– Да, сериозно. Тасчето с маслото ще падне и вероятно ще се разлее върху теб. После ще е трудно да махнеш тази гадост от кожата си.

– Гърбът започва да ме боли – викам аз.

Той продължава да се бави и едва когато вижда, че се каня да го пусна, ме заобикаля, сграбчва ме през кръста и ме измъква изпод капака. Вдига едната си ръка и оставя голямо черно петно по бузата ми. Крещя срещу него и го отблъсквам.

– Пфу! Мамка му, Андрю! Ами ако не успея да изчистя това нещо от себе си?

Наистина съм ядосана, но въпреки това не мога да устоя на неговата усмивка.

– Ще се изчисти – казва той и отново се навежда под капака на колата. – А сега влез в колата и завърти ключа, когато ти кажа.

Озъбвам му се още веднъж, преди да сторя това, което ми е казал, и след малко шевролетът забоботва отново и ние сме на път към Сейнт Питърсбърг, който е само на час от нас.

Днес денят много прилича на летен, а ние не можем да се възползваме достатъчно от това. След като се настаняваме в хотелската стая и вземаме така нужния ни душ, се отправяме към най-близкия универсален магазин, за да купим чифт бански на Андрю и бикини за мен с намерение да идем да доплуваме в океана.

Той настоява да взема мъничките черни бикини с малките сребърни звездички, но не на него ще му се налага да придърпва на всеки пет секунди тънката материя от бузите на задника ми. Затова се спирам на хубавия червен бански, който ще ме покрива малко повече.

– Може пък да е по-добре, че избра този – казва той, когато отново сме в колата на паркинга на магазина.

– Защо го казваш? – питам аз, усмихвам се и изритвам обувките си.

– Защото можеше да се наложи да разбия някоя и друга челюст – включва на задна и потегляме назад.

– Само защото са гледали ли? – питам недоверчиво и се усмихвам.

Той накланя настрани глава и ме поглежда.

– Не, предполагам, че не. Всъщност аз се кефя, когато те заглеждат други мъже.

– Стига бе! – викам аз и сбърчвам нос.

– Не, не е това! – казва той. – Гледай ти! – клати глава, като че ли иска да каже, че не е за вярване, и ние излизаме от паркинга на улицата, по която движението е оживено от туристите. – Просто ми доставя удоволствие, когато си се облегнала на ръката ми. Прави чудеса за егото на мъжа.

– О, значи аз съм просто нещо като трофей върху ръката ти, така ли? – скръствам ръце и го поглеждам изпитателно.

– Ами да, бейби, тъкмо затова те търпя около себе си. Мислех, че вече си го разбрала.

– Тогава предполагам, че и за теб не е тайна, че те търпя поради същата причина.

– О, така ли? – пита той и се оглежда, преди да излезе на пътя.

– Ами, да – казвам и се облягам назад в седалката. – Търпя те, за да карам кучките да ревнуват. Обаче нощем сънувам любовта на живота ми.

– Кой ли пък може да е този?

Свивам устни и се оглеждам наоколо, а после отново закачливо го поглеждам.

– Няма да ти кажа името му, защото не искам да тръгнеш след него и да видя как ще ти нарита задника. Обаче мога да ти кажа, че е с кестенява коса, великолепни зелени очи и има няколко татуировки. О, и е музикант.

– Наистина ли? Ами че той ми изглежда божествен, тогава защо ти е да ме използваш като някакъв трофей върху ръката си?

Свивам рамене, защото не мога да измисля добър отговор.

– Хайде, можеш да ми кажеш – вика той. – Ние с него не си говорим.

– Съжалявам – казвам аз и поглеждам встрани, – но не говоря за него зад гърба му.

– Правилно – казва той и се усмихва. – Знаеш ли какво?

– Какво?

Андрю дяволито се усмихва и това никак не ми харесва.

– Помня две неща от нашето първо пътуване, които ти така и не се съгласи да направиш.

Ох, ох…

– Нямам представа за какво говориш – лъжа аз.

Той сваля дясната си ръка от волана и я поставя на крака ми. Погледът му става все по-дързък, а аз се опитвам да не показвам, че все повече се изнервям.

– Ами да, мисля, че ми дължиш един гол задник на прозореца и аз още не съм станал свидетел как ядеш бръмбари. Какво ще бъде? Скакалец? Щурец? Земен червей? Или някой дългокрак паяк. Чудя се дали имат такива паяци във Флорида…

Усещам как по кожата ме полазват тръпки.

– Престани, Андрю – викам аз и клатя глава. Опирам крак във вратата и въртя плитката си между пръстите, като се опитвам да скрия тревогата си. – Няма да го направя. А освен това то беше при първото ни пътуване и ти не можеш да прехвърляш такива неща за сегашното. Трябвало е да ме накараш да го направя, когато си имал тази възможност.

Той продължава да се хили дяволито и да ми показва колко гадно лайно може да бъде.

– Не – отсичам категорично аз.

Поглеждам го.

– Не! – казвам за последен път и това го кара да избухне в смях.

– Добре де – вика той и слага дясната си ръка отново върху волана. – Макар че си струваше да опитам. Не можеш да ме обвиняваш, че съм опитал.

– Предполагам, че не.

Прекарахме целия ден в плуване и излежаване на плажа. Наблюдавахме как слънцето залязва на хоризонта, а след време как звездите оживяват в мрака. Час след като се стъмни, срещнахме група хора на нашата възраст. От известно време бяха на плажа недалеч от нас, мотаеха се.

– Оттук ли сте? – пита високият младеж с татуировка по дължината на цялата дясна ръка.

Една от двойките сяда на пясъка близо до нас. Камрин, която седи между краката ми, се надига внимателно от гърдите ми.

– Не, от Галвестън сме – отговарям аз.

– И от Ралей – добавя Камрин.

– Ние сме от Индиана – казва седналото чернокосо момиче. Сочи към другите, с които беше дошла и които продължаваха да стоят прави. – Те обаче живеят тук.

Един от другите младежи обгръща с ръце приятелката си.

– Аз съм Тейт, а това е Джен.

Сочи приятелката си, а после другите, които стоят наблизо.

– Джоана. Грейс. А това е брат ми Калеб.

Тримата кимат и ни се усмихват.

– Аз съм Брай – казва чернокосото момиче, което седи до Камрин. – А това е годеникът ми Елиас.

Камрин се изправя напълно, изтърсва пясъка от ръцете си една в друга.

– Радвам се да се запознаем – казва тя. – Аз съм Камрин, а това е годеникът ми Андрю.

Елиас протяга ръка, за да се ръкуваме.

Тейт, онзи с татуировката, казва:

– Тръгнали сме към едно частно място на половин час оттук. Страхотно е за партита. Доста уединено. Ще се радваме да се присъедините към нас.

Камрин се извръща леко в кръста, за да ме погледне. Говорим си за момент само с очи. Отначало аз не съм много склонен, но тя май иска да отидем. Ставам и ѝ помагам да се изправи.

Обръщам се към Тейт.

– Разбира се. Можем да ви последваме.

– Страхотно – казва Тейт.

Камрин и аз вземаме хавлиените си кърпи и сака, който носим, пълен с говежда пастърма, бутилирана вода и плажно масло, и тръгваме след Тейт и приятелите му да излизаме от плажа към паркинга.

Сега, когато отново сме в колата, не съм много сигурен дали трябва да отидем. Може би защото твърде дълго не съм бил на парти с друг освен с Камрин, но те ми изглеждат безобидни.

Половинчасовият път с кола се оказа някъде около четиридесет и пет минути.

– Вече нямам представа къде, по дяволите, се намираме.

Поне през последните двадесет минути пътуваме по едно неосветено шосе встрани от главната магистрала. Техният джип “Сахара” непрекъснато лъкатуши по шосето пред нас със седемдесет и пет мили в час. Не ми е трудно да го следвам, но обикновено не карам толкова бързо на непознат терен нощем, където не мога да забележа ченгетата да се крият отстрани на пътя пред нас. Ако ме глобят, ще бъде само заради собствената ми глупост, но все ще имам възможност да разбия главата на онова момче Тейт просто заради принципа.

– Добре поне, че резервоарът ни е пълен – казва тя. После се смее, изважда крака си през прозореца и казва: – Може би ни водят в някоя страховита барака някъде в гората и възнамеряват да ни убият.