А на мен не ми стига.

Пея е цялото си сърце следващите два припева и си давам сметка, че следващият е онзи, на който тя винаги се запъва. Поглеждам я, като продължавам да дърпам бързо струните, гърбът ми е извит и не виждам нито един мускул да трепва нервно на лицето ѝ.

После думите идват и си отиват толкова бързо и безпогрешно от устните ѝ, че усещам как лицето ми се е опънало до краен предел от усмивката ми, когато изпявам колкото ми глас държи следващия припев заедно с нея.

Мамка му, моето момиче владее тази песен. Виждаш ли бе, Стиви Никс!

Камрин преполовява песента и пее:

– О-ооо!

А после гласът ѝ заглъхва в онази част на песента, която дава възможност за кратка почивка.

Обаче рефренът за китарата не спира. Изтощително е, но пръстите ми не спират и не пропускат нито един такт.

Камрин и аз се споглеждаме и се наслаждаваме заедно на момента. После тя започва да пее отново, а аз се присъединявам там, където трябва.

Тя продължава да пее, двете ѝ ръце хващат стойката на микрофона, очите ѝ са затворени и тя изригва с толкова много чувство “Йе! Йе!”

После отново гледа право в мен и не сваля погледа си, когато започва следващия куплет, като че ли пее само за мен.

Публиката изригва с викове и писъци. Камрин се покланя първа, а аз след нея. Усмихва се толкова широко, когато гледа към публиката, че това ме кара леко да се задъхам.

Премествам китарата зад гърба си, отивам право при нея и я вдигам на ръце от пода. От всички страни около нас се чуват подсвирквания и викове, но единственото, което забелязвам, е Камрин, която ме гледа. Целувам я силно и тълпата подсвирква и вика още по-силно.

Преди да свърши вечерта, изпълняваме още цели десет песни, а с напредването на нощта тълпата става по-голяма. Изпиваме някои от любимите ни, между които “Barton Hollow”, “Hotel California” и “Birds of a Feather”. И всяка песен се посреща със същия възторг, както предишната. Тази нощ не пях соло, дори и след като по едно време Камрин ме помоли. Това беше нейна нощ и само нейна. Отказах да бъда център на внимание дори и само за една песен.

Връщаме се обратно в хотела към два часа сутринта и аз с удоволствие си плащам облога, който загубих.

– Джърмън, изглежда, си мисли, че ще останем тук известно време – казвам аз, опряла дясната си буза в дюшека. – Казах му, че е само временно.

Вълшебните ръце на Андрю мачкат двете страни на гърба ми от раменете до кръста и аз съм като маджун в тях. Лежа тук и така се наслаждавам на този масаж, като че ли никога преди не ми е бил правен. Почти не си отварям очите. Той седи върху почти голото ми тяло, възседнал кръста ми.

– Е, да, той ме дръпна веднъж настрана и ме попита по кое време ще пеем утре вечер.

Андрю се смее и забива върховете и на десетте си пръста дълбоко в плътта ми и прави с ръце плавни кръгови движения.

Аз охкам под него.

– Можем да останем няколко дни – казва той, – но мисля, че трябва скоро да продължим.

– Съгласна съм. Освен това комарите в Мобайл са ужасни! Видя ли страховития облак около уличната лампа, когато си тръгнахме?

Андрю не отговаря на въпроса ми и казва:

– Ама ти наистина беше божествена тази нощ. Знаех, че ще се справиш Отлично, но трябва да кажа, че не очаквах това.

Най-после отварям очи и поглеждам към прозореца.

– Какво по-точно?

Ръцете му не спират да мачкат гърба ми.

– Ти излезе на гази сцена и направо я завладя. Имаш природен талант.

– Не знам – казва тя. – Обаче съм горда от себе си. Наистина не знам какво ми стана. Просто се отървах от нервното усещане в стомаха и продължих.

– Видя ли, че стана? – казва той.

– Само защото ти беше там с мен – викам аз.

Мълчим няколко минути, очите ми отново се затварят и има опасност масажът да ме изпрати в страната на сънищата. Чувствам как кръвта около очите ми се раздвижва, цялата ми глава пламва и по врата ме полазват тръпки, когато той разтрива с върховете на пръстите си скалпа ми.

Преди да е изминал неговият пълен час, започвам да се чувствам гузна, че го карам да ме масажира толкова дълго, затова отварям очи и казвам:

– Ако си се уморил, можеш да спреш.

И когато той не спира, аз го карам да спре, като се обръщам и лягам по гръб. Той ляга отгоре ми и ме целува леко по устните. Известно време се гледаме един друг, взираме се в очите, изучаваме устните си. Усещам, че той се притиска в мен отдолу и устата му се впива в моята в страстна целувка, когато започва да прави любов с мен.

Отново сме на път някъде на една магистрала между Гълфпорт, Мисисипи, и Ню Орлиънс. Денят е прекрасен, с ясно синьо небе и е топъл точно колкото трябва, така че все още можем да пътуваме със свалени прозорци и да не чувстваме необходимост да пускаме климатика в колата. Кара Камрин, а аз съм на съседната седалка, където през повечето време бе тя, и съм извадил единия си крак да виси през прозореца.

Останахме в Мобайл една седмица и платихме хотелската стая, цялата храна и бензина в колата само с минимална част от парите, които изкарахме от пеенето и бакшишите на Камрин от келнерството. Моите бакшиши като зареждаш масите са само капка в морето в сравнение с нейните.

Мобилният ми телефон бръмчи в джоба на черните работни шорти и аз отговарям:

– Здравей, мамо, какво има?

Тя ми казва колко много ѝ липсвам и минава направо на въпроса за моите прегледи.

– Не, прегледаха ме – казвам аз. – Неотдавна минах на скенер в една болница в… Не, те просто се обадиха на др Марстърс за информация и… Да, мамо. Знам. Внимавам – поглеждам към Камрин, която ми се усмихва. – Камрин няма да ме остави да не отида на преглед. Ами, да. Точно сега сме на път за Ню Орлиънс. Не знам колко дълго ще останем там, обаче след като си тръгнем, ще се отбием по някое време у дома, става ли?

След като приключвам разговора с нея, Камрин пита:

– Тексас ли?

Моментално имам чувството, че си мисли същото, както при първото ни пътуване, но тя ме опровергава, когато казва:

– Не че имам някакъв проблем с това. Просто се заинтересувах за дестинацията.

Усмихва се и мога веднага да кажа, че не се опитва да скрие нещо от мен.

– Тексас не те притеснява, така ли? – питам аз.

Тя гледа отново пред себе си, когато правим един завой, а после отново ме поглежда.

– Абсолютно не. Не е както преди.

– Какво те накара да промениш мнението си?

Издърпвам крака си от прозореца и се обръщам, за да я видя по-добре, заинтригуван от промяната в нея.

– Защото сега нещата са различни. Но в добрия смисъл. Андрю, миналия юли беше трудно. И за двама ни. Не знам на какво се дължеше, но през цялото време знаех, че ще се случи нещо лошо, когато пристигнем в Тексас. Известно време си мислех, че се безпокоя само защото това беше последната спирка от пътуването ни. Обаче вече не съм така сигурна в това. Имам чувството, че знаех…

Леко се усмихвам.

– Мисля, че разбирам – казвам аз. – И това ме навежда на един въпрос.

Тя ме поглежда и изчаква.

– Ще се установим ли някога за постоянно?

Не реагира според очакванията ми. Мислех, че усмивката ѝ ще изчезне и моментът ще отмине, но вместо това очите ѝ се оживяват и от нея лъха спокойствие.

– Евентуално – казва тя. – Но не още – гледа отново пред себе си и продължава: – Знаеш ли, Андрю, искам един ден да видя Италия. Рим. Соренто. Може би не точно сега или дори през следващите пет години, но се надявам да я видя. Франция също. Лондон. Дори с радост бих отишла в Ямайка, Мексико и Бразилия.