Тя ми се усмихва многозначително, поглежда към масата на жените, а после за миг и мен.

– Той притеснява ли ви, дами? – пита ги Камрин.

Знам, че не ревнува. Всичко е заради състезанието между нас тази вечер. Готова е да направи всичко, за да ми попречи да спечеля малкия облог, който направихме в колата по пътя насам:

– Мислиш, че не мога да събирам бакшиши, като почиствам маси, така ли?

– Не – казва тя. – Момчетата, които се грижат за почистването на масите, не събират бакшиши.

– Все пак помисли – казвам аз и я поглеждам. – Това е бар, пълен с жени и алкохол. Обзалагам се, че мога да получа бакшиши.

– О, така ли? – пита тя и свива устни.

– Ами, да – казвам аз и дръзко вдигам още повече залога: – Всъщност обзалагам се, че мога да събера повече бакшиши от теб.

Камрин се смее.

– Сериозно? Искаш да се обзаложиш за това?

Тя скръства ръце и клати глава, като че ли да ми каже, че ставам смешен.

– Да – категоричен съм аз, макар да знам, че трябваше да кажа “Не, само се майтапя”.

Обаче не го казах и сега съм обвързан с този бас. Ако Камрин спечели, ще трябва в продължение на три вечери поред да ѝ правя едночасов масаж. Един час е твърде много време за масаж. Вече чувствам как ръцете ми отмаляват само като си го помисля.

По-възрастната жена отговаря на Камрин:

– Не, той изобщо не ни притеснява, сладурче – оглежда ме от горе до долу така, като че ли иска да ме съблече гол и да ме оближе, подпряла на ръце брадичката си. – Може да остане толкова дълго, колкото си иска. Къде е босът ти?

– Тук някъде – казва Камрин. – Просто се огледайте за един едър мъж с риза на компанията. Името му е Джърмън.

– Благодаря ти, кукло – казва жената и отново ме поглежда.

Тази, признавам си, ме плаши. И тъй като, както изглежда, тя е водачът на групата, решавам, че трябва да се разкарам, преди тя наистина да си помисли, че съм неин. Сега аз имам нужда от помощта на Камрин да ме измъкне от кашата, която забърках.

– Приятна вечер, дами – казвам аз с подкупваща усмивка и правя опит да се отдалеча.

Усещам една ръка да се плъзва в джоба на престилката ми. Спирам и поглеждам надолу в момента, в който жената отдръпва ръката си. Зяпа ме с ненаситния си поглед.

– И на теб, захарче – казва тя.

Намигвам ѝ и се усмихвам на другите три, докато небрежно се отдалечавам. Когато стигам в кухнята, изпразвам тавата, бъркам в джоба си и изваждам три банкноти от по двадесет долара.

Да, по дяволите, в крайна сметка може пък този облог да не е толкова смешен.

Два часа по-късно…

Да, облогът беше смешен.

– Двеста и четиридесет, четиридесет и един, четиридесет и шест, петдесет и шест. – Камрин продължава да брои бакшишите си, след като кратката ни смяна приключва. Поглежда ме дяволито и добавя: – А ти колко изкара?

Опитвам се да запазя каменна физиономия, за да изглежда разочарованието ми по-искрено, но тя не ме улеснява. Затова изваждам моите пари, отново ги преброявам и отговарям:

– Осемдесет и два долара.

– Е, не е лошо за чистач на маси, трябва да ти го призная – казва тя и прибира парите си.

– Да ми го признаеш? – питам аз, развързвам престилката ^: си и я свалям, – да не би да ме освобождаваш от облога?

– Пфу! Няма начин – казва тя.

Зад нас идва Джърмън.

– Дъно дъ сти добри, вий двамата – казва той. – И никакъв рап или модни, нови песни – щраква бързо с пръсти, като че ли се опитва да ни посочи пример, но се отказва. – Туй не вий “Америкън айдъл”.

– Разбрано – казва Камрин с пленителна усмивка.

Ухиленият до уши Джърмън изведнъж престава да я гледа в захлас и се отдалечава, като ми се озъбва, докато минава покрай мен. Все пак това е по-добре, отколкото да ме гледа така, както гледа Камрин, затова не се оплаквам.

Обръщам се към Камрин.

– Не бъди нервна – вземам ръцете ѝ в моите. – Както ти казах, тук ще имаш голям успех.

Тя кима нервно. После бързо въздъхва през малките си заоблени устни и поема дълбоко въздух.

– Ще изтичам да взема китарата, докато се приготвяш – казвам аз.

– Добре – вика тя.

Целувам я по устните и излизам навън при колата, където в багажника е скрита електрическата китара, която тя ми купи за рождения ми ден. Нейното соло може и да е “Почти на седемнайсет”, но рефренът за китара е толкова добре познат, че съм изнервен почти толкова, колкото нея за изпълнението си. Е, може би не чак толкова – песента е сравнително лесна за свирене. Това, което ме кара да бъда малко нащрек, е да не объркам нещо, докато тя пее. Тя е единствената причина да се чувствам изнервен за представянето ни тази вечер.

Отивам на сцената и заварвам барабаниста Лийф, с когото се запознахме вчера, да се подготвя.

– Благодаря ти, че се съгласи да свириш с нас, приятел – казвам му аз.

– Хей, няма проблем – казва Лийф. – Свирил съм тази песен много пъти в един бар в Джорджия, в който работих преда няколко години.

Камрин беше щастлива, че се намери барабанист, който знае песента. Беше се подготвила да я изпълним само двамата, макар да знаеше, че няма да е същото без барабани. Но когато вчера срещнахме Лийф, докато се обучаваше за келнерка, и той се съгласи да свири с нас тази вечер, мисля, че увереността на Камрин значително нарасна.

Премятам ремъка на китарата през рамото си в момента, в който Камрин излиза на сцената.

Идва право при мен, а аз се навеждам към ухото ѝ и казвам:

– Изглеждаш страхотно.

Тя се изчервява и оглежда дрехите си. Сменила е хубавото черно боди, което носеше, с друго боди от черна коприна, което е отворено ниско на гърба и открива кожата ѝ почти до кръста. Колието, което ѝ купих, се поклаща отпред и блести на фона на черното. И си е разпуснала косата. Обичам плитката, която винаги носи, но трябва да кажа, че е много по-секси с тази дълга, мека руса коса, която пада по раменете ѝ.

Гласовете от хората на бара се чуват силно из цялото голямо помещение, дори и след като Лийф изпробва бас-барабана зад нас. Всички маси в помещението са заети, както и сепаретата покрай задната стена. Моите четири “приятелки” са още тук и са се преместили от тяхното сепаре на една маса по-близо до сцената. Изглеждат заинтригувани от това, че се превърнах от момче, което зарежда масите, в китарист. При нормални обстоятелства щях вече да съм се огледал за някоя “жертва” за вечерта, но тази вечер е различна и няма да има нищо такова нито от моя, нито от нейна страна. Камрин е твърде нервна и съсредоточена, за да се опитва да прилага обичайния ни номер.

След като най-накрая сме се нагласили и сме готови да започнем, Камрин задържа дъха си за момент и ме поглежда.

Аз чакам да ми даде знак и когато я виждам да кима, започвам да свиря.’ Всички очи в заведението се насочват към нас. Този рефрен за китара винаги успява да накара хората в едно претъпкано помещение да обърнат глави. А Камрин в секундата, в която започва да пее, прави същото каквото правя и аз – става напълно различна до такава степен, че ме изумява. Идва ѝ отвътре. Толкова е различна от репетициите, които правим заедно. С всеки стих на песента и всяко движение излъчва увереност и сексуалност и цялото ми тяло реагира на това.

– О-оо, бейби, ооо, ооо! Присъединявам се аз при припева.

Обаче всички гледат нея, дори моите четири приятелки, които знам, че са се преместили по-близо, за да наблюдават мен. Не, сега през повечето време те принадлежат на Камрин и това ме кара да се чувствам горд.

Дори преди да свърши първият куплет, дансингът се пълни с тела. Силата и сексуалното излъчване в гласа на Камрин, съчетани с възторга на всички от изпълнението ѝ, ме пращат на седмото небе и аз изсвирвам онзи рефрен много лопрочувствено от преди.

– О-оо, бейби, ооо, ооо!

През няколко секунди чувам един глас да пищи в дъното:

У-оооооо!

И отново всеки път, когато Камрин изпее някой прочувствен тон.