– Толкова съм нервна – казва Камрин в ухото ми.

Налага се да говори високо заради музиката.

Издавам нещо подобно на пуфтене.

– О, моля те. Откога започна пак да ставаш нервна. Правили сме това десетки пъти.

– Знам, но този път пея пред Ейдън и Мишел.

– Той изобщо не може да пее, така че мнението му едва ли има значение.

Тя се усмихва.

– Е, не съм чак толкова нервна, че да не искам изобщо да пея. Всъщност предполагам, че ще е вълнуващо.

– Така те искам – казвам аз, навеждам се и я целувам по устните.

– Тези две момичета – вика ми Камрин, без да поглежда в тяхната посока – на предната маса от лявата ти страна мислено правят секс с теб в момента. Готова съм да се закълна.

Леко се засмивам и клатя глава.

– А онзи мъж, който стои до жената в червената блуза – казвам и кимвам леко в неговата посока, – е качил бедрата ти върху главата си, откакто ти излезе на тази сцена.

– Значи тази вечер ще са те, така ли? – пита тя.

Кимам и казвам:

– Аха.

– Гледай да се представиш добре пред тях, бейби – вика Камрин и се хили дяволито насреща ми.

– О, така и ще направя – казвам и ѝ отвръщам със същото изражение.

Започнахме да се занасяме по този начин на втората ни вечер в “Левис”. Всеки си избираше по някого – мъж или момиче от публиката, чието изражение като че ли казваше “здравата бих те изчукал”, и по време на едно от изпълненията ни ги караме да се почувстват “по-специални”. Винаги започваме да обръщаме малко повече внимание на обектите си, преди да стигнем до кулминацията. Само поглед, трисекундна среща на нейните или неговите очи, става дума за обекта на Камрин, колкото да им дадем да разберат, че са привлекли малко повече вниманието ни от останалите в заведението. Камрин вече приложи своя номер. Сега глупавата усмивка не слиза от лицето на мъжа. Тя ме поглежда и ми намига. Надявам презрамката на китарата върху рамото си и бавно поглеждам към двете момичета. Трябва да кажа, че доста си ги бива. Насочвам погледа си първо към брюнетката и го задържам няколко секунди, а после поглеждам приятелката ѝ със същата продължителност. В мига, в който отклонявам погледа си, забелязвам, че те се кикотят и разговарят оживено, като се прикриват с ръце. Аз само се усмихвам и движа пръсти по струните на китарата, за да проверя дали е настроена добре. Камрин почуква микрофона си с палец, а после се отдръпва встрани, за да придърпа двете високи табуретки, на които ще останем седнали може би само за една песен. Тя, подскачайки, сяда на своята и кръстосва крака. Дори само тези секси, високи цял километър токчета са достатъчни да изглежда така, като че ли знае как да си върти работата. Украсени са с малки сребърни копчета. Мама му стара, някои от нещата, които носи, ме подлудяват. Конферансието, един младеж, излиза на сцената и ни представя. Много от гласовете, които се носят из помещението, стихват, останалите ги последват, когато започвам да свиря на китарата. А когато Камрин запява първата песен, гласът ѝ е толкова страстен, че бързо привлича вниманието на всички.

Изпълняваме една след друга четири песни пред възторжена публика, която танцува, пие и се опитва да пее с нас. Атмосферата на бара е експлозивна и това ми харесва.

Камрин слиза по трите стъпала на сцената с микрофон в ръка и се отправя към жертвата си. Преди песента да свърши, той танцува с нея и е на седмото небе. Когато ръцете му се приближават твърде много до части, които само на мен е разрешено да докосвам, Камрин професионално се усмихва и продължава да пее, като го отблъсква.

После правим кратка почивка.

Камрин ме повежда отзад зад сцената, когато гласовете около нас отново се надигат.

– Трябва да отида до тоалетната – казва тя.

Аз свалям презрамката на китарата през главата си и я подпирам на стената.

– Ти върви, а аз ще ни взема нещо за пиене – казвам. – Искаш ли нещо?

Тя се усмихва и кимва.

– Да, вземи ми нещо, каквото и да е. Все ми е едно.

– Алкохолно ли? – питам.

Тя отново кима и припряно ме целува явно с намерение да се отдалечи колкото е възможно по-бързо, за да не се напикае.

– О, защо не изпееш сам следващата песен тази вечер? – пита тя.

– Наистина ли? Защо?

Тя се приближава по-плътно и слага ръце на гърдите ми.

– Тази песен я изпълняваш по-добре сам, а и мисля, че на мен ми стига за тази вечер. Искам да те наблюдавам.

Целува ме леко по устните. На тези токчета е много по-висока и ме гледа право в очите.

Щом това иска, аз съм съгласен. Не искам да настоявам повече.

– Добре. Ще пея сам – казвам аз. – Така ще ми е по-лесно да съблазня моите две момичета там.

Тя се усмихва и казва през смях:

– Не прекалявай, Андрю. Помниш какво стана последния път.

– Знам, знам – казвам аз и ѝ махвам с ръка.

Тя се обръща и я плясвам по задника, когато бързо се отправя към тоалетните.

Когато влизам в тоалетната, там има опашка от жени, които чакат да се освободят кабини. Въздухът е тежък и мирише на алкохол, на дъх, на парфюми и на дрехи, пропити от цигарен дим. През няколко секунди малката врата ту се отваря, ту се затваря с ужасно неприятен трясък, когато хората влизат и излизат. Отивам първо да си измия ръцете и се налага да се напъхам между две пияни момичета, седнали върху плота от двете ми страни. Добре че са от симпатичните пияници, защото няма да мога да се справя с някоя настроена за бой грубиянка тази вечер. Извиняват се, че ми пречат, и се отместват, за да ми сторят място.

– Благодаря – казвам аз и посягам да пусна водата.

– Хей, ама вие сте онова момиче, което пя – казва това от лявата ми страна, сочи ме с пръст и се усмихва.

Поглежда приятелката си от другата ми страна, а после отново към мен.

– Ами, да, предполагам, че ще да съм аз.

Никак не съм настроена за разговори в тоалетна. Колкото по-дълго се мотая там, толкова по-безцеремонна ставам.

– Вие двамата сте страхотни – казва усмихната тя.

– Да, бе, съвсем сериозно ви казвам – добавя приятелката и. – За какъв дявол свирите по барове?

Само свивам рамене и изстисквам повече сапун в ръката си, като се опитвам да избегна продължаването на разговора колкото е възможно по-учтиво.

– Ами, да – добавя тази от лявата ми страна. – Аз бих платила, за да ви видя как пеете.

Е, не съм съвсем безразлична към комплименти. Усмихвам се и отново ѝ благодаря.

Когато се освобождават още две кабини, те се възползват от възможността и се затварят в тях. Скоро след това ми махат за довиждане и ми пожелават късмет в “музикалната ми кариера”. Когато оставам почти съвсем сама, се обръщам към огледалото, но не се оглеждам в него. Вместо това бъркам в джоба си и вадя едно хапче, което преглъщам с вода от чешмата.

Правя го просто за да се поотпусна.

После се поглеждам, като се старая заедно с хапчето да натикам колкото е възможно по-дълбоко виновното изражение, което придобивам всеки път, когато вземам едно. Измислям си извинения, за да се оправдая, че ги вземам, и почти успявам да се избудалкам. Обаче знам, че вината, която чувствам, си остава, и то с основание.

След по-малко от единадесет минути вече не ми дреме нито за вината, нито за извиненията, нито пък за напрежението, защото тази част от мозъка ми става безчувствена.

Прекарвам пръсти под очите си, за да изтрия всяка следа от размазал се грим за очи, а после попивам грима от лицето си с тоалетна хартия. Трябва да изглеждам добре, когато се върна обратно. Чувствам се страхотно, но трябва и да изглеждам също толкова добре, колкото се чувствам.

Пробивам си път през тълпата, намирам Ейдън и Мишел, застанали зад огромния бар, и се присъединявам към тях. После си спомням, че Андрю щеше да ми носи питие, но нямам намерение да се провирам обратно между толкова хора заради него.