Не мога да не се чувствам по-горд.

Струва ми се, че беше толкова отдавна, а и наистина беше. Но дори днес се връщам към деня, в който срещнах Камрин и онзи автобус на “Грейхаунд” за Канзас и споменът ми е толкова жив в главата, не имам чувството, че мога да протегна ръка и да го докосна. Като си помисля, че ако не бяхме тръгнали така, както го направихме, и не бяхме казали на обществото и неговите норми да вървят на майната си, никога нямаше да се срещнем. Ако Камрин беше позволила на страха пред неизвестното да надделее прекалено над нея, никога нямаше да се качим на онзи самолет за Ямайка. Ние наистина живяхме живота си така, както искахме да го живеем, а не така, както светът очаква от нас. Поехме рискове, избрахме необичайния път, не позволихме на това, което всички мислят за избора ни, да попречи на мечтите ни и отказахме да се установим за постоянно, за да правим прекалено дълго нещо, което не ни харесва. Разбира се, през цялото време правехме неща, които не искахме да правим, защото трябваше – например известно време работихме в няколко ресторанта за бързо хранене, но не позволихме нищо от това да контролира живота ни. След време намирахме начин да се измъкнем, а не да го оставим да ни победи. Защото имаме само един живот. Имахме право само на един избор, за да го направим такъв, че да си струва да се живее. Ние направихме избора си и се втурнахме с всички сили напред.

И мисля, че се справихме твърде добре.

Откровено казано, не знам какво повече да добавя. Не че сега, след като историята ни е към края си, с живота ни е свършено. Не. Той съвсем не е свършил. С Камрин имаме още много неща да свършим, още много места да видим, още много правила за живота да нарушим.

Днес е първият ден от остатъка от живота ни. Това е специален ден за Лайли, за нас, за всичко, зад което тримата заставаме. Нашата история приключи, но пътуването ни не е приключило, защото винаги ще живеем на ръба до деня, в който ще умрем.

Петнадесет години по-късно

– Лайли Париш! – произнася името ми госпожа Морисън от сцената на залата.

Чувам приятелите и роднините ми да се провикват от публиката, последвани от подсвирквания и ръкопляскания.

Държа с ръка четвъртитата абитуриентска шапка на главата си и се изкачвам по дървените стъпала. Чувствам се странно. Баща ми ме занася и казва, че това е, защото имам странна форма на главата, а вината за това била на майка ми, защото не бих могла да я имам от него.

Вървя по сцената и чувам още подсвирквания, викове и ръкопляскания в залата. Усещам как сърцето ми бие бързо в гърдите. Много съм развълнувана. Мисля, че през последните двадесет минути непрекъснато съм ухилена до уши.

Директорът Хановър ми подава дипломата и аз я поемам от ръката му. Ръкоплясканията стават по-силни. Поглеждам надолу, където на първия ред са родителите ми, станали прави, с блеснали от вълнение очи. Майка ми ми праща няколко въздушни целувки. Баща ми ми намига и ръкопляска. Виждам колко горди се чувстват двамата и това направо ме задушава. Нямаше да съм тук, ако не бяха те. Не бих могла да искам подобри родители.

След като церемонията приключва, двамата с моя приятел Гейвин се провираме през навалицата, за да намерим мама и татко.

Тя ме прегръща и ме целува по главата.

– Ти успя, Лайли! – притиска ме до себе си. – Толкова съм горда!

Усещам сълзите в гласа ѝ.

– Мамо, не плачи. Ще си размажеш грима на очите.

Тя прекарва пръст под двете си очи.

После ме прегръща татко.

– Поздравления, момичето ми – вика той.

Аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата.

– Благодаря, татко.

Той ме хваща през кръста и ме придърпва към себе си.

Поглежда накриво Гейвин, оглежда го от главата до петите по същия начин, както всеки път, когато го вижда през двете години, откакто сме заедно. Обаче този път го прави като на шега. Поне през повечето време. На баща ми му беше нужна година, за да даде малко глътка въздух на Гейвин и да му се довери дотам, че да му позволи да излиза на среща с мен, без той или майка ми да са е нас. Много неловко. Но тази прекалена предпазливост така и не накара Гейвин да се откаже и мисля, че това до голяма степен накара родителите ми да го уважават повече.

Той наистина е страхотно момче и мисля, че дълбоко в себе си родителите ми го знаят.

– Поздравления, Гейвин – казва татко и му разтърсва ръката.

– Благодаря.

Гейвин все още изпитва ужас от баща ми. Мисля, че това го прави още по-симпатичен.

Родителите ми дадоха грандиозно парти у дома по случай завършването ми, на което дойдоха всички. Имам предвид наистина всички. Тук има хора, които не съм виждала от няколко години: чичо Ашър и леля Лиа дойдоха чак от Испания! Чичо Ейдън е също тук с братовчедите Ейвъри и Моли и новата си жена Алис. Моите баба и дядо, Марна и Нана също са тук. Нана не е много добре. Има множествена склероза.

– О, Господи, момиче, ти ще ме изоставиш! – казва най-добрата ми приятелка Зои, когато пристъпва към мен.

Израснахме заедно, също както нейната майка Натали с майка ми в Ралей.

– Знам! И на мен ми е неприятно, нали знаеш, че ще ти идвам на гости! Притискам я силно до себе си.

Тя повдига нагоре очи, тъмнокестенявата ѝ коса се спуска върху раменете ѝ, когато се отдръпва и подскача, за да седне на високата табуретка при барплота в кухнята.

– Ама аз не само че няма да дойда с теб в Бостън. Изглежда, че вече няма да съм и в Северна Каролина!

– Какво искаш да кажеш? – питам изненадана.

Сядам на табуретката до нея. Чичо ми Коул влиза в кухнята с няколко празни бутилки от бира в ръце. Хвърля ги в кофата за боклук.

Зои въздъхва, подпира лакти на плота и започва да върти кичур коса между пръстите си.

– Мама и татко се местят в Сан Франциско.

– Какво? Сериозно ли говориш?

Не мога да повярвам.

– Да.

Не мога да кажа дали съм разочарована, или просто още не знам как да се почувствам от тази новина.

– Ама това изглежда страхотно – казвам аз с надежда да я окуража. – Не искаш да се местиш, така ли?

Зои отдръпва ръцете си от плота и кръстосва крак върху крак.

– Не знам какво да мисля, Лил. Много е далеч от дома. Не е малко по-нагоре по улицата.

– Вярно – викам аз, – но това е Сан Франциско! Много бих се радвала да отида там.

Тя леко се усмихва.

Чичо Коул, висок и винаги замислен, взема още три бутилки бира от хладилника и ги държи за гърлата между пръстите си. Усмихва ми се, когато минава покрай мен, и изчезва в гостната на пълната с хора къща.

Страхотен е. Когато пристигна, ми подаде картичка с поздравления и 200 долара в нея.

– Зои, мисля, че е чудесно. И да ти кажа честно, нямам търпение да отида на гости на най-добрата си приятелка в Калифорния. Ами, да. Дори звучи добре, когато го казвам. Калифорния.

Разпервам въодушевено и двете си ръце.

Тя се смее.

– Наистина ще ми липсваш, Лил.

– И ти на мен.

Майка ѝ влиза в кухнята, следвана отблизо от Блейк.

– Каза ли на Лайли новината? – пита тя и бърка в хладилника.

– Да, току-що ѝ казах.

– Какво мислиш, Лайли? – пита майка ѝ.

Баща ѝ целува Зои но главата, взема бирата от майка ѝ и излиза навън, вероятно, за да запали цигара.

– Вълнувам се заради нея – отговарям. – Аз отивам в Бостън заради колежа. Тя пък се мести в Калифорния. Вече може би няма да бъдем толкова заедно, както докато растяхме, но е правилно човек да не остава завинаги на едно място.

– Няма съмнение, че ти определено си дъщерята на Андрю и Камрин Париш – казва засмяна майка ѝ.

Аз гордо се усмихвам, скачам от табуретката и следвам нея и Зои обратно в гостната.

– Тост! – вика баща ми, застанал по средата на стаята с бира в ръка. Имаме еднакви зелени очи. – За нашето малко момиче Лайли. Нека покажеш на всички в колежа как се правят тези работи!