– Знам, брат, обаче не мисля, че точно сега идеята е добра – чувам да казва Андрю и спирам за малко, за да не му преча. – Да, да. Не, тя е добре. Определено не е така объркана, както през първата седмица.

Поглеждам иззад ъгъла и го виждам да стои при бара с мобифон, притиснат до ухото, а другата му ръка е върху плота. Кима от време на време и слуша този, който е в другия край на линията, а той според мен е Ейдън. Отново разбирам, че съм права, когато той казва:

– Кажи на Мишел, че ѝ благодаря за предложението. Може би ще дойдем след един-два месеца, след като Камрин има време да… Не, може би през пролетта. За мен в Чикаго е прекалено студено през зимата. – Андрю се смее и казва: – А, не, брат ми, защо мислиш, че предпочитам Тексас?

Пак се смее. Накрая завивам зад ъгъла и той ме вижда.

– Би ми харесало да отидем – казвам.

Андрю ме поглежда за момент, а после прекъсва Ейдън.

– Изчакай за момент – покрива микрофона с дланта си. – Искаш да отидем в Чикаго? – изглежда леко изненадан.

– Ами, да – казвам аз и се усмихвам. – Мисля, че ще е забавно.

Отначало изглежда, че той премисля нещо. Може би не ми вярва или може би просто обмисля идеята и вижда само вятър и сняг. Но изведнъж лицето му се оживява и започва бавно да кима. – Окей – казва колебливо и отново долепва телефона до ухото си. – Ейдън, нека ти се обадя след малко, става ли? Да. Добре. Ще ти се обадя. Доскоро.

Прекарва пръст по телефона и прекъсва разговора. После отново ме поглежда.

– Сигурна ли си? Мислех, че известно време искаш да останеш тук.

Влизам в кухнята и вадя бутилка портокалов сок от хладилника.

– Да, сигурна съм – казвам аз и отпивам. – Изглежда, че идеята е на Мишел. – Той кима веднъж.

– Да, Ейдън каза, че се тревожела за теб. Предложила да ни приюти за няколко дни, ако искаме да ѝ гостуваме.

Отпивам нова глътка и оставям бутилката на бара.

– Безпокояла се за мен? Е, много мило от нейна страна, но се надявам да не отидем там и да се озова в същата ситуация, в каквато съм с Натали тук.

Андрю клати глава.

– Не, Мишел не е такава – и за да подчертае това, добавя: – Мишел изобщо не е като Натали.

– Нямах това предвид, Андрю.

– Знам, знам – казва той, – но тя наистина е свястна.

Тъй като сама познавам достагъчно добре Мишел, знам, че е така.

Точно тогава онова хапче съвсем неочаквано ме блъсва в главата и изведнъж изпитвам чувството, че я няма на раменете ми. Цялото ми тяло изтръпва от пръстите на краката до темето и ми е нужна секунда, за да фокусирам погледа си. Ръката ми инстинктивно се подпира на ръба на бара, за да се задържа на крака.

– Опа!

Преглъщам и премигвам енергично няколко пъти с очи. Андрю ме поглежда изпитателно.

– Добре ли си?

Усмихвам се толкова широко, че чувствам как въздухът в стаята ме блъсва в зъбите.

– Ами да, съвсем добре съм.

Той накланя глава на една страна.

– Не съм те виждал да се хилиш така, откакто сложих този пръстен на пръста ти.

Андрю също леко се усмихва, но продължава да ме гледа изпитателно.

Вдигам нагоре пръста си и се възхищавам на пръстена, който струва под сто долара и вероятно повечето бъдещи младоженки из страната изобщо не биха го приели за годежен пръстен. Видях го един ден в малък магазин в Тексас и само споменах колко е хубав.

– Харесвам този – казах, като го държах изложен на слънчевата светлина точно под подходящия ъгъл. – Семпъл е и в него има нещо особено.

Подадох го на жената зад щанда и тя го сложи обратно в стъклената кутия между нас.

– Какво, не си ли от онези момичета, за които диамантите са най-добрият им приятел? – пита Андрю. – Не искаш ли такъв грамаден годежен пръстен, че за да го носиш, ще ти трябва ръчна количка?

– В никакъв случай – казвам през смях аз . – Такъв пръстен не означава нищо освен етикета, на който е изписана цената му – излизаме от магазина и продължаваме да вървим по тротоара. – Ти сам го каза веднъж, помниш ли?

– Какво съм казал?

Усмихвам се и пъхам ръката си в неговата, когато стигаме до уличния ъгъл и завиваме наляво към кафенето.

– Семпла и секси – подпирам глава на рамото му. – Онзи ден в къщата на баща ти, когато ми разправяше защо не трябва да прекарвам по цял час, за да си слагам грим и да си реша косата.

Вдигам глава и го виждам, че се усмихва, спомняйки си онзи ден, а после ме придърпва по-близко до себе си.

– Е, да, казах го. Семпла и секси. Така е.

– А е и красив – казвам.

На другия ден Андрю се върна у дома със същия този пръстен и ми го подаде. После в типичния си стил застана на едно коляно като мъжете от старата школа, макар и малко по-драматично, отколкото трябва:

– Камрин Мерибет Бенет, най-красивата жена на планетата Земя и майка на бебето ми, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Аз се усмихнах, погледнах го с подозрение и отвърнах:

– Само на планетата Земя ли?

Той премигна и каза:

– Ами още не съм виждал майки от други планети.

И двамата избухнахме в смях. Обаче после той стана много сериозен и настроението му се промени до такава степен, че промени и моето.

– Ще се омъжиш ли за мен? – попита той.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и с дългата, страстна целувка, с която му отговорих и която накара и двама ни да паднем върху килима, го повторих милион пъти Разбира се, той пак ме помоли да се омъжа за него в деня, в който му казах, че съм бременна, но тогава го направи както трябва и аз никога няма да го забравя, докато съм жива.

– Жива ли си там вътре?

Андрю маха с ръка пред лицето ми.

Аз се сепвам и се връщам от миналото обратно в настоящето в такова приповдигнато настроение от онова хапче, като някое хвърчило във висините. Веднага съобразявам, че трябва бързо да възстановя спокойствието си, за да не разбере той какво става.

Предполагам, че промените в настроението се запазват за известно време дори и след… ами, след бременността. В рамките на един час Камрин изпадна в обичайното си еуфорично настроение, характерно за Ла Ла Ленд^[4]. Но изглежда щастлива, а кой съм аз, че да я съдя за това как е решила да го покаже?

Обаче фактът, че внезапно поиска да напусне Ралей и да отиде на съвсем различно място дори само за един уикенд, ми се струва странен и просто трябва да я попитам.

– Защо толкова скоро? Аз наистина съм изцяло за това да отидем, но мислех, че искаш да си тук, да потърсиш апартамент и така нататък?

– Е, да, така е… – казва тя, но не е много убедителна. Все още някак разсеяно се усмихва, което ми се струва странно. – Просто мисля, че трябва да отидем на гости, докато имаме тази възможност, защото, след като започна работа тук, не е много сигурно дали ще намеря свободно време някой уикенд.

Тя скръства ръце върху корема си и непрекъснато движи пръстите си, като че ли не я свърта на едно място.

– Ти добре… – спирам по средата на изречението. Няма да направя точно това, което тя каза, че трябва да престанем да правим – да се тревожим непрекъснато за нея и през цяло време да я питаме дали е добре. Усмихвам се и казвам: – Пак ще се обадя на Ейдън и ще му кажа, че ще отидем при него и Мишел през този уикенд.

Чакам я да каже дали е съгласна за продължителността на гостуването ни и когато не казва нищо, добавям:

– Това означава, че няма смисъл да се връщам в Тексас за нещата ни, докато не се върнем от Чикаго.

Казах го повече като въпрос. Трябва да призная, че от тази несигурност къде ще бъдем на следващия ден започва да ми се замайва главата. Съвсем различно е от времето, когато пътувахме по магистралите, живеехме за момента и изпълвахме със съдържание думата спонтанно. Тогава целта ни беше да не знаем какво ще ни донесе следващият ден. Обаче точно сега не съм сигурен какво става.