Тя закрива лицето си с ръце.

Втурвам се към нея и отново я прегръщам.

– Господи, Камрин, вината не беше твоя!

Мисля, че никога преди не съм казвал с такова чувство нещо на някого. Гърдите ми треперят опрени в нейните.

– Погледни ме! – казвам аз и отново я притискам до себе си. – Тези неща са абсолютно нормални. А ако ти си виновна, също толкова съм виновен и аз. От време на време и на мен са ми минавали през ума такива неща, но също като теб не бих се отказал от нея доброволно, ако имах тази възможност.

Не е нужно и тя да го потвърди гласно, защото знам, че също не би го направила. И въпреки това тя го потвърждава.

– Изобщо не съм съжалявала, че бях забременяла с нея – казва тя. – И… искам тя да се върне.

– Знам. Знам – силно я прегръщам, отвеждам я до леглото и я карам да седне. Клякам между краката ѝ, опирам лакти върху бедрата ѝ и държа ръцете ѝ в моите. Вглеждам се в очите ѝ казвам още веднъж: – Вината не е твоя.

Тя изтрива няколко сълзи от лицето си и оставаме да стоим безкрайно дълго така. Мисля, че ми вярва… или е така, или просто избягва да говори. После поглежда към стената зад мен и тихо казва:

– Това прави ли ме наркоманка?

Искам да се засмея, но се сдържам. Само клатя глава и се усмихвам, като притискам леко с пръсти ръцете ѝ.

– Било е момент на слабост. Дори и най-силният човек има такива моменти, Камрин. С шише болкоуспокояващи в продължение на четири дни не се става наркоман. Наречи го лоша преценка, но не и пристрастяване.

Тя ме поглежда отново и казва:

– Мишел и Ейдън ще си го помислят.

Клатя глава.

– Не, няма. Както няма да си го помисли и никой друг – изправям се и сядам до нея. – А и на никого не му влиза в работата. Това само ти и аз трябва да знаем и да се справим с него.

– Никога преди не съм правила нещо подобно – казва тя и гледа пред себе си. – Не мога да повярвам…

– Ти не беше на себе си – викам аз. – Не си, откакто умря Лайли.

В стаята отново настъпва странна тишина. Поглеждам я, но не казвам нищо. Изглежда дълбоко замислена.

После казва:

– Андрю, може би не трябва да сме заедно – думите ѝ ме удрят така неочаквано и толкова силно, че направо оставам без дъх.

Толкова съм изумен, че имам чувството, че думите ѝ ми отнеха абсолютно всичко. Сърцето ми бясно препуска.

Най-накрая, след като тя не продължава, успявам да кажа:

– Защо казваш това? – и очаквам със страх отговора ѝ.

Тя продължава да гледа пред себе си, а сълзите ѝ бавно се стичат по бузите. После ме поглежда и аз виждам в очите ѝ същата болка, която знам, че тя вижда в моите.

– Защото всеки, когото обичам, или ме напуска, или умира.

Усещам облекчение, но то е притъпено от мъката в очите ѝ.

Точно в този момент си давам сметка, че Камрин за първи път говори за това пред мен или пред когото и да било друг. Замислям се за нещата, които ми каза Натали, и за разговора, който Камрин и аз водихме по време на пътуването, както и за това, че тъкмо сега тя признава за дълбочината на мъката си не само пред някой друг, но, което е по-важно, пред самата себе си.

– Чувствам се такава егоистка, като го казвам – продължава тя, а аз я оставям да говори и не я прекъсвам. – Баща ми ни напусна. Майка ми се промени. Баба ми, която беше единственият човек, който приличаше на мен и винаги беше насреща, когато имах нужда от нея, почина. Иън умря. Коул отиде в затвора. Натали ми заби нож в гърба. Лайли… – накрая ме поглежда и мъката ѝ става още по-очевидна. – И ти.

– Аз ли? – приклякам отново пред нея. – Ама аз съм тук, Камрин. И винаги ще бъда – вземам ръцете ѝ в моите. – Не ме интересува какво правиш и какво става между нас. Никога няма да те изоставя. Винаги ще бъда с теб – дръпвам силно ръцете ѝ. – Помниш ли, когато ти казах, че ти си моят свят? Ти ме помоли да ти напомня, ако някога забравиш. Е, сега ти го напомням.

Тялото ѝ се разтърсва от ридания.

– Но ти можеше да умреш – казва тя и сълзите задавят гласа ѝ. – Всеки божи ден, в който бях в болницата, си мислех, че ще бъде последният ти. А когато това не стана и ти оцеля, продължавам да чета писмото ти седмици и месеци по-късно, защото част от мен чувства необходимостта да свикне с възможността теб да те няма. Някой ден. Защото просто знаех, че ще си отидеш по един или по друг начин. Също като всеки друг.

– Но не си отидох – казвам нетърпеливо и дори леко се усмихвам. Сядам на пода и я придърпвам при себе си. – Не умрях. Не умрях, защото знаех, че през цялото време ти беше там с мен. Защото знаех, че ние бяхме предопределени да бъдем заедно и че щом като ти щеше да живееш, аз също щях да остана жив.

– Ами ако все пак умреш? – пита тя.

Не очаквах това.

– Ако туморът се върне?

– Няма да се върне – казвам аз. – А и дори да го стори, пак ще го победя. По дяволите, изкарах осем месеца, без да отида нито веднъж при доктора, и пак оцелях. С теб в живота ми, когато не ме оставяш на мира, за да ходя редовно на прегледи, няма начин скоро да умра.

Тя като че ли не е много убедена, обаче виждам тънък лъч надежда да озарява лицето ѝ, а тъкмо това искам да видя.

– Наистина съжалявам – казва тя, но вместо да ѝ кажа да не го прави, я оставям да почувства още по-осезателно момента без намеса от моя страна. – Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ум, че ще се натовариш с такова налудничаво бреме.

Прекарва пръсти под очите си.

В опит да я поразведря разтривам с ръце голите ѝ колене и казвам:

– Бих продължавал да те обичам, дори и ако беше някое от онези момичета, които тичат в банята, за да повръщат след ядене, или ако тайно имаш за секс-кумир някой чукундур.

Тя се засмива леко през сълзи и това ме кара да се усмихна.

Повдигам с пръст брадичката ѝ и отново ставам сериозен, като се взирам в красивите ѝ бледосини очи.

– Камрин – казвам, – Лайли просто не беше готова. Не знам защо, но не можеш да се обвиняваш заради нея или заради когото и да било. И трябва да разбереш, че в тази работа ние сме заедно. В цялата тази работа. Вярваш ли го?

Тя кима.

– Да.

Навеждам се и я целувам по челото, а после по устните. Настъпва тишина, но атмосферата в стаята е различна. По-ведра. Знам, че Камрин няма да се оправи напълно за една нощ, но виждам, че сега се чувства по-малко потисната, след като се разтовари от доста неща, които е държала в главата си. Тя има нужда от някого, който да ѝ помогне да се оправи. Не някой безразличен и някой, който има готови отговори за всичко.

Тя имаше нужда от мен.

Ставам и поемам ръката ѝ.

– Ела тук.

Тя се подчинява. Вземам шишето с хапчетата от масичката край леглото и я водя в банята. Вдигам капака на тоалетната чиния и ѝ подавам шишето. Преди да съм казал и дума, Камрин без колебание изсипва останалите няколко хапчета в тоалетната и пуска водата.

– Още не мога да повярвам, че съм била толкова слаба – взира се във водата, в която хапчетата се въртят, преди да бъдат всмукани в тръбите. Поглежда ме и казва: – Андрю, можех лесно да се пристрастя към тях. Не мога да си представя…

– По не го направи – прекъсвам я аз, преди да се е замислила по-дълбоко върху стореното. – А и ти се полага да проявиш моментна слабост. Достатъчно говорихме за това.

Излизам от банята и ходя напред-назад из стаята. Тя ме следва, застава по средата и ме наблюдава.

– Андрю.

Спирам, обръщам се към нея и казвам:

– Дай ми една седмица.

Изглежда леко объркана.

– Една седмица за какво?

Леко се усмихвам.

– Просто се съгласи. Остани тук с мен една седмица.

С всяка изминала секунда става по-объркана и казва:

– Хм, добре. Ще остана тук с теб една седмица – макар да се вижда по изражението на лицето ѝ, че няма представа за какво се съгласява.

Обаче ми се доверява, а това означава всичко за мен. Ще дам и на двама ни това, от което имаме нужда, независимо дали го иска или не.