Свивам устни и го поглеждам.

– Ами да, ще ти я покажа, ако ти ми покажеш разрешителното си за алкохол – и аз се хиля насреща му, а той се усмихва.

Приготвя питието и плъзга чашата по плота.

– Всъщност изобщо не пия много – казвам аз и смуквам малка глътка от сламката.

– Много?

– Ами да, но тази вечер ще имам нужда от малко опиянение.

Оставям чашата и побутвам с пръст лимоновото резенче върху ръба.

– И защо? – пита той, докато бърше бара с книжна салфетка.

– Почакай малко – казвам и вдигам предупредително пръст, – преди да си ме разбрал погрешно. Не съм тук, за да си издрайфам червата пред теб… никаква терапия от сорта барман-клиент.

Терапията на Натали ми стига.

Той се засмива и хвърля салфетката някъде зад бара.

– Добре е, че ми го каза, защото не си падам много по съветите.

Отпивам още една малка глътка и този път се навеждам, вместо да вдигна чашата си. Разпуснатата ми коса пада пред лицето ми. Вдигам глава и отмятам един кичур зад ухото си. Наистина мразя да нося косата си разпусната. Не си струва неудобствата.

– Е, ако все пак трябва да знаеш – казвам аз и гледам право в него, – бях довлечена тук от безмилостната си първа приятелка, която вероятно щеше да ми стори нещо смущаващо, докато спя, и щеше да ме снима, за да ме изнудва, ако не бях дошла.

– Аха, такава е значи – казва той, подпира ръце на тезгяха и вплита пръсти. – Някога имах такъв приятел. Шест месеца след като годеницата ми ме заряза, той ме завлече в един нощен клуб в околностите на Балтимор… Просто исках да си седя у дома и да се отдам на мъката си, но се оказа, че онази нощ навън е било тъкмо онова, от което съм имал нужда.

Страхотно, няма що. Този вече си мисли, че ме познава, или поне е наясно с “положението” ми. Обаче той си няма и най-малка представа. Може би спомена онази история за бившата си, защото всички ние рано или късно имаме такива, но останалото – развода на родителите ми, това, че по-големият ми брат Коул отиде в затвора, смъртта на любовта на живота ми… Нямам намерение да му казвам каквото и да било. В момента, в който кажеш такива неща на някого, се превръщаш в оплаквачка и започва да скрибуца най-малката цигулка на света. Истината е, че всички имаме проблеми, всички минаваме през трудности и терзания, а моята болка е рай в сравнение с тази на много хора, така че наистина нямам право да хленча.

– Аз пък си помислих, че не си падаш много по съветите – казвам аз и мило му се усмихвам.

Той се отдръпва от бара и вика:

– Така е, но ако можеш да извлечеш някаква поука от моята история, бъди благодарна.

Подхилквам се самодоволно и този път само се преструвам, че отпивам още една глътка. Нямам нужда от опиянение и определено не желая да се напивам, особено след като имам предчувствие, че пак ще съм тази, която ще трябва да ни кара обратно у дома. В старанието си да привлека вниманието му към себе си поставям единия си лакът на барплота и подпирам брадичка.

– И така, какво стана в онази нощ?

Лявата страна на устата му се изкривява в усмивка и той казва, разтърсвайки русата си глава:

– Изчукаха ме за първи път, откакто тя ме напусна, и си спомних колко хубаво е усещането, че си се откачил от някого.

Не очаквах тъкмо такъв отговор. Повечето мъже, които познавам, биха лъгали за фобиите си от подобен характер, особено ако ме свалят. Този тук ми допада. Като човек, разбира се. Нямам намерение да му духам, както би се изразила Натали.

– Разбирам – казвам аз, като се старая усмивката ми да е достатъчно сдържана. – Е, поне си откровен.

– Няма друг начин – отвръща той, взема една празна чаша и започва да приготвя за себе си ром с кола. – Установил съм, че сега повечето момичета се боят от обвързване също толкова, колкото и мъжете, и ако си откровен още в самото начало, има голяма вероятност да се отървеш невредим след преспиване с някоя само за една нощ.

Кимам и притискам сламката с пръстите си. Няма как открито да му призная, но напълно съм съгласна с него и дори го намирам за ободрително. Всъщност преди не съм мислила много по въпроса, но тъй като и без това не искам да имам връзка с когото и да било на сто метра от мен, все пак съм човешко същество и не бих имала нещо против от прекарване за една нощ. Само не и с него, нито пък с някого в това място. Е, аз съм твърде млада и неопитна за прекарване за една нощ, а и това питие вече започна да ме удря право в главата. Истината е, че никога досега не съм правила подобно нещо и макар мисълта да е вълнуваща, тя може да ме накара и да се надрискам от страх. Била със само с двама мъже: Иън Уолш, моята първа любов, който отне девствеността ми и умря при автомобилна катастрофа три месеца по-късно, а след това с Кристиян Диъринг, моя прероден Иън, шушумигата, която ми изневери с някаква червенокоса курва. Доволна съм, че така и не го наругах с онази гадна фраза от четири думи, която започва с “Да е…” и завършва с “ти”, защото дълбоко в себе си имах усещането, че когато ми го каза, той не знаеше за какво, по дяволите, говори. И все пак може би е знаел, защото, след като ходихме още пет месеца, той се заплесна по друга, понеже така и не му го казах.

Поглеждам към бармана и забелязвам, че ми се усмихва и търпеливо чака да кажа нещо. Този мъж е свестен. Или е това, или пък просто се опитва да се държи приятелски. Признавам, че е хубав. Не е на повече от двадесет и пет и има кротки кафяви очи, които се усмихват преди устните му. Забелязвам колко добре оформени са бицепсите и гърдите му под тясната тениска с къси ръкави. И има хубав тен. Определено е живял през повечето време от живота си някъде наблизо до океана. Преставам да го гледам, когато се усещам, че се питам как ли изглежда по бански и без тениска.

– Аз съм Блейк – казва той. – Брат съм на Роб.

Роб ли’? А, да човекът, който притежава “Подземието”.

Протягам ръка и Блейк леко я разтърсва.

– Камрин.

Чувам гласа на Натали през музиката, преди дори да успея да я видя. Тя си проправя път през скупчените хора, застанали близо до дансинга, за да стигне до мен. Веднага забелязва Блейк, очите ѝ светват, а на лицето ѝ грейва огромната ѝ безсрамна усмивка. Деймън, който я следва и тя продължава да стиска ръката му, също го забелязва, но само вторачва безизразния си поглед в мен. Това ме кара да се почувствам много странно, обаче отхвърлям тази мисъл, когато Натали притиска рамото си в моето.

– Какво правиш тук? – пита тя с неприкрита обвинителна нотка в гласа. Ухилила се е до уши и поглежда на няколко пъти ту мен, ту Блейк, преди да съсредоточи цялото си внимание върху мен.

– Поръчах си едно питие – отвръщам аз. – И ти ли дойде за едно, или за да провериш какво правя?

– И двете! – отвръща тя, пуска ръката на Деймън, протяга ръка и започва да барабани с пръсти по барплота, усмихвайки се на Блейк.

– Нещо с водка.

Блейк кимва и поглежда към Деймън.

– Ще взема ром с кола – казва той.

Натали притиска устни до ухото ми и усещам горещия ѝ дъх, когато прошепва:

– По дяволите, Кам! Знаеш ли кой е той?

Забелязвам как Блейк леко се подсмихва, след като я е чул.

Усещам как лицето ми се зачервява от притеснение и прошепвам в отговор:

– Да, казва се Блейк.

– Това е братът на Роб – просъсква тя и мести погледа си към него.

Поглеждам Деймън с надеждата, че ще разбере намека и ще я отмъкне нанякъде, но този път се преструва, че не е разбрал. Къде се дяна онзи Деймън, когото познавам, този, който ме подкрепяше, когато ставаше дума за Натали? Аха, ще

трябва пак да ѝ се е разсърдил. Държи се така само когато Натали си е отворила прекалено много голямата уста или е казала нещо, което Деймън просто не може да подмине. Тук сме едва от около тридесет минути. Какво би могла да стори за толкова кратко време. После си казвам: ами това е Натали и ако има някоя, която може да вкисне приятеля си за по-малко от час, без дори да го разбере, това е тя. Смъквам се от стола, хващам я под ръка и я отвеждам настрани от бара. Деймън, който вероятно е разбрал какъв е планът ми, остава при Блейк.