Мисля, че наистина направихме пълен кръг. Обаче трябва да кажа, че сега, когато най-накрая се завръщаме след седем месеца в Галвестън, този път чувството е различно. Не се притеснявам от това, че съм тук, и не се страхувам, че времето ни заедно ще свърши. Не очаквам всеки момент една трагедия от здравен характер да надигне грозната си глава. Чувствам се добре тук. И когато спираме на паркинга на неговия жилищен комплекс, изпитвам удовлетворение. Дори мога да си представя да живея тук. Обаче мога също да си представя, че живея и в Ралей. Според мен това означава, че може би вече сме готови да се установим някъде. Само за известно време, а не завинаги, както казах на Андрю преди, но достатъчно дълго, за да се съвземем от пътуването.

Андрю е съгласен.

– Ами, да – казва той и грабва саковете от задната седалка. – Знаеш ли какво?

Оставя саковете обратно на мястото им и поглежда над покрива на колата към мен.

– Какво? – питам заинтригувана аз.

Очите му се усмихват.

– Ти си права да не искаме да сме на път прекалено дълго, за да ни омръзне, или пък да се застоим на едно място твърде дълго по същата причина – млъква и протяга ръце над покрива на колата. – Може би ако пътуваме само през пролетта или лятото, тогава през есента и зимата ще живеем у дома и по празниците ще се .държим като семейство. Майка ми е много разочарована, че не прекарахме Коледа или Деня на благодарността с нея.

Аз кимам.

– Това е добра идея. И тъй като е неприятно да се пътува, когато е студено, в това има силна логика.

Гледаме се през покрива на колата още известно време, но аз прекъсвам мислите, които се въртят в главите ни, и казвам:

– Добре де, вземай саковете. Можем да говорим и вътре. Трябва да видиш как е Джорджия.

– О, Джорджия е добре – казва той и отново се навежда над задната седалка. – Майка ми я поливаше.

Вземам китарите и чантата си. Когато влизаме в апартамента на Андрю, в него мирише точно така, както миришеше първия път, когато влязох тук: на празно. И точно както каза Андрю, Джорджия не е изсъхнала и е добре.

Направо се стоварвам изтощена и провесвам крака през страничната преграда.

– Обаче следващото място, където ще отидем – вика Андрю и минава покрай гърба на дивана, – ще бъде далеч оттук.

Чувам как ключовете му издрънчават върху плота в кухнята. Надигам се и се провиквам:

– Колко далеч?

– Европа, Южна Америка – казва ухилен до уши той, когато влиза отново в стаята. – Нали каза, че би искала да видиш Италия, Бразилия и всичките онези места. Предлагам да си изберем едно и да отидем там следващия път.

Изведнъж чувствам в тялото си силен прилив на енергия. Ставам и го поглеждам толкова развълнувана в момента от перспективата, че почти не мога да се сдържа.

– Ама ти сериозно ли?

Той кима и се усмихва широко със стиснати устни.

– Мамка му, ако искаме да останем верни на традицията, можем дори да напишем на малки лентички всички места, които искаме да видим, да ги пуснем в една шапка и да вземем това, което се падне.

Пищя. Направо пищя! Вдигам рязко нагоре ръце.

– Ама това е чудесно. Андрю!

Той сяда на дивана, подпира ръце на масичката за кафе и подвива колене. Аз не мога да седна. Продължавам да стоя на същото място и да гледам усмихнатото му лице.

– Разбира се, ще трябва да продължаваме да печелим пари – казва той. – Все още имаме доста в банката, но като пътуваме извън страната, определено ще свършат по-бързо.

– Нямам търпение да почна работа – казвам аз и това опреснява паметта ми. – Андрю, ти ми каза да бъда напълно откровена с теб къде предпочитам да живеем.

Това привлича вниманието му.

– Къде искаш да живееш?

Аз се замислям за момент и казвам:

– Засега мисля в Радей, но само защото бих искала да бъда там, където са Натали и майка ми, и защото знам, че лесно мога да си намеря работа там, където работи Натали. Нейният бос наистина, изглежда, ме харесва, каза ми да попълня молба и…

Андрю ме спира.

– Не е нужно да обясняваш причините.

Протяга ръка към мен и аз сядам в скута му. Не съзнавах, че бръщолевя, защото съм нервна. Просто не искам да се чувства задължен.

Той ми се усмихва и ме прегръща през кръста.

– Въпросът ми е какво точно имаш предвид с това “засега”?

– Ами… това е трудната част – викам.

Той накланя глава на една страна, поглежда ме с любопитство, трапчинките на бузите му едва се забелязват.

След малко сама излизам от положението, като казвам:

– Мисля, че не е нужно да похарчим всичките пари за къща, защото не искам да остана там завинаги. Освен това, ако го направим, няма да имаме достатъчно пари, когато решим да отидем в Европа или някъде другаде, а това, че ще работим срещу минимални заплати, няма да ни помогне да спестим много.

Той ми хвърля кос поглед.

– Почакай. Надявам се, че не искаш да живеем в къщата на майка ти. Имаме нужда да сме сами. Искам да мога да полагам сладкото ти малко задниче върху масата за кафе, когато пожелая.

Аз се смея и притискам закачливо бедрата си в неговите.

– Толкова си непоносим! – казвам. – Но не, определено не искам да живеем с майка ми.

– Е, да, ама ако не искаш да купим къща и не искаш да живеем при майка ти, единственото, което остава, е да живеем под наем, а за това също ще отидат много пари.

Чувствам се в затруднено положение, защото това е моментът, в който трябва да говоря за парите на Андрю все едно са и мои, с което се съмнявам, че мога да свикна някога.

Поглеждам встрани и казвам:

– Помниш ли, като каза, че бихме могли да имаме малка къща някъде?

– Ами, да – вика той и очите му оживяват, като че ли вече се сеща какво ще кажа.

– Бихме могли да платим в брой за една много малка къща или апартамент, достатъчно голям за нас… не знам, нещо евтино, но прилично, и пак да ни остане доста в банката за пътуванията. Няма да излизаме под наем и ще плащаме всеки месец само за ток, вода и такива неща, които можем да покриваме с парите от работата и пеенето, и няма да харчим от спестяванията ни.

Защо той се усмихва като Чеширската котка^[11]? Усещам как главата ми хлътва между раменете и лицето ми пламва.

– Какво толкова смешно има? – питам, като притискам бубите си с длани и се мъча да не се засмея. – Нищо. Просто се радвам, че най-после разбра, че каквото е мое, то е и твое.

Притиска ме по-силно през кръста.

– Както и да е – казвам аз и се опитвам да прикрия изчервяването си, като се правя на обидена.

– Хей – вика той и разтърсва бедрата ми, – не прави така, довърши това, което имаше да кажеш.

След дълга пауза казвам:

– И когато заминем за там, където ни каже късчето хартия в шапката, можем да накараме Натали да се грижи за нея. Или – соча нагоре, – когато най-накрая намерим това красиво място на плажа, за което съм си мечтала, и поискаме да живеем там, или ще продадем тази къща в Ралей, или ще я дадем под наем, за да имаме допълнителен доход. Можем дори да я дадем под наем на Натали и Блейк!

Мисля, че нещо става в главата му. Продължава все още леко да се усмихва и не сваля очи от мен. Но продължава да мълчи. Накрая все пак казва:

– Имам усещането, че си мислила доста за това. Колко време ти отне, за да го измислиш?

Едва сега си давам сметка, че е било от доста дълго време. Мисля, че е от деня, в който започнах да се опитвам да си представя бъдещето ни, когато окончателно реших, че наистина искам да се установим някъде и че съм се уморила от пътуване.

Андрю изчаква търпеливо да му отговоря пак с този спокоен, замислен поглед, с който винаги ми напомня, че нищо, което му кажа, няма да породи негативизъм помежду ни.

– Беше на магистралата, след като напуснахме Мобайл – отговарям. – Когато ти казах, че един ден искам да видя Италия и Франция, и Бразилия. Когато казах, че не искам да се установяваме някъде завинаги. От онази нощ нататък реших да измисля как да го направим – поглеждам встрани. – Наруших правилата и го измислих сама.