздишка, обърна се сякаш да тръгне, но ускори движението си и с безгрижна бързина запрати чашата с шампанско в лицето на Джонсън, едновременно с това забивайки светкавично левия си юмрук в китката му. Оръжието падна върху килима и се плъзна до средата на стаята. Когато Джонсън се окопити от удара и се наведе да го вземе, Пендъргаст го хвана, след което заби собствения си Лес Байер 1911 в ухото му и натисна коляно в основата на гърба му.

— Doucement9, господин Джонсън. — Doucement!

След като изчака доста време, Пендъргаст се изправи.

— Можете да станете.

Мъжът седна, разтърка ухото си и тогава стана на крака. Лицето му се бе наляло с кръв.

Пендъргаст върна пистолета обратно в джоба на смокинга си, вдигна този на Джонсън и го задържа за миг.

— Уолтър ППК. Фен на Джеймс Бонд, предполагам. Може би имаме по-малко общо, отколкото си мислех. — Хвърли го на мъжа, който го хвана изненадано. Държеше го и не знаеше какво да прави.

— Дръжте се умно и го приберете.

Джонсън кимна.

— А сега — произнесе приятно агентът, — трябва да изберете, господин Джонсън. Можете да сте мой приятел, да ми направите една малка услуга и да спечелите още една хилядарка. Или да продължите да проявявате напълно незаслужена лоялност към глупак, който ви плаща малко, и който ще ви застреля в първата минута, в която разбере за вашата недискретност и няма да си спомни никога повече за вас. Така че: какво избирате господин Джонсън?

Мъжът гледа втренчено Пендъргаст известно време, после кимна отсечено.

— Прекрасно. Отворете спалнята, новоизлюпени мой приятелю. Нямаме време за губене.

Джонсън се обърна и отиде до вратата на спалнята, след което я отключи. Пендъргаст го последва вътре.

— Кърт, какво става, по дяволите? — Една жена с огромна коса лежеше на леглото, дръпнала чаршафите до брадичката си.

— Обличай се и си тръгвай.

— Но дрехите ми са от другата страна на стаята — каза тя. — Гола съм.

— Никой няма да те гледа — каза Джонсън грубо. — Ставай.

— Голям задник си, знаеш ли го?

Той размаха пистолета.

— Размърдай се!

Жената стана от леглото, тежките й гърди шляпаха, събра дрехите си и влезе в банята.

— Задник! — долетя за втори път глухият й глас отвътре.

Пендъргаст се огледа. Спалнята, както бе забелязал по-рано, беше планирана за склад: половин дузина големи дървени сандъци, всички с печат „Чупливо“, заемаха по-голямата част от стаята.

— Знаете ли какво има вътре?

— Представа нямам — отвърна Джонсън.

— Но са ви наели да ги държите под око?

— Схванахте.

Пендъргаст се разхожда напред-назад около сандъците известно време. След това коленичи до най-близкия и извади отвертка от чантата си.