– Андрю…

– Няма да спорим – казва той. – Вземи си нещата.

Поглеждам го, но лицето му не изразява нищо. Не искам да тръгна на пътешествие… Всъщност искам… но не е редно. Просто не е редно.

– Вече ти останаха само четири минути – казва Андрю.

– Ама не можем да тръгнем просто така – възразявам аз. – Няма да е учтиво – посочвам Ашър. – Ашър току-що пристигна. Не искаш ли да погостуваш на…

– Мога да гостувам на големия си брат по всяко време – възразява той. – В момента мисля, че ще е по-добре да направиш това. Което той ти казва, защото можеш да се озовеш на пътя само с чифт гащи за цяла седмица.

Минават още няколко секунди, но аз не се помръдвам. Предполагам, че съм леко шокирана.

Три минути, момиче – казва Андрю и ме гледа със сериозно изражение на лицето. – Не се шегувам. Иди горе, нахвърляй си нещата в сака и влизай в проклетата кола.

По дяволите, той отново е такъв, какъвто беше…

Когато започвам пак да споря, Андрю ме поглежда с абсолютно див поглед и казва:

– Побързай. Времето изтича! – и сочи къщата.

Накрая свалям гарда, но преди да тръгна, го поглеждам гневно и казвам:

– Добре.

Съгласявам се с това само защото знам, че той се опитва да оправи нещата. Обаче се чувствам ужасно виновна.

Без да обръщам внимание на неговия петминутен ултиматум, аз се обръщам и вървя много бавно към къщата, като нарочно се бавя, за да покажа мълчаливо несъгласието си.

– Ти си знаела за това, нали Мишел? – питам аз, когато минавам покрай нея в коридора.

– Ама, разбира се! – вика след мен тя.

По гласа ѝ усещам, че се усмихва.

Отварям рязко вратата на спалнята, слагам сака си на леглото и започвам да хвърлям всичко в него. После отивам в банята, грабвам четките ни за зъби и разните тоалетни принадлежности. Дръпвам кабелите на зарядните устройства от стената, вземам мобифона си от нощното шкафче и го пускам в чантичката. Вървя из стаята и се оглеждам с надеждата, че не съм пропуснала нещо.

Изглежда, че по някое време Андрю вече си е събрал нещата, а аз не съм забелязала.

После просто заставам по средата на стаята и оглеждам всеки сантиметър от нея, без да виждам нищо. Не искам да правя това, но може би то е най-правилното.

Чувам клаксонът да изсвирва три пъти и това прекъсва мислите ми. Грабвам сака, мятам го през рамо и вземам чантичката от леглото.

– Скоро пак ще се видим! – казва Мишел от дивана.

Спирам миг, преди да мина покрай нея, и се навеждам да я прегърна, но ми е неудобно от сака на рамото.

– Приятно прекарване – добавя тя.

– Благодаря, че ни поканихте – казвам аз.

Тя се усмихва широко и ми маха с ръка, а аз излизам през входната врата.

Когато слизам по стълбите, Андрю отваря багажника на шевролета и хвърля сака ми вътре. Минали са доста повече от петте минути, които ми даде, но не смее да ми каже нещо за това.

– Готова ли си? – пита той и затваря багажника.

Поемам дълбоко въздух, поглеждам към Ашър и Ейдън и преди да отговоря, отивам да прегърна и двамата.

– Радвам се, че дойде – казва Ейдън.

– Дръж брат ми изкъсо – казва Ашър.

Усмихвам им се и сядам на предната седалка, а Андрю затваря вратата.

Те също ни казват довиждане. Минута по-късно Андрю сяда в колата и заедно с него вътре нахлува струя студен въздух.

Поглежда ме, слага ръце на волана и казва:

– Ето как ще го направим. Ще се отправим на югоизток към брега…

– Чакай – прекъсвам го аз, – планирал ли си го?

Това е толкова нетипично за него, че се учудвам.

Андрю се усмихва и казва:

– Само част от него, но се налага.

– Каква част се налага?

Той ме поглежда и като че ли иска да каже: Ще ме оставиш ли да довърша?

Млъквам и го оставям да продължи, а той се пресяга през мен и отваря жабката.

– Ще се отправим на югоизток и ще се държим по крайбрежието за през зимата – казва той.

Сега пък единственото нещо, за което се замислям, е колко дълго възнамерява да пътуваме. През зимата? Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, е намислил. Той изважда една карта и я разгръща върху кормилото. Гледам го с подозрение.

– Мразя проклетия студ. Ако се държим по крайбрежието и пътуваме все на юг през по-голямата част, можем да избегнем снега.

Планът е добър, признавам аз. И аз не мога да понасям студеното време, така че наистина е наложително. Кимам и го оставям да продължи.

Андрю сочи в огромната карта и прекарва пръст по маршрута ни.

– Ще започнем от крайбрежието на Вирджиния и ще пътуваме оттам на юг, като преминем през родния ти щат, но няма да спираме – сочи ме с пръст. – Просто минаваме оттам, става ли? – изчаква отговора ми.

Отново кимам и казвам:

– Добре – защото очевидно в тази лудост има някаква последователност и аз чувствам, че трябва да се съобразявам с нея.

Андрю отново гледа картата и пръстът му продължава да се плъзга по нея.

– После през Южна Каролина до Джорджия и след това ще пътуваме през цялото протежение на крайбрежието на Флорида от Фернандина Бийч – пръстът му прави широк завой по картата – чак до Пенсакола.

– Колко дълго ще продължи това?

Той се усмихва и клати глава.

– Има ли значение?

После небрежно сгъва картата и я оставя на седалката между нас.

– Този път ще определям само посоката. Може би защото не искам да ми мръзне задникът. Но… – извръща глава и гледа напред – така и трябва да стане.

– Защо правиш това, Андрю?

Той отново ме поглежда.

– Защото чака трябва – казва той и се взира в мен. – Защото ти си в колата.

Думите му ме объркват.

– Защото съм в колата?

Той загадъчно кима.

– Ами да.

– Но какво означава това?

Зелените му очи ме поглеждат по-меко и той се усмихва, а после се навежда и ме хваща за брадичката. Целува ме по устните и казва:

– Ти можеше да се съпротивляваш със зъби и нокти срещу това. Можеше да ми кажеш да вървя на майната си, когато ти казах да си вземеш нещата. Обаче не го направи – целува ме нежно още веднъж и дъхът му оставя по устните ми вкус на мента. – Ти не изтича в онази къща, защото аз те накарах, а го направи, защото го искаше. Ти никога не правиш нещо само защото аз съм ти казал, Камрин. Аз съм само този, който просто те ритва по задника, това е всичко.

Опитвам се да скрия усмивката си, но не мога. Той се навежда, притиска устни в челото ми и се изправя в седалката. Моторът изревава заплашително за момент, когато настъпва педала на газта.

Той е прав. Не бих направила нищо от това, което ме е карал да направя, дори и срещу което протестирам, ако част от мен не го е искала. Изумявам се как той винаги знае някои неща за мен, преди аз да съм ги осъзнала.

Мисля, че вчера в Чикаго за първи път не можех да предскажа как ще реагира Камрин на една от идеите ми. Моето момиче беше съсипано. Това всеки ден ме плашеше ужасно все повече и повече. Поех риск, когато се обадих онази нощ на Ашър и го помолих да докара шевролета през целия този път до Чикаго. Не знаех какво може да направи Камрин и да си кажа право се страхувах, че тя ще откаже да тръгне. Заради вината, която чувстваше. На мен също ми е много мъчно, че загубихме Лайли. Бих си отрязал ръка или крак, за да я върна обратно. Обаче станалото – станало, а е пълна глупост да продължаваме да стоим, удавени от скръбта, и по някаква причина да отказваме да правим това, което ни прави щастливи. Така можеш сам да се убиеш. Бавно, болезнено самоубийство. Ако Камрин беше отказала, щях да я метна на рамо, колкото и да рита и да крещи, и щях да я стоваря на задната седалка на колата. Защото това е нашият живот. Ние се срещнахме на пътя, запознахме се и се влюбихме един в друг пак на пътя. Това е мястото, където трябва да бъдем независимо за колко дълго, и това ще правим, докато стане ясно, че трябва да се занимаваме с нещо друго.