Камрин Бенет никога не е била по-щастлива. Пет месеца след случайна среща в един автобус на “Грейхаунд” тя и нейният любим Андрю Париш са сгодени и сватбата не е единственото специално събитие, което ги очаква в бъдеще. Изнервена, но и развълнувана, Камрин е нетърпелива да продължи нататък живота си с Андрю – той е мъжът, когото тя усеща със сърцето си, че винаги ще я обича. И точно когато толкова много неща им предстоят, ги връхлита трагедия.

Андрю не може да разбере как е могла да ги сполети. Опитва се да продължи напред в очакване, че и Камрин ще стори същото. Но когато осъзнава, че Камрин таи планина от болка, която се опитва да притъпи по пагубни за нея начини, той е готов на всичко, за да я върне към живота. За да докаже, че тяхната любов може да преодолее всякакви препятствия, Андрю решава да отведе Камрин на ново пътешествие, пълно с надежда и страст. Ако само успее да я убеди да тръгне заедно с него…

Преди няколко месеца, когато лежах в онова болнично легло, изобщо не бих и могъл да предположа, че днес ще съм жив, камо ли че ще очаквам бебе, сгоден за ангел с мръсна уста. Обаче ето ме тук. Ето ни, Камрин и аз, да възприемаме света… твърде различно. Не стана това, което очаквахме, но пък и това рядко се случва. А и никой от нас не би могъл да промени нищо, дори и да можеше.

Обичам този стол. Беше любимият стол на баща ми и е единственото нещо от тези предмети, които той остави след себе си, което поисках. Наследих и един тлъст чек, благодарение на който Камрин и аз ще бъдем осигурени за известно време и, разбира се, шевролета, обаче столът ми е не по-малко скъп. Тя го ненавижда, но не го казва, защото беше на баща ми. Не мога да я виня – той е стар, смърди и има дупка във възглавницата от времето, когато баща ми пушеше. Обещах ѝ да доведа някого поне да го почисти. И ще го сторя веднага щом тя реши дали ще останем в Галвестън, или ще се преместим в Северна Каролина. Мен ме устройва и едното, и другото, но имам чувството, че заради мен тя не казва всъщност какво иска.

Чувам как водата от душа спира и секунди по-късно силен удар разтърсва стената. Скачам от стола, като оставям дистанционното да падне с трясък на пода, и се втурвам към банята. Удрям здравата пищяла си в ръба на масичката за кафе, докато минавам край нея.

Разтварям широко вратата на банята.

– Какво стана?

Камрин клати срещу мен глава и се смее, докато се навежда да вземе сешоара от пода до тоалетната чиния.

Въздъхвам с облекчение.

– По-голям параноик си от мен – казва през смях тя.

Поглежда крака ми, докато го разтривам с върха на пръстите. Оставя сешоара върху плота, приближава се към мен и ме целува отстрани по устата.

– Изглежда, че от нас двамата точно аз не трябва да се безпокоя, че съм предразположена към инциденти – усмихва се.

Хващам я за раменете и я придърпвам към себе си, като пускам едната си ръка надолу да докосне закръгления ѝ корем.

Почти не мога да кажа, че е бременна. Мислех си, че в четвъртия месец може би ще заприлича на някое малко хипопотамче, но какво ли разбирам аз от тези неща?

– Може и така да е – казвам, като се опитвам да прикрия червенината по лицето си. – Вероятно го направи нарочно, за Ла видиш колко бързо мога да дойда тук.

Тя целува леко устата ми от другата страна, а после направо ме награбва и ме целува страстно и дълбоко, като притиска мокрото си голо тяло в мен. Простенвам в устата ѝ и я обгръщам е ръце.

Но после се отдръпвам, преди да попадна в подмамващия ѝ капан.

– По дяволите, жено, трябва да престанеш с това.

Тя се хили насреща ми.

– Наистина ли искаш да престана? – пита Камрин и ме поглежда със закачливата си усмивка.

Направо ме побърква от страх, когато прави така. Веднъж, докато разговаряхме, а се усмихваше така, Камрин престана да прави секс е мен в продължение на цели три дни. Най-лошите три дни в живота ми.

– Е, не – казвам изнервен аз. – Имам предвид точно в този момент. Имаме точно тридесет минути, преди да стигнем кабинета на доктора.

Само се надявам тя така лесно да се възбужда през пялата си бременност. Чувал съм ужасни истории как някои жени преминават от това да го искат непрекъснато, докато наистина наедреят, а после, ако ги докоснеш, се превръщат в огнедишащи вещици.

Тридесет минути. Мамка му. Бих могъл на бърза ръка да я опъна, наведена върху плота…

Камрин мило се усмихва, дръпва хавлиената кърпа от релсата, на която е закачена завесата за душа, и започва да се бърше.

– Ще съм готова до десет минути – казва тя и ме отпраща с ръка. – Не забравяй да полееш Джорджия. Намери ли си телефона?

– Още не – отвръщам аз и започвам да отстъпвам към вратата, но после спирам и добавям с издаваща желание за секс усмивка. – Хм, бихме могли да…

Тя затръшва вратата в лицето ми, а аз се смея и се отдалечавам.

Ходя припряно из апартамента, поглеждам под възглавници и други необичайни места за ключовете си и най-накрая ги намирам, пъхнати йод куп дошли по пощата рекламни материали върху плота в кухнята. Спирам за момент и измъквам една листовка. Камрин няма да ми позволи да я изхвърля, защото е гледала тъкмо нея, за да съобщи адреса ми на оператора на 911 в онази утрин, когато получих припадъка пред нея. Предполагам, че за нея парчето хартия е помогнало да бъде спасен животът ми, но всъщност то ѝ беше помогнало след време да разбере какво е ставало с мен. Припадъкът беше безобиден. Вече бях имал няколко. По дяволите, та аз имах един, докато бяхме в хотела в Ню Орлиънс, преди да започнем да спим в една стая. Когато по-късно ѝ го признах, не е нужно да казвам, че много ми се ядоса.

Непрекъснато се тревожи, че туморът ще се появи отново. Мисля, че се безпокои дори повече от мен.

– Ако това стане, тогава ще му мислим. Ще се справим някак заедно. Заедно се справяме с всичко.

– Време е да тръгваме, бейби! – провиквам се аз от гостната.

Тя излиза от стаята ни, облечена в доста тесни дънки и също толкова тясна фланелка с къси ръкави. И на високи токчета. Няма майтап! На токчета!

– Ще ѝ смачкаш главичката в тези дънки – казвам аз.

– Не, няма да смачкам нито нейната, нито неговата главичка – отвръща тя, грабва чантичката си от дивана и я нарамва. – Много си сигурен, но ще видим – хваща ме под ръка и аз я извеждам през вратата, като завъртам топката с ключалката, а след това здраво я затръшвам след нас.

– Знам, че е момиче – казвам уверено.

– Искаш ли да се хванем на бас? – поглежда ме въпросително тя и се усмихва.

Излизаме навън сред мекия ноемврийски въздух, аз ѝ отварям вратата на колата и я подканям да влезе с вдигната нагоре длан.

– На какво ще се обзаложим? – питам. – Знаеш, че много си падам по басовете.

Камрин се настанява в седалката, а аз притичвам откъм моята страна и също влизам в колата. Поставям ръце върху волана, поглеждам я и чакам.

Тя се усмихва, дъвче леко отвътре долната си устна и се замисля за момент. Дългата ѝ руса коса се спуска на вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестят от вълнение.

– Ти си този, който изглежда толкова сигурен – казва накрая тя. – Така че ти кажи на какво ще се обзаложим и аз или ще се съглася, или не – млъква рязко и ме сочи строго с пръст. – Обаче нищо сексуално. Мисля, че доста си поизчерпал тази област. Измисли нещо – тя извръща напред глава, – … не знам… дръзко или смислено.

Хм, не знам какво да отговоря. Пъхвам ключа за запалването в процепа, но спирам, преди да го завъртя.