Изведнъж Андрю се обръща към нея и казва:

– Е, ако не виждате купчинка боклучета, натрупали се по детето ми, тогава определено е момиче.

Успявам да се сдържа да не се засмея на глас и вдигам нагоре очи, когато поглеждам сестрата. По-смешното е, че Андрю е съвсем сериозен. Накланя настрани глава, когато забелязва, че се подсмихвам.

Прекарваме остатъка от деня в пазаруване. И двамата не можем да устоим на изкушението. И преди сме разглеждали разни бебешки неща, но никога не сме купували много, защото не знаехме дали да са в розово или в синьо, а не искахме стаята да се напълни с жълто. И макар че все още имаше възможност да е момче, според мен Андрю е по-убеден от преди, че е момиче, така че и аз се предавам, оставям се да вярвам в това, въпреки че той не ми позволява да накупя много неща.

– Просто изчакай – настоя той, когато се отправих към следващата дрешка за момиче в сектора за новородени. – Нали знаеш, че майка ми планира официално поднасяне на подаръци за бебето?

– Е, да, ама сега и ние можем да купим някои неща – въпреки всичко сложих дрешката в количката.

Андрю поглежда в нея, после мен и свива замислен устни.

– Мисля, че вече сложи в количката няколко неща.

Беше прав. Вече бях нахвърляла вътре дрешки за около деветдесет долара. Добре де, ако пък се окаже момче, мога да ги сменя по-късно.

Така премина остатъкът от деня ни до момента, в който се отбихме в дома на майка му, за да ѝ съобщим новината.

– О, това е чудесно! – казва Марна и ме прегръща. – Мислех, че сигурно ще е момче!

Пускам ръцете на Марна и сядам край кухненската маса заедно с Андрю, а тя се отправя към хладилника. Вади кана за чай и започва да ни приготвя по чаша.

Поднасянето на подаръците за бебето ще е през февруари – провиква се тя от бара. – Вече всичко съм планирала.

Поглежда ме широко усмихната и оставя каната за чая.

– Благодаря ти – казвам.

Поставя пред всеки от нас по чаша и придърпва един празен стол.

Моят дом наистина ми липсва. Но тук също ми харесва, а Марна ми е като втора майка. Още не се решавам да кажа на Андрю колко ми липсват майка ми и Натали, просто да имам приятелка, с която да разговарям. Може да си влюбена в най-страхотния мъж на света и всъщност аз съм, но това не означава, че ще е лесно да нямаш други приятели. Тук се запознах с едно момиче на моята възраст. Казва се Алана и живее с мъжа си на горния етаж, но все още не съм успяла по никакъв начин да се сближа с нея. Мисля, че ако ще трябва да продължавам да измислям лъжи, за да не отидем някъде заедно, когато ми се обажда, сближаването ни с нея никога няма да се получи.

Всъщност си мисля, че скритата ми тъга, копнежът по дома и всички подобни вълнения са заради бременността. Хормоните ми никак не са в ред. И ми се струва, че това има много общо с безпокойството ми. Сега се тревожа за всичко. Правех го много и преди да срещна Андрю, но откакто съм бременна, тревогите ми се умножиха: Здраво ли ще е бебето? Ще бъда ли добра майка? Дали не си съсипах живота като… Пак го правя. Мамка му. Ужасна съм. Всеки път, когато ми мине тази мисъл, това ме кара да се чувствам виновна. Обичам бебето ни и не бих променила нищо от това, което се случи, дори и ако можех, но не мога да не се питам дали аз… дали не оплескахме нещата с това мое твърде скорошно забременяване.

– Камрин? – чувам гласа на Андрю, който ме изважда от дълбокия размисъл. – Добре ли си?

Пресилено се усмихвам.

– Ами да, добре съм. Просто се бях замислила… Знаеш ли, предпочитам червеното пред розовото.

– Трябваше да ѝ намисля име – казва Андрю, – за да можеш да ѝ избираш такъв цвят, какъвто ти хареса.

Той хваща ръката ми под масата. Това, че изобщо го е грижа за такива неща, ме кара да се усмихна.

Марна отдръпва чашата от устните си и я оставя на масата пред нея.

– О? – пита заинтригувана тя. – Вече сте избрали име?

Андрю кима.

– Лайли Мерибет. Второто име на Камрин е Мерибет. Трябва да бъде кръстена на майка си.

– О, Господи, разтопи ми сърцето. Не го заслужавам.

Марна ми се усмихва, лицето ѝ изразява щастие и всякакви други подобни чувства, които може да си представи човек, че майката на Андрю би могла да изпитва. Синът ѝ не само победи болестта и се върна силен, след като беше на косъм от смъртта, ами сега тя е на път да има внучка.

– Името с хубаво – казва тя. – Мислех, че Ейдън и Мишел ще са първи, но животът е пълен с изненади.

Нещо от начина, по който го каза, издаваше някакво скрито значение и Андрю го забеляза.

– Да не би да става нещо между Ейдън и Мишел? – пита той и бързо отпива от чая.

– Само част от това, което се случва, когато човек е женен – отговаря тя.

Не съм виждала брак без някакви търкания, а и те са заедно от дълго време.

– Колко дълго? – питам аз.

– Женени са само от пет години – казва Марна. – Но мисля, че са заедно от около девет.

Тя кима замислена, доволна от паметта си.

– Сигурно причината е Ейдън – казва Андрю. – Не бих искал да съм женен за него – смее се.

– Е, да, би било странно – отбелязвам аз и сбърчвам нос.

– Ами Мишел няма да може да дойде на бебешкото парти – казва Марна. – Трябва да участва в няколко конференции и няма как да то съчетае с програмата си, особено след като е толкова далеч. Но вероятно ще изпрати най-хубавите подаръци – завършва тя и мило ми се усмихва.

Съгласявам се е нея и отпивам нова глътка, но мислите ми отново блуждаят някъде другаде и не мога да ги спра. Единственото нещо, за което мисля, е забележката ѝ преди малко, че не е виждала брак без търкания. И отново преминавам в режим на безпокойство.

– Рожденият ти ден е на осми декември, нали така. Камрин?

Аз се сепвам и премигвам насреща ѝ.

Ох… да. Големите двадесет и една.

– Ами тогава изглежда, че ще трябва да планирам и парти за рожден ден.

– О, не, не е нужно.

Тя отхвърля с ръка молбата ми, сякаш да покаже, че е смешна, а Андрю не казва нищо и не сваля глупавата усмивка от лицето си.

Предавам се, защото знам, че с Марна няма смисъл да се спори.

След час се отправяме към къщи, вече се стъмва. Толкова съм уморена от тичане насам-натам през целия ден и от вълненията за Лайли.

Лайли. Не мога да повярвам, че ще ставам майка. Когато влизам в хола, широко се усмихвам. Пускам чантичката си върху масичката за кафе, пльосвам се върху централната възглавница на дивана и изритвам обувките. Обаче не след дълго Андрю сяда до мен с многозначителна усмивка на красивото си лице.

Бих могла да заблудя Марна, но би трябвало да си давам сметка, че не мога да заблудя него.

Вземам Камрин на ръце и я слагам в скута си. Седим тук заедно, обвил съм я с ръце, а брадичката ми се е настанила в извивката на шията ѝ. Знам, че нещо я тормози. Чувствам го, но част от мен се страхува да попита.

– Какво има? – питам все пак и затаявам дъх.

Тя се обръща да ме погледне в очите, те са изпълнени с тревога.

– Просто се страхувам.

– От какво се страхуваш?

Тя запазва мълчание за момент и очите ѝ шарят из стаята, а после отново гледа пред себе си.

– От всичко – казва Камрин.

Протягам ръка и обръщам брадичката ѝ към мен.

– Можеш всичко да ми кажеш, Камрин. Знаеш го, нали?

– Аз… не искам да я караме по този начин… като повечето хора.

О, знам къде ще ни отведе това. Хващам китката ѝ и завъртам тялото ѝ така, че да е срещу мен и да ме възседне.

– Погледни ме – казвам аз и хващам и двете ѝ ръце. – Няма да я караме като другите. Искаш да знаеш откъде знам ли?

Тя не отговаря, но и не е нужно. Знам, че иска да продължа. Една сълза се отронва и аз вдигам ръка да я изтрия с палеца си.

– С нас няма да е така, защото и двамата го съзнаваме – започвам аз. – Защото съдбата ни срещна в онзи автобус в Канзас и защото и двамата знаем какво искаме от живота. Може и да не сме наясно с подробностите, а и не ни е нужно, обаче и двамата знаем в коя посока не искаме да вървим.