Мисля, че Камрин все още е малко шокирана.

– Какво мислиш? – питам я и не преставам топло да ѝ се усмихвам.

Уморените ѝ очи ме поглеждат по-меко.

– Ти беше прав – казва тя.

Бебето издава лек смукващ звук, толкова слаб, че почти не го чувам, но аз съм нащрек за всеки шум или движение, което прави.

Камрин продължава:

– Ти каза, че този път няма да пометна. Каза също, че туморът ти няма да се появи отново. Каза, че всичко ще бъде, както трябва. Така и стана – поглежда бебето за момент и прекарва пръст по миглите ѝ, а после вдига очи към мен: – Благодаря ти, че се оказа прав.

Ставам от стола, хващам брадичката с ръка и повдигам главата ѝ, за да мога да я целуна по устните.

Някой леко чука на вратата и тя бавно се отваря. Главата на майка ми наднича зад нея.

– Хайде, влез вътре – викам и ѝ давам знак с ръка.

Голямата врата се отваря широко и в нея един след друг влизат толкова много хора, че преставам да ги броя след Ейдън и Мишел, която е бременна в петия месец.

Следват много прегръдки, всички ме тупат по гърба, но същевременно се опитват да зърнат бебето.

– Поздравления, брат ми – казва Ейдън и ме тупа и той по гърба. – Предчувствах, че ще ме изпревариш.

Протяга ръка и потърква заобления корем на Мишел. Тя закачливо отмества ръката му и казва, че ще е по-добре друг път да не завира пръста си в пъпа ѝ. После тя ме прегръща и се отправя към леглото на Камрин.

– Ще имаме момче – казва Ейдън.

– Така ли? – викам аз. – Страхотно.

Съобщението привлича вниманието и на Камрин, но Мишел започва да говори първа:

– Не може да е напълно сигурен в това – вика тя. – Просто си мисли, че знае.

Камрин леко се засмива:

– Повярвай ми, ако един от братята Париш казва, че ще има момче или момиче, той най-вероятно ще се окаже прав.

– Добре де, ще видим – вика Мишел, все още не напълно убедена.

Поглеждам брат си. И преди съм виждал този самоуверен поглед. Ами да, определено ще имат момче.

– О, Боже мой – чувам да казва тихо Натали някъде от стаята, – одеялото е розово. Означава ли това, което мисля?

Вдига и двете ръце към лицето си, обсипаните ѝ с пръстени пръсти докосват устните ѝ. Всъщност направо съм изненадан, че е толкова сдържана. Блейк стои до нея мълчалив, както винаги.

Камрин поглежда първо мен, аз ѝ кимам одобрително и тя обявява пред всички:

– Да, това е нашата дъщеря.

Всички жени моментално се втурват напред и се надвесват над леглото. Майката на Камрин протяга ръка и иска първа да я подържи, а Камрин прикрива гърдата си с нощницата и внимателно ѝ я подава.

– О, колко е красива, Камрин – казва напевно Нанси. Изрусената ѝ коса е събрана в не особено стегнат кок. Очите ѝ са сини като на Камрин. Те взаимно се допълват. – Съвършена е. Моята съвършена малка внучка.

Вторият баща на Камрин, Роджър, изглежда ужасен, застанал сам до стената. Не съм сигурен дали защото нещо като това го кара да се чувства неловко, или защото си дава сметка, че сега е женен за баба. Засмивам се вътрешно.

Следващият, който ме прегръща, е Ашър.

– Ако беше момче, щях да се тревожа, че около мен има още един като теб. – Ухилва се и ме сръгва с лакът.

– О, само почакай, малки братко – викам аз, – ти си следващият наред, а ако има още един като теб, е също толкова лошо, колкото и един като мен.

– Не знам нищо за тези неща – отвръща той.

– Прав си да не знаеш – викам. – Първо трябва да имаш приятелка, с която да започнеш. Мисля, че още не ти е дошло време да се тревожиш за деца.

– Абе, човек, аз имам приятелка – вика той.

– Коя? Лара Крофт? Или една от дъщерите на Луис Ройо? – питам през смях.

– Както и да е, приятел – казва той.

Скръства ръце и поклаща глава, но аз знам, че ще е нужно много повече, за да го ядосам. Ако не се бъзикам с него, ще си помисли, че с мен нещо не е наред.

– Чичо Ашър – казвам аз като компенсация за закачките. – Звучи добре.

Той кима замислен и казва:

– Ами да, и аз мисля така.

Нанси подава дъщеря ни на майка ми. Никога преди не съм я виждал толкова горда. Непрекъснато гледа ту мен, ту бебето.

– Има твоя нос и твоите устни, Андрю – казва майка ми.

– И косата и дробовете на Камрин – добавям аз.

Сега Натали е застанала в края на леглото и примръдва нервно, скръстила ръце отпред. Майка ми забелязва колко ѝ се иска да я подържи, затова целува новата си внучка по главата и ѝ я подава.

– Надявам се, че си си измила ръцете, Нат – обажда се Камрин от леглото.

– Измих ги! – вика Натали, после престава да ѝ обръща внимание и започва да говори на дъщеря ми, въпреки че тя спи. – О, ти си най-хубавото нещо, което съм виждала някога – колкото повече се вълнува, толкова гласът ѝ става по-писклив. После поглежда право в Камрин и с напълно сериозен вид казва: – О, Господи, и аз искам едно.

Очите на Блейк стават огромни и си мисля, че е престанал да диша. Когато отново го поглеждам след няколко минути, вече се е подпрял до Роджър на стената.

Лелята на Камрин, Бренда, е следващата, която я поема, а после идва ред на един от братовчедите ѝ. След като Мишел я държи в продължение на няколко минути и се възхищава колко е красива, тя отново я подава на Камрин. Отново сядам в стола до леглото ѝ.

– И така, решихте ли за името? – пита майка ми.

Камрин и аз се споглеждаме. И двамата мислим едно и също.

– Не още – отвръща Камрин, но не казва нищо повече.

Знам, че вероятно съм единственият в стаята, който разбира, че въпросът за името предстои да бъде решен: Камрин не може да престане да мисли за Лайли. Обаче тя оставя моментът да отмине и целува бебето ни по бузката, явно горда от това, което има, въпреки претърпяната загуба.

Повечето от роднините се разотиват, преди да се стъмни, но майките ни остават още малко след другите, за да се опознаят. Запознават се официално за първи път. Накрая си тръгват малко преди седем, тъкмо в момента, в който сестрата идва в стаята, за да види как са бебето и Камрин.

Когато тримата оставаме отново сами, аз угасвам лампите в стаята и оставям да свети само една, близо до банята. Дъщеря ни е заспала здраво в ръцете на Камрин. Знам, че тя е уморена и напълно изтощена, но не може да остави детето, за да поспи и тя малко. Затова ѝ предлагам да я взема, но тя настоява да остане будна.

Наблюдавам за момент и двете – такъв чудесен момент, а после сядам отстрани на леглото до тях.

Камрин ме поглежда, а после се взира в нашия спящ ангел.

– Лайли – казвам направо аз.

Камрин ме поглежда смутена.

Кимам бавно, като че ли за да кажа: Да, чу ме правилно, и отново докосвам нашето бебе по меката главичка.

– Помниш ли какво ти казах? Там, в Чикаго, когато намерих хапчетата?

Тя клати отрицателно глава.

Този път докосвам нейното лице и прекарвам пръсти първо през едната ѝ буза, а после през другата.

– Казах, че Лайли просто не е била готова тогава – замълчавам за момент и добавям с усмивка: – Същата душа в друго тяло.

Някаква мисъл се мярка в очите ѝ. Накланя леко глава на една страна и ме поглежда учудено. После отново поглежда бебето, но този път много продължително.

Когато най-после вдига към мен очи, по бузите ѝ се стичат сълзи.

– Така ли мислиш? – пита с надежда тя.

– Да, така мисля.

Започва да плаче по-силно, нежно притиска бебето Лайли към гърдите си и започва да я люлее. После ме поглежда и кима няколко пъти.

– Лайли – прошепва тихо и я целува по главичката. Следващата сутрин се събуждам в стола край леглото на Камрин, където съм заспал през нощта. Чувам Камрин да говори тихо в стаята и – както всеки друг път – се преструвам на заспал, докато тя чете писмото, което ѝ написах преди месеци.