През целия ден правихме това, което винаги правим – да се мотаем двамата, доколкото можем, на това студено време. Когато се върнахме в хотела, грабнах китарата и ѝ изсвирих една песен, която композирах и върху която работих една седмица. Надявах се да я завърша за рождения ѝ ден, зашито е част от подаръка ѝ за него. Написах я специално за нея.

Нарекох я “Лалето на хълма” – една песен, за която получих вдъхновение в първия ден, който прекарахме заедно, когато излязох от болницата след операцията.

– Мисля, че трябва да я караш по-кротко – каза Камрин в онзи ден. – Известно време да не си завираш главата под капаците на колите при Били Франк и да забравиш за бънджи скоковете и надпреварата с коли.

Леко се засмях и наклоних глава на една страна, за да я погледна. Бях се излегнал върху една каменна маса за пикник, а Камрин седеше на пейката, близо до главата ми.

– Значи твоето определение за това как да я карам по-кротко е да не правя абсолютно нищо, така ли? – попитах аз и ѝ се усмихнах, подпрял глава с ръце отзад.

– Какво лошо има в това да се прекара един спокоен ден в парка? – попита тя и прекара пръсти по веждата ми.

– Нищо – отвърнах аз и целунах пръстите ѝ, когато ръката ѝ стигна до устата ми. – Харесва ми да сме сами с теб.

Тя наклони леко глава на една страна и изражението ѝ стана по-меко. После огледа парка. Дърветата се бяха разлистили напълно, а тревата беше гъста и зелена. Денят наистина беше хубав. Запитах се защо като че ли само ние двамата му се наслаждаваме.

– Мисля, че лалетата са красиви – каза някак разсеяно тя, загледана в малкия, покрит с трева хълм от другата ми страна.

Аз също го погледнах и видях едно лале да стърчи съвсем само на върха на хълма.

Не знам защо, но от онзи ден, когато видя някъде лале, си мисля за нея.

Никога няма да забравя усмивката ѝ, докато ѝ свирех песента. Беше толкова топла и мила, усмивка, която казваше “Обичам те повече от всичко на този свят”, без да е нужно да се изричат самите думи.

21 януари – моят двадесет и шести рожден ден

Сънувам приятен сън, в който (не знам откъде накъде) скачам с парашут заедно с актьора Кристофър Лий и небето е синьо като… ами, като небето. Кристофър Лий е с червени изпъкнали очила и ми дава знак с вдишат нагоре палец миг преди вятърът да го отнесе в синия ефир. После изведнъж сърцето ми като че ли спира и аз поемам рязко студения въздух. Очите ми се отварят за реалния свят около мен. Скачам толкова рязко в леглото, че ръката ми прави размах зад мен, и удрям лампата, окачена на стената.

– Мамка му! – ругая на висок глас.

Нужна ми е секунда, за да разбера какво се е случило. Въпреки че виждам Камрин в края на леглото да държи кофа с лед, рязко отхвърлям от мен студените, мокри чаршафи, но все още не мога да си поема дъх.

Камрин се кикоти насреща ми.

– Честит рожден ден, бейби! Ставай!

Мисля, че си го заслужавам след онова, което ѝ сторих миналия месец в сутринта на нейния рожден ден. Обаче подлата малка гадина ми го върна тъпкано.

След като не мога да се сдържа да не се усмихна, просто се примирявам и бавно отлепям голия си задник от леглото. Тя вече започва да отстъпва назад към вратата с онова изражение на лицето, което показва, че е наясно какво я очаква. Знам, че това е единственият ѝ път за измъкване и продължавам да я наблюдавам как преценява ситуацията.

– Съжалявам! – казва тя ужасена, но продължава да се усмихва, сложила ръка отзад, за да търси пипнешком пътя към вратата.

– Ами да, сигурен съм, че е така, момиче.

Пристъпвам много бавно към нея, като я поглеждам изпод вежди като хищник, който си играе с жертвата.

Тя отново се кикоти.

– Андрю! По-добре недей!

Сега е само на две крачки от вратата. Обаче аз не бързам и я оставям да си мисли, че наистина може да успее да се измъкне. Усмивката ми вече е станала толкова широка, че със сигурност трябва да съм заприличал на някакъв побъркан садист.

Изведнъж Камрин започва да пищи, неспособна да се сдържи повече, втурва се към вратата и я отваря.

– Неее! Моля те! – крещи тя и се смее едновременно, когато вратата се отваря широко и се блъска в стената.

Тя изскача навън в коридора.

Когато се втурвам след нея, изумлението, изписано на лицето ѝ, и фактът, че изведнъж спира, категорично ме убеждават. че не е очаквала да отида толкова далеч без никакви дрехи на гърба.

– Боже Господи! Андрю, не! – крещи тя и тича с всички сили по ярко осветения коридор.

Аз продължавам да тичам след нея, а всичко, което си имам, се поклаща от вятъра. Това момиче има още много да се учи, щом като си мисли, че ще се поколебая да хукна след нея по гол задник и със сбръчкано мъжко достойнство. Не ми пука. Тя ще съжалява заради онази кофа с лед.

Преминаваме тичешком покрай стая номер 321 тъкмо в момента, когато една възрастна двойка се показва на вратата. Мъжът дръпва рязко назад жена си, ококорила широко очи, когато покрай нея профучава побърканият гол мъж.

– Мили Боже… – чувам един глас далеч зад мен.

Накрая, когато Камрин успява да стигне до самия край на дългия коридор, тя спира и се обръща с лице към мен, извива гръб и вдига и ръцете си като щит пред себе си. От силния смях но бузите ѝ се стичат сълзи.

– Предавам се! Предавам се! Боже мой, ама ти си гол!

Не може да спре да се смее. Чувам я да изсумтява предизвикателно веднъж.

– Ще си го получиш – казвам аз, сграбчвам я и я мятам през рамо.

Тя дори не се опитва да рита, да крещи и да размахва ръце. Първо, защото не може да спре да се смее, за да може отново да контролира тялото си, и, второ, защото е размислила. Само се надявам да не се напикае върху мен.

Нося я на рамо през целия път обратно по коридора към стаята ни и когато минаваме покрай стая 32], казвам:

– Съжалявам, че трябваше да видите това. А сега приятен ден – и кимам с глава, докато минавам.

Двойката само ни зяпа, а мъжът клати възмутен глава към мен.

Затварям вратата зад нас и хвърлям Камрин на леглото сред парчетата лед и все още ледената вода. Тя продължава да се смее.

Заставам между краката ѝ, свалям едновременно шортите и пликчетата ѝ и се взирам в нея, без да кажа и дума. За секунди съм надървен. Игривото ѝ настроение моментално се променя и тя хапе долната си устна, като ме гледа със сладките си, изкусителни сини очи, които винаги изваждат навън първобитното у мен.

Без каквото и да било предупреждение лягам отгоре и прониквам в нея.

– Наистина ли съжаляваш? – шепна в ухото и продължавам бавно да се движа напред-назад в нея. Гърдите ми се притискат силно в нейните, а татуировките ни се докосват. Орфей и Евридика отново стават едно цяло, докато се сливаме един с друг.

– Да… – отронва думата през разтрепераните си устни тя.

Прониквам по-дълбоко в нея, като избутвам едното ѝ бедро нагоре с ръка.

Клепките ѝ натежават и тя изпъва назад глава.

Впивам устните си в нейните и стенанията ѝ отекват в гърлото ми, когато започвам да я чукам по-грубо.

Тогава нещо тъмно в мен наедрява и се ожесточава. Заставам на колене върху леглото, сграбчвам я за бедрата, впивам пръсти в плътта ѝ и я придърпвам към себе си толкова бързо, че тя не успява да помръдне. Сграбчвам двете ѝ ръце, обръщам тялото ѝ и извивам китките ѝ отзад на гърба, след което я принуждавам да застане на колене. Със свободната си ръка докосвам меките очертания на задника ѝ, докато стои повдигнат пред мен, като стискам поред всяка буза, преди да я плесна така силно, че тялото ѝ се изпъва, разтреперано напред. Тя проплаква. После натискам с глава врата ѝ отзад, като притискам едната страна на лицето ѝ по-силно към дюшека. Чувствам горещината, която идва от плътта ѝ там, където ръката ми е оставила червено петно.

Отново проплаква, а аз извивам още по-силно с другата ръка китките ѝ отзад.