– Вие сте фантастични! – казва Мишел, като се мъчи да надвика шумната клиентела. Прегръща ме и аз ѝ отвръщам със същото, като усещам как се усмихвам до уши под влияние на хапчето.

Обръщам се към Ейдън:

– Ти какво мислиш?

– Съгласен съм с Мишел – отвръща той. – Трябва да пишете своя музика и да пеете тук по-често – сочи стената, където са наредени голям брой снимки с автографи на различни музиканти и кинозвезди. – Започнете с нещо напълно ваше – продължава той. – Обзалагам се, че до една година двамата ще сте със сключен договор.

В момента съм така надрусана, че той би могъл да ми каже, че изобщо нямаме бъдеще в музиката, а аз ще продължа да се хиля и да не обръщам внимание на думите му.

Поглеждам помещението и виждам, че Андрю е на сцената с китарата и се готви заедно с бандата на заведението да изпълни коронната си песен “Laugh, I Nearly Died”. Вероятно не може да ме види през тълпата, но знае, че го наблюдавам. Обичам да го гледам на сцената, когато е в стихията си. Знам, че колкото и да сме добри заедно в музикално отношение, той е много по-добър, когато пее сам. Може би само аз си мисля така, но обичам да мисля за него по начина, по който той се представи първия път, когато го видях да пее. Защото в онази нощ в Ню Орлиънс той пееше за мен и аз се почувствах най-щастливото момиче на света.

Бих направила всичко да се почувствам отново така. Всичко…

Само след секунди от началото на песента Андрю, както винаги, приковава вниманието на всички присъстващи. Двете момичета край онази маса сега са станали прави и танцуват предизвикателно заедно, но знам, че го правят заради Андрю. Виждала съм го и преди. Те го искат, а той ги кара да повярват само за една нощ, че и той ги желае. Абсолютно безобидно е. Двамата с Андрю гледаме на това като на начин да накараме други хора да се почувстват добре. Малко флирт тук и там, да направим някое момиче или мъж да се почувства център на внимание достатъчно дълго, за да го накараме да се изчерви и да се усмихне. Човек никога не знае какво става зад затворените врати на хората и малко флиртаджийска, положителна енергия никога няма да навреди.

Когато се връщаме обратно малко след полунощ у Ейдън и Мишел, отивам да си легна преди всички останали. Лежа там в продължение на един час, заслушана в гласовете им, които стигат до мен през коридора в стаята. Андрю се канеше да дойде с мен да си легнем заедно, но аз настоях да постои с брат си. Напоследък се тревожи прекалено за мен. Утре се връщаме обратно в Ралей и ми се иска той да прекара колкото може повече време с Ейдън.

Минава още един час, а аз съм още будна.

Ядосвам се, бъркам в чантичката и търся пипнешком бутилката с водата. Без дори да се усетя, са ми останали последни няколко хапчета.

Този път заспивам с три.

– Камрин? Бейби, моля те, събуди се – стиснал съм я за рамото и я разтърсвам напред-назад.

В момента съм най-вече разтревожен. На второ място съм гневен и обиден. Но колкото и да е странно, чувството за несигурност потиска всички останали.

Отново я разтърсвам.

– Ставай.

Нямам представа колко от тези проклети хапчета е взела, но като съдя по почти празното шише, от мисълта, че е възможно да е взела повече, отколкото е безопасно, започва да ме обзема паника. Обаче тя диша равномерно и сърцето ѝ като че ли бие с нормален ритъм. Ако не се събуди…

Отваря едва-едва очи и аз с облекчение си поемам въздух.

– Камрин. Погледни ме.

Най-накрая успява да фокусира достатъчно погледа си и да ме погледне в очите.

– Какво? – охка леко тя и се опитва отново да затвори очи, но аз я сграбчвам за раменете и я принуждавам да седне в леглото.

– Казах да се събудиш. Дръж очите си отворени.

Тя седи отпусната, но в това няма нищо необикновено, след като са я накарали насила да се събуди и да се изправи.

– Колко взе?

Мишел стои на входа зад мен.

– Искаш ли да повикам линейка?

Изведнъж Камрин идва напълно на себе си. Не съм сигурен дали това се дължи на въпроса ми или на споменаването на линейката, но ме поглежда с широко отворени, уплашени очи.

– Колко от тези проклети хапчета взе?

Тя свежда очи и поглежда шишето върху нощното шкафче. Когато реших, че не е обичайно за нея да продължава да спи след два часа следобед, влязох тук да я видя и намерих шишето на пода.

– Камрин? – отново я разтърсвам и я карам да ми обърне внимание.

Тя само ме поглежда. В момента очите ѝ ми казват толкова много, че не мога да реша точно какво изпитва – унижение, съжаление, обида, гняв или примирение. После очите ѝ започват да се пълнят със сълзи. Чувствам, че тялото ѝ трепери под тежестта на ръцете ми. Сълзите ѝ рукват, отпуска се в ръцете ми и започва на ридае неудържимо, а това направо ми къса сърцето.

– Андрю? – обажда се Мишел от вратата.

Казвам, без да се обръщам към нея:

– Не, добре е – преглъщам собствените си сълзи и гняв и имам чувството, че се задушавам.

Мишел излиза от стаята и затваря предпазливо вратата.

Държа дълго Камрин в ръцете си и я оставям да плаче върху ризата ми. Не казвам и дума. Не още. Отчасти защото знам, че има нужда от това, просто да може да си поплаче и да изкара всичко от себе си. Същевременно съм толкова ядосан и обиден, че усещам необходимост да изчакам и да се успокоя, преди да съм казал погрешните думи. Продължавам да държа треперещото ѝ тяло в прегръдката си. Целувам косата ѝ и се опитвам да не заплача и аз. ‘

– Толкова съжалявам – проплаква тя и в тази част от секундата, когато чувам болката в гласа ѝ, почти забравям за гнева си и я притискам още по-силно към себе си.

– На мен ли се извиняваш? – питам озадачен. Отдръпвам я от себе си, като продължавам да я държа здраво за ръцете. Клатя енергично глава и казвам, като я гледам право в очите: – Първо искам да ми кажеш колко хапчета си взела.

– Снощи – отвръща тя. – Само три.

– Колко бяха първоначално в шишето?

– Не знам. Може би двадесет.

– И откога ги вземаш?

Тя се замисля за момент и отговаря:

– Само от вторник. На майка ми са Взех едно, когато имах главоболие, но после започнах да ги вземам…

Очите ѝ отново се навлажняват. Изтривам с ръка сълзите от лицето ѝ.

– По дяволите, Камрин – казвам аз и отново я притискам за малко до гърдите си, – къде ти е бил умът?!

– Не знам – вика тя. – Не знам какво ми е!

Притискам бузите ѝ с дланите си.

– Знаеш какво не ти е наред. Измъчваш се за загубата на Лайли и не знаеш как да се справиш с това. Иска ми се просто да беше поговорила с мен.

Въпреки че продължавам да държа лицето ѝ с ръце, тя отклонява погледа си от мен. Зловещото мълчание помежду ни ме кара да се чувствам много странно.

– Камрин? – опитвам се да я накарам отново да ме погледне, но тя отказва. – Говори ми. Трябва да ми говориш. Слушай, не си направила нищо лошо, нито би могла да направиш нещо, което да предотврати това, което се случи. Трябва да го знаеш. Трябва да разбе…

Тя рязко се дръпва назад и се освобождава от ръцете ми, а очите ѝ се впиват в моите, пълни с болка и… нещо друго.

– Вината е моя! – казва тя и се отдръпва от мен в леглото. Става от него от противоположната страна, скръства ръце и остава с гръб към мен.

– Вината не е твоя, Камрин – казвам аз и отивам при нея, но в мига, в който тя усеща, че се приближавам твърде много, рязко се обръща към мен.

– Не, Андрю, моя е! – вика тя и сълзите отново изпълват очите ѝ. – Не можах да спра да мисля как това, че съм бременна, ще обърка всичко! Яд ме беше, че след четири месеца продължавахме да живеем в Галвестън! Питах се как бихме могли да направим нещата, които искахме да сторим, с едно бебе! Така че вината е моя, че я загубихме, у аз се мразя ужасно за това!