Наясно сме, че няма завинаги да сме на тези работи, а това все пак е някакъв довод.

Обаче на боса си казах, че наистина ще трябва да взема тези две седмици отпуск през следващите два месеца. Реших да не му давам никакво предупреждение, че ще напусна, докато първо не поговоря с Камрин тази вечер.

Ставам от дивана, вземам един бележник от чекмеджето в бюрото с компютъра и сядам с него край кухненската маса. Започвам да пиша разни места, за които Камрин и аз вече сме говорили, че искаме да видим: Франция, Ирландия, Шотландия, Бразилия, Ямайка… Пиша, докато натрупвам върху масата пред себе си купчинка листчета. След като ги сгъвам едно по едно и ги пускам в каубойската шапка на Камрин, чувам водата в банята да спира.

Тя идва в кухнята с отметната назад мокра коса.

– Какво правиш? – пита Камрин, но се сеща, преди да успея да ѝ отговоря.

Прекарва замислена няколко пъти гребена през косата си. После го оставя на масата.

– Мислиш ли, че Лайли е готова за това? – пита тя.

Аз кимам.

– Ами, да, мисля, че е готова. Вече ходи. Казахме, че ще чакаме поне докато започне да ходи.

Камрин също кима, все още замислена, но не се колебае.

– Ще трябва да започне да пътува доста рано – вика тя.

Ние категорично не сме като другите семейства. Повечето родители напълно биха отхвърлили идеята да пътуват с малко дете извън страната само заради самото пътуване. Обаче не и ние. Признавам, че тази работа не е за всички, обаче за нас е единственият начин. Разбира се, нашите “пътешествия оттатък” няма да са като онези, които предприехме двамата с Камрин в Съединените щати. Пътуването безцелно с кола с часове, дни и седмици наред с бебе в нея не е напълно осъществимо. На Лайли няма да ѝ хареса. Не, тези пътувания ще бъдат с повече престой в градовете, които искаме да разгледаме, вместо да преминаваме от град на град без почивка. И за съжаление няма да вземем шевролета.

Камрин придърпва шапката към себе си и разбърква с ръка листчетата в нея.

– Сложи ли вътре всички от списъка? – пита тя.

– Разбира се – отвръщам аз.

Тя присвива очи и ме поглежда.

– Лъжеш.

– Какво? Не, наистина ги сложих.

Ритва ме под масата по пищяла с босия си крак.

– Голям лъжец си, Андрю.

После започва да вади късчетата хартия, да ги разгъва и чете.

– Ямайка – оставя го на масата. – Франция – слага го върху него. – Ирландия, Бразилия, Бахамите, Вирджински острови, Мексико.

Реди ги на купчинка едно по едно. След още няколко изважда и последното. Държи го сгънато между пръстите си и с неприкрит сарказъм казва:

– Нещо ми подсказва, че на това не пише “Италия”.

Полага големи усилия да не се усмихне. Наистина не знам защо си казах, че мога да пропусна това. Аз също се опитвам да не се засмея и да запазя каменна физиономия, докато тя разгъва листчето и прочита: “Австралия”. Оставя го върху купчинката.

– Трябва да те накажа за опит за измама – вика Камрин и скръства с решителен вид ръце на гърдите.

– О, я стига – казвам аз и вече не мога да се сдържа. – Поне не написах още няколко листчета с “Бразилия”.

Смея се.

– Ама си го мислил, нали?!

Премигвам от неочаквано силния ѝ глас и двамата поглеждаме към коридора, където в спалнята ѝ спи Лайли.

Камрин се навежда леко над масата и процежда през зъби:

– Наказвам те. Никакъв секс за една седмица.

Обляга се назад в стола и дяволито ме поглежда.

Е, това вече не е смешно. Преглъщам гордостта си и казвам:

– Хайде, хайде, не говориш сериозно, нали? На теб ти харесва не по-малко, отколкото на мен.

– Разбира се, че ми харесва – казва тя. – Обаче никога ли не си чувал, че жените имат тази магическа способност да могат да живеят по-дълго без секс? Аз отпадам.

– Блъфираш – викам все още не напълно убеден аз.

Тя клати заканително глава с онзи блясък в очите, с който като че ли иска да каже “съвсем не блъфирам”, и това ме изнервя.

– Тогава какво ще направиш, за да отменя наказанието ти?

Аз леко се усмихвам.

– Каквото пожелаеш! – после вдигам пръст и добавям, преди да е станало твърде късно: – Е, стига да не е нещо унизително, отблъскващо или несправедливо.

Усмивката ѝ става още по-широка и тя бавно се надига от стола. Наблюдавам с изключително внимание всяко нейно движение, защото се страхувам да не пропусна нещо. Плъзга палците си под ластика на пликчетата си и ме дразни, като ме кара да си помисля, че се кани да ги свали.

Ох, мамка му… сериозно ли? На това ли му викаш наказание?

Опитвам се да запазя самообладание, като се преструвам, че тези нейни движения изобщо не са ме впечатлили, а истината е, че направо ще пощурея от желание по нея.

Тя се отдалечава от мен.

– Къде отиваш? – викам аз.

– Да се самозадоволя.

– Какво?

– Чу ме.

Е, да, чух, но… нещата не трябваше да се развият по този начин.

– Ама… какво е наказанието ми?

Тя спира за миг, колкото да ме погледне.

– Ти ще гледаш.

– Почакай… какво?

Тръгвам след нея.

Зла вещица.

Тя влиза в гостната и ляга на дивана, слага едната си ръка под главата и прехвърля единия си крак през облегалката.

Зла, зла вещица!

Поглежда ме изкусително и това е достатъчно. В мига, в който очите ѝ срещат моите, аз пристъпвам напред и лягам върху нея, като впивам устни в нейните.

– Няма начин, момиче – прошепвам разгорещен в устата ѝ и я целувам още по-страстно.

Ръцете ѝ сграбчват ризата ми, а езикът ѝ страстно се преплита с моя.

И точно тогава Лайли започва да плаче.

Спирам. Камрин също спира. Споглеждаме се за миг, и двамата сме разочаровани, но не можем да не се усмихнем. Лайли спи много дълбоко и вече не се буди нощем, но събуждането ѝ в този час на нощта като че ли не ме изненадва.

– Този път аз ще го направя – казва Камрин и се надига от дивана.

Аз се изправям и прекарвам ръка през косата си.

След като тя изчезва по коридора, се отправям обратно към кухнята, сядам край масата и написвам “Италия” на друго листче. Пускам го в шапката, отново сгъвам останалите и пускам и тях вътре.

Минути по-късно къщата утихва, след като Камрин е сложила Лайли отново да спи. Тя сяда на стола до мен и премята един върху друг голите си крака. Подпира единия си лакът върху масата, отпуска брадичка върху ръката си и ме поглежда топло усмихната, сякаш да покаже, че е намислила нещо.

– Андрю – казва тя, – наистина ли мислиш, че можем да го направим?

– Да направим какво по-точно?

Тя слага и ръце на масата пред себе си и преплита пръстите.

– Да пътуваме с Лайли.

Аз се замислям за момент и се облягам назад в стола.

– Ами, да, наистина мисля, че можем. Ти не мислиш ли?

Усмивката ѝ почти изчезва.

– Камрин, не искаш ли вече да пътуваш?

Тя поклаща глава.

– Не, изобщо не става въпрос за това. Просто се страхувам. Аз лично не познавам някого, който да е опитвал нещо подобно. Плашещо е. Дали не се заблуждаваме? Може би нормалните хора с основание не правят такива неща.

Отначало се притесних. Имах това вътрешно чувство, че може би тя е променила решението си и макар че съм готов да се съглася с това, което тя поиска да направи, част от мен ще бъде разочарована за известно време.

Облягам се назад и слагам двете си ръце пред мен върху масата също като Камрин. Докато я гледам, погледът ми омеква.

– Знам, че можем да го направим. Ако го искаме еднакво и двамата и никой от нас няма да го направи само за да угоди на другия, тогава съм сигурен, че можем да го направим. Имаме спестявания. Ще бъде няколко години преди Лайли да тръгне на училище. Няма нещо, което може да ни попречи.

– Това ли искаш наистина? – пита тя. – Обещаваш ли, че не е само част от теб, която иска да го направи заради мен?

Клатя глава.

– Не. Макар че дори и да не го исках толкова, колкото теб, пак щях да го направя, защото ти си го поискала, обаче не, аз наистина го искам.