Колебливата ѝ усмивка пак става по-широка.

– А ти си права – продължавам аз, – плашещо е, признавам. Няма да е същото, ако ставаше въпрос само за теб и мен, но… помисли само за миг. Ако не направим това, какво друго ще направим?

Камрин поглежда замислена встрани. Свива рамене и казва:

– Предполагам, че ще работим и ще отглеждаме семейството си тук.

– Точно така – викам аз. – Този страх е тънката линия между нас и тях.

Правя широк жест с ръка, за да посоча “тях”, онези хора по света, в които не искаме да се превърнем. Камрин разбира. Виждам го на лицето ѝ. И не искам да кажа, че хората, които предпочитат да останат на едно място през целия си живот и да създадат семейство, грешат. Грешат онези, които не искат да живеят така, които мечтаят да са нещо различно, да направят нещо повече, но никога не го правят, защото позволяват на страха да ги спре, преди да са започнали.

– Но какво ще направим? – пита тя.

– Каквото поискаме – казвам аз. – Знаеш го.

– Е, да, но аз имам предвид по-късно. След пет или след десет години, какво ще правим с живота си, с живота на Лайли? Колкото и да ми харесва мисълта да го правим вечно, все пак не мога да си го представя като нещо реално. След време ще останем без пари. Лайли ще трябва да започне училище. Тогава отново ще се установим тук и пак ще станем като тях.

Клатя глава и се усмихвам.

– Тъкмо този страх и тези извинения прокарват онази тънка линия. Момиче, с нас всичко ще бъде наред. С Лайли също всичко ще бъде наред. Ще правим това, което искаме, ще ходим там, където искаме, и ще се радваме на живота си, няма да водим живот, който никой от нас не иска. Каквото и да се случи, Лайли трябва да ходи на училище и ние ще трябва да решим да се установим някъде за дълго време, дори и ако това място ще е пак тук, в тази къща. Тогава ще правим това, което трябва да направим. Обаче точно сега… – соча с решителен вид масата – точно сега това не са нещата, за които трябва да се тревожим.

Тя се усмихва.

– Добре. Просто исках да съм сигурна.

Аз кимам, протягам ръка през масата и побутвам с пръст шапката към нея.

– Ти избирай първа.

Тя посяга да бръкне вътре, но спира и ме поглежда с присвити очи.

– Сложи ли вътре Италия?

– Да, сложих я. Уверявам те.

Тъй като знае, че този път казвам истината, Камрин бърка в шапката и разбърква листчетата. Изважда едно и го държи в свития си юмрук.

– Добре де, какво чакаш? – питам аз.

Тя слага ръката си в моята и казва:

– Искам ти да го прочетеш.

Аз кимам, вземам листчето от нея и предпазливо го разгръщам. Прочитам го първо на себе си, като оставям въображението си да си представи как ще сме там тримата. Толкова ми се искаше да спечеля онзи облог за Бразилия, че изобщо не съм мислил за никоя от другите страни, но сега, когато загубих, ми е лесно да си го представя.

– Е? – започва да губи търпение тя.

Усмихвам се и хвърлям листчето на масата с написаното отгоре.

– Ямайка – обявявам аз. – Изглежда, че и двамата загубихме баса.

Камрин широко се усмихва. Онова малко късче хартия, което лежи на масата пред нас, е нещо много повече от хартия и мастило. То официално пусна в движение остатъка от живота ни заедно.

А какъв изумителен, чудесен живот се оказа той.

Помня, сякаш беше вчера, деня, в който заминахме в края на пролетта за Ямайка. Лайли беше облечена в жълта рокля с две шноли във формата на цветя в косата. Не плака и не нервничеше в самолета до Монтего Бей. Беше истински ангел. А когато пристигнахме, в мига, в който слязохме от самолета в новата страна, изведнъж всичко стана реалност.

Точно тогава двамата с Андрю станахме… различни.

Обаче ще стигна до това след малко.

Беше много отдавна и искам да започна отначало.

В продължение на два месеца, до деня, в който се качихме на онзи самолет, аз продължавах да се страхувам от изпълнението на намерението си. Колкото и да ми се искаше да го направим и колкото и често да си повтарях, че Андрю е прав и че не трябва да се тревожа, непрекъснато се тревожех, разбира се. До такава степен, че два дни преди да тръгнем, почти започнах да бия отбой.

Обаче си припомних времето, когато Андрю и аз се срещнахме за първи път и най-вече когато той ме накара да нахвърлям дрехите в сака му:

– И така, къде ще отидем най-напред? – попитах аз, докато сгъвах една негова риза от купа, която той ми даде да прибера.

Той още ровеше из дрешника.

– Не, не – развика се с приглушен глас отвътре Андрю. – Без ориентири, Камрин. Просто ще се качим в колата и ще караме. Никакви карти, планове или… – подаде главата си от дрешника и гласът му стана по-ясен: – Какво правиш?

Погледнах го. Бях сгънала наполовина втората риза от купчината.

– Сгъвам ги.

Чух едно тум-тум, когато пусна чифт черни маратонки на пода и се показа от дрешника. Когато се приближи, ме погледна така, сякаш бях направила нещо лошо, и грабна полусгънатата риза от ръцете ми.

– Не бъди толкова прецизна, момиче, просто ги напъхай в сака.

Очевидно един съвсем незначителен момент помежду ни, но тъкмо той ми даде куража да се кача на самолета. Знаех, че ако не го бях направила, ако бях продължила да му мисля прекалено много, щях да постигна само едно нещо – щях да оставя оттук нататък страхът да контролира моя, нашия, целия ни живот.

И сега всеки път, когато отправям поглед назад към живота ни, единственото, което продължава да ме плаши, е съзнанието, че бяхме само на сантиметър от това да прекараме остатъка от живота си в Северна Каролина.

Изкарахме три седмици в Ямайка и толкова ни хареса, че наистина не искахме да си тръгнем оттам. Обаче знаехме, че имаме още много пътувания пред нас и ни предстои да посетим още толкова много места. И затова една нощ, след като бяхме на плажа с някои местни хора, Андрю бръкна в сака (бяхме заменили каубойската шапка с яркочервена кадифена торбичка, защото беше по-лесна за носене) и изтеглихме Япония. Чак от другата страна на океана…

Беше нещо неочаквано за нас.

Излишно е да казвам, че точно затова напълно зарязахме торбичката и идеята да изтегляме страната, както ни падне. Започнахме да избираме къде да отидем по-нататък в зависимост от местоположението ни: Венецуела, Панама, Перу и евентуално Бразилия, Видяхме ги всичките, като най-дълго, два месеца, изкарахме в Темуко, Чили. Избягвахме на всяка цена места, известни като опасни за туристи, градове и дори цели страни, в които имаше някакви безредици. Където и да отидехме, се чувствахме все повече и повече като част от местната култура. Ядяхме храната. Вземахме участие в събитията. Научавахме езиците. Е, най-многото, което двамата с Андрю успявахме да научим, беше само по някоя и друга основна фраза.

И се връщахме обратно у дома в Съединените щати за празниците. Ден на благодарността в Ралей. Коледа в Галвестън. Нова година в Чикаго. И, разбира се, отпразнувахме втория рожден ден на Лайли в Ралей. Заведохме я при нейния доктор да я прегледа и да ѝ направят нужните ваксинации. А, и Андрю също мина на преглед и също като дъщеря ни беше здрав като бик.

Малко преди да настъпи пролетта, той се съгласи с идеята да дадем къщата под наем на Натали и Блейк. Всъщност идеята беше чудесна. Те си търсеха жилище, а ние можехме да използваме парите от наема, като при това нямаше да плащаме таксите за ток, вода и т.н. Научихме се как да намаляваме разходите си, докато сме в чужбина, като намирахме общежития, евтини хотели и дори по-евтини квартири. Не се нуждаехме от лукс, а само от сигурно и чисто място за Лайли.

Обаче мисля, че това, от което спестихме най-много пари, беше, че никога не пътувахме където и да било като туристи. Не купувахме сувенири или неща, от които нямахме нужда. Не бяхме там, за да се присъединяваме към хората, дошли на почивка, на обиколки с екскурзоводи или да харчим пари, като правим онези неща, които правят почиващите хора. Купувахме само най-необходимото и от време на време си позволявахме някаква по-хубава храна или нова играчка за Лайли, когато гази, която имаше, ѝ омръзнеше.