– Хей, и на мен ми мина тази мисъл – отвръщам през смях аз.

– Ами тогава разчитам на теб да ме спасиш – шегува се тя. – Не позволявай на никого от тях да ме накълца на парченца или да ме накара да гледам “Запознайте се с Хъни Бу Бу”^[7].

- Обещавам ти – казвам аз. – А това ме навежда на мисълта за номер четири от списъка на обещанията ни: ако някога изчезна безследно, обещай ми, че няма да спреш да ме търсиш, докато не изминат точно триста шестдесет и пет дни. На триста шестдесет и шестия приеми, че ако бях жив, вече щях да съм намерил пътя обратно към теб и че отдавна съм мъртъв. Искам да продължиш живота си.

Тя се надига в седалката и прибира обратно крака си в колата.

– Това не ми харесва. Някои хора изчезват и ги намират години по-късно живи и в добро здраве.

– Е, да, но това няма да съм аз – отвръщам. – Повярвай ми, че ако измине година, аз ще съм мъртъв.

– Е, добре – казва тя, измъква се от предпазния колан и сяда със свити колене до мен. Слага глава на рамото ми. – Само ако се съгласиш да направиш същото за мен. Една година. Нито ден повече.

– Обещавам – казвам аз, макар че лъжа, без да ми мигне окото. Ще я търся до деня, в който умра.

За някои неща може да се лъже. Това “обещание” е просто едно от тях. Няма начин да престана да го издирвам след една година. Истината е, че никога не бих могла да спра да го търся. Това пълно с обещания споразумение, което си дадохме дума да спазваме, е важно и за двама ни, но предполагам, че след като се стигна до подобни клетви, просто трябва да се съглася открито, а ще постъпя както намеря за добре, ако се наложи.

Освен това имам чувството, че той също лъже.

Андрю не го знае, обаче видях два часа по-рано в тоалетните, недалеч от плажа, онова чернокосо момиче, Брай. Тя използва моята кабина след мен. Всъщност ние не разговаряхме помежду си, просто се разминахме с приятелска усмивка и това беше всичко. Предполагам, че това я е подтикнало да накара приятелите си да ни поканят на парти с тях.

Мисля, че ще бъде забавно. Андрю и аз прекарваме сто процента от времето си сами и мисля, че ще е добре и за двамата да нарушим това за известно време и да общуваме повече с други хора. А и той нямаше никакви възражения и, предполагам, не смята, че това би ни навредило.

Пътуването с кола до това “частно” място според мен продължава около час.

Техният джип завива наляво по един частично павиран път и колкото повече напредваме, толкова по-неравен става. Светлините на фаровете им подскачат в тъмнината пред нас, докато накрая обграденият от дървета път се разтваря в широко пространство от скали и пясък. Андрю спира до тях и изключва двигателя.

– Ама това наистина е уединено – казвам аз и излизам от колата.

Андрю идва при мен и оглежда пустия плаж. Хваща ръката ми.

– Сега можем да се върнем обратно, все още има време – подкача ме той. – След като ни отделят от колата, това може да бъде последният път, в който се виждаме.

Стиска ръката ми и ме придърпва закачливо към себе си.

– Мисля, че ще се справим – казвам аз, а в това време и последният от тях се изсипва от джипа.

Срещаме се отзад зад колите.

Тейт отваря задната врата на джипа и изважда огромна хладилна чанта, която оставя на пясъка.

– Имаме много бира – казва той, вдига капака и бърка вътре.

Подхвърля бутилка “Корона” на Андрю. Знам, че това не е най-любимата му марка, но няма да откаже да изпие една.

Брай и годеникът ѝ, дори не мога да си спомня името му, застават заедно до мен, а Тейт отваря нова бира и ми я подава.

Поемам я.

– Благодаря.

Андрю отваря капачката на своята с отварачката, която е закачена на ключодържателя му.

– Ако имате някакви одеяла, на които да легнете, можете да донесете едно – казва Тейт.

Неговата приятелка се присъединява към него и ми се усмихва, когато застава между нас, облечена в оскъдни бели бикини.

– А в тази кукла тук имам страхотна уредба – добавя той и потупва задния капак на джипа си, – така че съм осигурил и музиката.

Андрю отваря капака на багажника и изважда одеялото, което винаги държи там – същото, което използвахме в нощта, когато се опитахме да спим на полето миналия юли. Само че сега благодарение на мен то е изпрано и не вони на бензин и масло.

– Къде са ми шортите? – питам аз и ровя из задната седалка.

– Тук са – обажда се Андрю откъм багажника.

Когато се подавам навън от колата, той ми ги подхвърля и аз ги улавям във въздуха.

– Нямам намерение да плувам в тази бездна нощем – казвам аз и ги намъквам върху червените си бикини.

Брай ме е чула и казва:

– Радвам се, че няма да съм единствената!

Аз ѝ се усмихвам през покрива на шевролета и Затварям вратата.

– Била ли си тук и преди с тях?

Тейт и другите вървят към плажа, натоварени с хладилна чанта, плажни сакове и разни други неща. Оставят вратите на джипа отворени и от високоговорителите му дъни рок музика.

– Снощи бяхме тук – казва Брай, – ама Елиас се напи твърде рано и си издрайфа червата, затова трябваше да ни върне с колата обратно в хотела доста рано.

Да, Елиас, така се казваше годеникът ѝ. Той клати глава и я поглежда саркастично, сякаш казва “да бе, благодаря ти, че го плещиш наляво и надясно”.

Андрю и аз вървим заедно с Брай и Елиас, хванати ръка за ръка, към всички останали, които вече установяват лагера не много далеч, по-близо до водата. Когато пристигаме и постиламе одеялото си на пясъка, Тейт запалва клечка кибрит и я хвърля върху купчината дърва. Пламъкът запалва течността за запалки, която преди това е наръсил по купчината. Над купа се извива висок огнен стълб и осветява мрака около нас с игрив оранжев блясък. От идващата насреща ми горещина веднага започва да ми става топло, затова издърпвам одеялото малко по-далеч от лагерния огън, преди Андрю и аз да седнем на него. Брай и Елиас последват примера ни с двете си огромни плажни кърпи. Тейт, брат му и другите три момичета са се настанили върху голяма покривка за легло. Забивам дъното на бутилката си в пясъка до мен така, че да стои изправена.

Тейт ми напомня за онези много руси, загорели от слънцето калифорнийски сърфисти. Подобно на всички момчета тук. Включително и Андрю, Тейт седи с прибрани към гърдите колене и подпрени върху тях ръце. С крайчеца на окото си забелязвам за миг нещо, което моментално ме кара да премина на териториален режим. Блондинката, която седи до брата на Тейт и която се съмнявам да е негова приятелка, защото не се държат така, сякаш са заедно, наблюдава с жадни очи Андрю. Нямам предвид само невинен поглед от сорта “гледам, но не пипам”. Не, това момиче ще се опита да спи с него в мига, в който се отдалеча.

Когато забелязва, че я наблюдавам, поглежда встрани и започва да разговаря с другото момиче до нея.

Няма защо да се безпокоя, що се отнася до Андрю, но ако тя се отнесе с неуважение към мен, след като знае, че е мой годеник, няма да се замисля много и ще ѝ наритам задника.

Питам се дали Андрю е забелязал.

Надявам се, че Камрин не е забелязала погледите, които онова маце току-що ми хвърли. Само пет секунди насаме с тази някъде тук наоколо и тя ще се опита да ме накара да я чукам. Няма начин да го направя, но това парти край огъня просто започва да става малко по-интересно. Залагам левия си ташак, че вече е спала с Тейт и с брат му. Вероятно не с Елиас… той ми изглежда местен тип, но като нищо би изчукала и него, ако той поиска.

Мамка му, пак ме гледа.

Поглеждам към Камрин, за да не срещна погледа на мацето, и, разбира се, Камрин многозначително се усмихва. Ами да, определено е забелязала.