Първите четиринадесет дълги часа от нашето пътуване преминават спокойно, без да се случи нещо особено. Аз карам през целия път от Чикаго до крайбрежието на Вирджиния, като слушаме най-вече радиото или моите дискове, когато не мога да намеря свястна радиостанция. Макар да се усмихва и да говори за гледките по пътя, Камрин все още не е напълно на себе си, но ще се оправи. Може да отнеме няколко дни, но ще започне да се съвзема.

Плажовете по Източното крайбрежие са по-различни от тези в Тексас. По-чисти са, а океанската вода тук изглежда такава, каквато би трябвало да бъде, а не онази кална и мътна вода на залива, каквато е в Галвестън.

Свечерява се. Наблюдаваме как слънцето залязва на хоризонта тъкмо когато навлизаме във Вирджиния Бийч, и аз за първи път забелязвам онази искрица в очите на Камрин отпреди помятането. Ако знаех, че един залез може да направи това, щях отдавна да я водя да го гледа.

– Значи ще сме в различни стаи, така ли? – пита тя, когато излизаме от колата на паркинга на нашия първи хотел.

Не мога да кажа дали се шегува, но се обзалагам, че не очаква да се хвана.

– Точно това правим – отварям багажника и нарамвам саковете.

– Ама ти сериозно ли?

Изглежда шокирана и ми става смешно.

Играя си играта колкото е възможно по-добре. Никога не съм възнамерявал да спим в отделни стаи, но сега, след като тя го каза, идеята не е чак толкова лоша.

Затварям багажника и се отправяме към фоайето на хотела.

– Андрю, мисля, че вече сме преминали тази фаза.

– Две съседни стаи с двойни легла за непушачи, ако ги имате на разположение.

Служителката на рецепцията изтраква поръчката на компютъра си. През това време се старая да не поглеждам Камрин и ровя в портфейла, за да си намеря кредитната карта.

– Андрю?

– Нямам две стаи една до друга – казва жената, – но имам две една срещу друга в коридора.

– Става – казвам.

Камрин прошепва:

– Не мога да повярвам, че ще похарчиш пари за две отделни стаи, след като вече сме правили толкова много секс…

Камрин не спира да ми шепне в ухото, а служителката ни поглежда скришом така, като че ли сме побъркани. Харесвам това недоумение на лицата на хората, което сякаш казва: “Направо не мога да повярвам на това, което току-що казахте.”

– Моля те, просто млъкни – казвам аз и се обръщам към Камрин. – Не се безпокой, ще дойда за малко в стаята ти да те оправя, гака че престани да правиш сцени.

Очите на Камрин се разширяват точно толкова, колкото и на служителката.

Хващам ръката на Камрин и я повеждам към изхода на фоайето.

– Надявам се престоят ви да ви хареса – казва смутена жената, когато завиваме зад ъгъла и се отправяме към асансьора.

Камрин избухва в смях в мига, в който вратите на асансьора се затварят.

– Какво беше това? – пита тя, неспособна да се сдържи повече. – Чувствам се така, като че ли сме две шестнайсетгодишни хлапета!

– Ама се смееш, нали? – отбелязвам аз. – Така че хлапашката ни постъпка си струва.

Асансьорът спира на втория етаж и ние излизаме в коридора.

– Ама, Андрю, защо пък чак отделни стаи?

Убеден, че спонтанността наистина помага на целта ми, докато вървим по коридора, се замислям за писмото, което Натали ми изпрати в Чикаго. Спираме по средата на коридора пред двете срещуположни стаи и аз пускам саковете върху изпъстрения със зелени точки мокет.

– Само за тази нощ – казвам и почвам да ровя в сака си за онзи плик.

Камрин се е надвесила над мен и безмълвно ме наблюдава. Виждам, че ѝ се иска да каже нещо, но за момента не е сигурна какво.

Изправям се с плика в ръка. Тя го поглежда, но не може да разбере какви са намеренията ми.

– Тази вечер ще си сама в стаята – казвам аз и ѝ подавам плика.

Тя е престанала да се усмихва още когато извадих плика от сака. Сега само ме поглежда с недоумение.

Протяга предпазливо ръка да го вземе, все още несигурна в нищо, може би дори в това дали иска да знае какво е съдържанието му.

Пъхам нейната електронна карта в процепа на вратата на нейната стая, отварям я и внасям сака ѝ вътре. Тя ме следва, без да каже нищо, и продължава да ме гледа с подозрение, стиснала плика в ръка. Оставям сака ѝ върху дългата поставка за телевизора и оглеждам стаята, както го правех винаги. Паля лампите и проверявам дали работи отоплението, преди да дръпна завесите и да се уверя, че са чисти. Спомням си фобията на Камрин към хотелски покривки и затова смъквам кувертюрата от леглото и я захвърлям в един ъгъл на стаята.

Тя стои до леглото и не помръдва.

Заставам пред нея. Вглеждам се в очите ѝ и само наблюдавам как се взира в моите. Прекарвам показалеца си по веждата ѝ, а после надолу по лицето и усещам топлината на кожата ѝ. Искам я. Когато очите ѝ се свеждат, за да погледнат устните ми, това отприщва нещо хищническо в мен. Обаче сдържам желанията си заради нея. Надявам се тази нощ нещо да приключи.

“Кам беше на погребението – ми каза Натали по телефона в деня, в който ѝ се обадих от дома на Ейдън. – Обаче пристигна късно, седна най-отзад, близо до изхода, и си тръгна преди службата да свърши. Отказа да отиде и до ковчега.

– Тя изобщо говорила ли е някога с теб за това? – попитах аз.

– Никога – каза Натали. – Когато съм се опитвала да поговорим за погребението, за инцидента или за каквото и да е, свързано с него, ме караше да млъкна.”

Тази нощ на Камрин ще ѝ е трудно, но ако не го преодолее, няма никога да се оправи.

– Знаеш къде съм – казвам тихо и пускам ръцете ѝ. – Ще бъда буден през цялата нощ. Вчера започнах да ниша друга песен и наистина искам да поработя върху нея, докато все още ми е в главата.

Камрин кима и макар лицето ѝ да продължава да изглежда загрижено заради това, което се крие в плика, успява леко да се усмихне.

– Ами ако не искам да остана сама в гази стая? – пита тя.

– Умолявам те – казвам сериозно. – Само за през нощта. Не искам да казвам нищо повече, но се надявам искреното изражение на лицето ми да е също толкова убедително, колкото думите.

– Добре – съгласява се тя.

Целувам я леко по устните и я оставям сама в стаята. Мога само да се надявам това да няма последици за мен.

Андрю ме оставя в стаята. Сама. Това не ми харесва, но през тези кратки пет месеца, откакто сме заедно, съм се научила да го слушам. Пет месеца. Това ме изумява всеки път, когато мисля за него, защото по-скоро имам чувството, че сме заедно от години след всичко, което преживяхме. Понякога мисля за бившия ми Кристиян, изневеряващия ми нов приятел след Иън, с когото прекарах четири месеца. Ние така ѝ не се опознахме. Сега, когато мисля за това, не мога дори да си спомня името на сестра му, която живееше през две улици от мястото, където живееше той.

С Андрю е съвсем различно.

През петте месеца, откакто съм с него, се влюбих напълно, безусловно и безумно, научих се да живея истински, срещнах се с цялото му семейство и бързо се почувствах като част от тях, минах през едно пътуване с Андрю на живот и на смърт, забременях и се сгодих. Всичко това само за пет месеца. А сега сме изправени пред друго изпитание. И той продължава да е с мен на всяка крачка. Бях глупава, слаба и вземах хапчета, а той продължава да е тук. Питам се дали има нещо, което бих могла да направя и да е толкова ужасно, че той да ме напусне. Нещо в сърцето ми подсказва, че няма такова нещо. Изобщо няма.

Докато съм жива, няма да разбера как извадих късмета да бъда с него.

Потънала в размисъл, забелязвам, че не свалям очи от вратата, след като той излезе. Накрая поглеждам плика в ръката си. Не знам защо, но се страхувам да мисля какво има вътре. През последната седмица съм мислила много пъти за това. Писмо? Ако е така, за какво би могло да бъде? И за кого, а и от кого? Защо Натали ще ми пише писмо? Защо ще пише на Андрю писмо?