А и от време на време пеехме тук и там за малко допълнителни пари, но с Лайли никога не го правехме заедно. Тъй като не смеехме и да помислим да оставим Лайли на грижите на някой друг дори и за няколко минути, аз напълно престанах да пея и Андрю трябваше да свири на акустичната китара и да пее

сам. Но накрая и той престана. Чужди страни. Различни стилове музика. Напълно различни езици. Не ни беше нужно много време, за да разберем, че нашата музика няма онзи ефект по тези места, какъвто има у дома.

Няколко месеца след втория рожден ден на Лайли Андрю и аз решихме, че е време да продължим. Искахме да видим колкото е възможно повече, преди да се установим някъде, за да може Лайли да тръгне на училище. А аз бях готова да видя Европа. Така че, когато наближи лятото, следващата ни дестинация стана Португалия.

Андрю и аз “пораснахме” в деня, в който слязохме от самолета в Ямайка. Това имах предвид, когато казах, че станахме различни. Разбира се, за това до голяма степен допринесе раждането на Лайли, но когато излязохме от самолета и усетихме вятъра в лицата си, не само най-накрая разбрах, че въздухът в другите страни е различен, а и че всичко е реалност. Бяхме далеч от дома, с нашата дъщеря и независимо колко много се забавляваме от този ден нататък никога няма да сваляме гарда.

Пораснахме.

Мисля много за предишния си живот, дори и за времето преди Камрин и аз да се срещнем, и виждам, че донякъде е плашещо колко много съм се променил. Когато бях в гимназията, бях това, която тя нарича “мъжка курва”. А и след гимназията до известна степен също бях мъжка курва… Тя знае за всяка жена, с която съм бил. За моите купонджийски дни. Знае почти всичко за мен. Както и да е, аз наистина мисля много за миналото си, но то не ми липсва. Освен от време на време, когато си спомням как растях заедно с братята ми, наистина чувствам онази носталгия, за която говореше Камрин втория ни път в Ню Орлиънс.

Не съжалявам за нищо, което съм правил в миналото, за това, че понякога бях толкова безразсъден, но и не бих го повторил отново. Успях някак да се провра през този живот и да имам красива жена и дъщеря, които наистина не заслужавам.

Вчера разбрах, че Ейдън и Мишел след две деца и дълги години брак се развеждат. Мъчно ми е за тях, но предполагам, че не всички са предопределени един за друг като Камрин и мен. Питам се дали биха могли да спасят брака си, ако не се убиваха от работа. Този бар беше обсебил брат ми, а Мишел също беше направо погълната от работата си. Камрин и аз сме говорили как те като че ли се отдалечават един от друг дори и при първото гостуване на Камрин у тях, преди Лайли да се роди.

– Единственото, което правят, е да работят – каза Камрин една нощ през миналата година. – да работят, да се грижат за Ейвъри и Моли, да гледат телевизия и да си лягат.

Кимам замислено.

– Ами, да, доволен съм, не не завършихме по този начин.

– Аз също.

От друга страна, Ашър е с едно мило момиче на име Лиа. И съм горд да кажа, че един ден спонтанно решиха да се преместят в Мадрид. Малкият ми брат наистина се справя много добре и работи като компютърен инженер, което му позволи да се премести. Не му се налагаше. Би могъл да си остане в Уайоминг, но очевидно той е повече като мен, отколкото съм предполагал. Хубавото е, че Лиа споделя интересите и решителността му, в противен случай връзката им по-вероятно да свърши като тази на Ейдън и Мишел, отколкото като нашата с Камрин. А и чувам, че доходите на Лиа от продажба по интернет на ръчно ушити рокли са направо страхотни. Камрин се замисли дали да се опита да направи нещо подобно, докато разбра, че ще трябва да шие.

Това, че те живеят в Мадрид, ни осигури място за престой, когато бяхме там. Ашър настоя, че няма да плащаме наем, но ние все пак платихме. Камрин не искаше да я считат за “авантаджийка”, както се изрази тя.

– Един долар – каза Ашър, за да я дразни.

– Не – рече Камрин, – шест долара и осемдесет и четири цента на седмица и нито пени по-малко.

Ашър се засмя.

– Ти си странно момиче. Добре. Шест долара и осемдесет и четири цента седмично.

Първоначално имахме намерение да останем у брат ми две седмици, но една нощ Камрин и аз си поговорихме откровено.

– Андрю, мисля, че може би ще трябва да се установим за известно време. Тук, в Мадрид. Или може би трябва да се върнем в Ралей. Не ми се иска, но…

Погледнах я с любопитство, но същевременно за мен беше очевидно, че мислим горе-долу по един същ начин.

– Знам какво си мислиш – казах аз. – Не е толкова лесно, колкото ни се искаше, да пътуваме с Лайли.

– Не, не е – остана така замислена известно време, а изражението ѝ стана сериозно. – Мислиш ли, че постъпихме правилно? Като я водихме с нас из толкова много места?

– Разбира се – казах аз и наистина го мислех. – Нали това искахме да правим, когато тръгнахме в онзи първи ден. Не съжаляваме. Вярно е, че заради нейната сигурност трябваше да правим нещата по различен начин, да подминем много места, които искахме да видим, да останем в някои по-дълго, отколкото сме желали, за да не я пришпорваме, но постъпихме правилно.

Камрин леко се усмихна.

– И може би възпитахме у нея любов към пътуването. Не знам…

– И така, какво мислиш, че трябва да направим? – попита тя.

Останахме у Ашър и Лиа три месеца, преди да тръгнем отново на път. Трябваше да спрем в още едно място, преди да се отправим обратно към Съединените щати: Италия. Камрин най-накрая призна защо така е настоявала да отидем в Италия. Баща ѝ я завел там веднъж при едно пътуване по бизнес, когато била на петнадесет. Били само двамата. И пътуването с баща ѝ било последният път, когато се чувствала като неговото малко момиченце. Прекарвали много време заедно. Той отделял повече време за нея, отколкото за бизнес.

– Сигурна ли си, че идеята е добра? – попитах аз, преди да тръгнем за Рим. – Ами ако отидеш там и развалиш спомена си, както е станало в онзи ден в гората зад къщата от детството ти?

– Ще поема този риск – каза тя, докато нареждаше дрехите на Лайли в куфара. – Освен това не отивам там, за да съживя онези шест дни с баща ми, а отивам, за да си припомня онези шест дни с него. Не мога да разваля нещо, което не си спомням добре.

Когато вече бяхме там, стана ясно, че Камрин помнеше всичко. Взе Лайли и седна с нея на Испанските стъпала, предполагам, по същия начин, както е направил баща ѝ, когато я е завел там.

– Ние много те обичаме – каза Камрин на Лайли. – Знаеш го, нали? – и тя стисна ръката ѝ.

Лайли се усмихна и целуна майка си по бузата.

– Обичам те, мамо.

После Лайли седна между краката на Камрин, а тя зарови пръсти в русата ѝ коса и я вплете в нова плитка, която сложи върху рамото ѝ, за да изглежда също като нейната.

Аз се усмихнах и ги наблюдавах, замислен за един ден, отминал много отдавна:

– Ами, приятелство, предполагам – каза тя. – Нали разбираш, двама души, които се хранят заедно.

– Охо – казах леко усмихнат, – значи сега сме приятели?

– Разбира се – рече тя, очевидно заварена неподготвена за реакцията ми. – Предполагам, че сме нещо като приятели, поне до Уайоминг.

Подадох ѝ ръка и тя неохотно я пое.

– Тогава приятели до Уайоминг – рекох аз, но разбрах, че трябва да я имам. По-дълго от Уайоминг. Завинаги ще бъде достатъчно.

Все още се изумявам колко далеч стигнахме.

След близо почти три години на път най-накрая беше дошло време да си вървим у дома.

Върнахме се в Ралей, в нашата скромна малка къща. Натали и Блейк се изнесоха и си намериха жилище в другия край на града. По-късно Лайли тръгна на училище и през следващите няколко години бяхме щастливи, но в част от нас винаги имаше празнота. Наблюдавах малкото си момиченце как порасна и стана красива млада жена с мечти, цели и стремежи в живота, които съперничеха на моите и на Камрин. Харесва ми да мисля, че ние – Камрин и аз имаме заслуга за това как се разви Лайли. Същевременно тя е самостоятелна личност и понякога си казвам, че щеше да се развие по този начин дори и без наша помощ.