– А сега ще се позабавляваш добре, разбрахме ли се? – слизам от колата, а Натали затръшва след мен със задника си задната врата и недоверчиво ме поглежда. – Просто се отпусни и се опитай да се забавляваш. Поглеждам я с недоумение.

– Нат, няма нарочно да се опитвам да остана разочарована – казвам аз. – Наистина искам да се забавлявам.

Деймън заобикаля пикапа, идва откъм нашата страна и прегръща и двете ни през кръста.

– Ще вляза, прегърнал две страхотни мацки.

Натали го сръгва с лакът и се преструва на ядосана.

– Млъквай, бейби. Ще ме накараш да ревнувам.

После дяволито му се усмихва.

Деймън плъзва ръка от кръста ѝ и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. “Подземието” е най-шикозното заведение в непосредствена близост с центъра на Радей, Северна Каролина, но няма да намерите номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел един изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните секс-идоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хардрок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на “Подземието” трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред “изоставения” склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.

Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.

– Добре – казва тя с такъв вид, като че ли се кани да изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя. – Ако някой те попита дали си сама, става, нали? – клати заканително ръка срещу мен. – Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.

– Какво пък е правила в такъв магазин? – пита през смях Деймън.

– Деймън, онзи беше лапнал по нея – отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. – Искам да кажа, че трябваше само да мигне веднъж и той щеше да ѝ купи кола, а знаеш ли тя какво му каза?

Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.

– Нат, ама, че си глупачка. Не беше така.

– Е, бейби – обажда се Деймън, – ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.

Натали го перва игриво по рамото.

– Не казах, че е работил там… Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Ливайн или… – тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример – на Дженсън Екълс^[19]. А когато той я попита за телефонния ѝ номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.

– О, я млъквай, Нат! – казвам аз, ядосана от склонността ѝ да преувеличава. – Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най-обикновен мъж, който не беше особено оригинален.

Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:

– Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиоза и излязла от контрол зараза със срамни въшки.

Деймън се смее.

Спирам посред тъмния тротоар, скръствам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.

– Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой… който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращаш веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибираш с него.

Вече я мразя за това. Тя се закле!

Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения ѝ от въртене врат.

– Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бейби. Не бъди толкова настоятелна.

– Благодаря ти, Деймън – казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

– Прав си – а после вдига ръце. – Няма да кажа нищо повече. Заклевам се.

Да бе, чувала съм това и друг път…

– Добре – казвам аз и тръгваме отново. Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си. Протяга напред ръка. Натали прави обидена физиономия.

– Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

– По двайсе кинта за всеки – изръмжава горилата.

– Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? – възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка на горилата, докато минава покрай него.

– Вероятно ще ги запази за себе си – казва Натали. – Ще попитам Роб за това.

– Хайде – подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една-единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по-надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне във всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна приключили с колежа. С всеки сантиметър надолу, към дълбините на “Подземието”, врявата става все по-силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.

– Побързай! – подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. – Мисля, че в момента свирят “Четирите сблъсъка”!

Гласът ѝ се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.

Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам какво цели и нямам намерение да се озова сред тълпата от подскачащи потни тела с тези глупави обувки на краката.

– Е, хайде де! – настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придърпва към себе си. – Не се дръж като дете! Ако някой те събори, лично ще го наритам по задника.

Деймън ми се усмихва отстрани.

– Добре! – казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.

Излизаме на дансинга и не след дълго Натали прави това, което всяка най-добра приятелка би направила. Започва да търка гърба си в мен, за да ме накара да не се чувствам изоставена, и съсредоточава цялото си внимание върху Деймън. Би могла да прави дори секс с него точно тук, пред всички, но никой няма да забележи. Забелязвам само аз, защото вероятно съм единственото момиче в цялата зала без приятел, който да прави същото. Възползвам се от възможността, измъквам се от дансинга и се отправям към бара.

– Какво да ти донеса, дете? – пита високият рус мъж на бара, докато се повдигам на пръсти, за да седна на един от празните високи столове.

– Ром с кола.

Той тръгва да ми приготви питието.

– Хм, не е ли силничко? – подхвърля барманът я слага лед в чашата. – Ще ми покажеш ли личната си карта? – хили се.