Нищо от тези неща няма смисъл.

Сядам в края на леглото, като оставям чантичката си на пода до мен, и прекарвам пръсти по очертанията на онова, което е в плика. Вече съм правила същото няколко пъти през последната седмица и съм стигала до едно и също заключение: това е хартия, малко твърда, прегъната два или три пъти. Вътре няма нищо обемисто, неравно или подобно на тъкан. Това е просто хартия.

Въздъхвам и се каня да го оставя, но не го пускам. Не знам защо просто не отворя проклетото нещо.

Оставям плика на леглото и ставам, скръствам ръце и го наблюдавам с крайчеца на окото, докато ходя напред-назад из стаята. Страхувам се от него, като че ли то ще скочи и ще ме сграбчи за крака, докато минавам покрай него. Като онази злобна котка, която имаше леля ми Бренда. Дори започвам да ровя в чантичката си за мобифона, за да се обадя на Андрю и да го накарам просто да ми каже за какво е всичко това, но си давам сметка колко глупаво ще бъде.

Накрая вземам плика и след дълга пауза, през която преценявам на ръка тежестта му, плъзгам върха на пръста си под запечатания капак, за да го разлепя. След като счупвам печата и не успявам да го отворя внимателно, казвам майната му и грубо го разкъсвам. Хвърлям разкъсания плик на леглото, разкъсвам листа с писмото и виждам, че е почти празен. Бил е използван само за да скрие снимката вътре. Тя е с гърба към мен и отначало отказвам да я обърна, за да видя какво има от другата страна. Вместо това прочитам написаното с почерка на Натали по средата на листа:

Това е най-добрата, която намерих.

Надявам се да ти помогне за това, което се опитваш да направиш.

Искрено твоя Натали

Обръщам снимката и сърцето ми потъва като камък във вода, когато виждам Иън, усмихнат, да ме гледа от нея. Бузата ми е долепена до неговата, докато гледаме в обектива. Зад нас разноцветните светлини на виенското колело на щатския панаир на Северна Каролина осветяват нощта. Когато видях лицето му, като че ли паднах в някакво леденостудено езеро и останах без въздух. От очите ми моментално рукнаха сълзи и изпуснах снимката на леглото. Вдигам ръце към лицето си и пръстите ми покриват треперещите ми устни.

Как можах да се разплача за него? Защо става това?

Съвсем съзнателно се освободих от снимките на Иън. От всичките. Изтрих абсолютно всички файлове с наши дигитални снимки, махнах името му от мобифона си. Дори изхвърлих нощното шкафче, което имам от малка, защото Иън беше издълбал отдолу в дървото Иън обича Камрин. Направих всичко възможно, за да махна от живота си това, което би могло да ми напомня за него, тъй като ми става прекалено мъчно, когато знам, че от него са останали само материални неща. Със спомените си не можах да направя много, но положих максимални усилия също да ги забравя.

Защо Андрю ми причини това? Върна обратно онази болка в живота ми, и то не само твърде скоро, след като загубих Лайли, а и изобщо?

Част от мен иска да се разкрещи на Андрю, да мине през вратата и коридора и да влезе в неговата стая, за да му каже колко болезнено е това. Обаче разумът ми бързо надделява. Знам защо го е направил. Знам защо ме остави сама в тази стая със снимката. Защото ме обича толкова много, че е готов да ми върне обратно Иън само за една нощ, за да мога може би най-сетне да се примиря, че съм го загубила.

Обаче аз не мога да гледам онази проклета снимка! Просто не мога!

Сълзите продължават да се стичат по лицето ми, когато грабвам дебелия пуловер от сака, мушвам ръце в ръкавите му и изхвръквам от стаята, като се отправям към асансьора.

Секунди по-късно седя върху студения пясък на плажа и се взирам в безкрайния океан.

Питам се дали тя ще го отвори. По дяволите, чудя се дали ще ме намрази, че ѝ причиних това, но ако то ѝ помогне, ще поема този риск.

Натискам бутона за включване на дистанционното и тишината на стаята е нарушена от една стара версия на “Зайнфелд”^[5]. Събувам си обувките и заставам под душа, като оставям горещата вода да ме бие, докато започва да става хладка. Мога да мисля само за това какво прави Камрин сама в стаята си, дали гледа снимката на мъртвия си бивш приятел и дали се справя с това. Иска ми се да отида там и да съм с нея, но знам, че тя трябва да го направи сама. Трябвало е да го стори много отдавна, много преди да ме срещне.

Избърсвам се с хавлиената кърпа, завързвам я около кръста и започвам да ровя из сака си на леглото за чифт боксерки. Сядам и поглеждам към телевизора, после към стената и пак към телевизора, докато си давам сметка, че гледам където ми падне само за да не мисля за Камрин.

Пускам покрай ушите си на МП-3 плеъра пет случайно избрани песни, преди да реша, че най-малкото, което мога да направя, е да проверя как е тя. Първо опитвам по мобифона, но не отговаря. После вземам стационарния телефон на хотела и се опитвам да се свържа със стаята ѝ. Пак никакъв отговор. Може би просто взема душ. Пъхам резервната карта в процепа на вратата и отключвам.

Тя не е тук. Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато влизам навътре в стаята. Първото нещо, което виждам, е снимката, която самият аз всъщност не бях виждал до този момент, да лежи на леглото. Вземам я и я поглеждам. Камрин изглежда толкова щастлива. Това е Камрин, която познавах, онази с хубавата, жива усмивка. Помня тази усмивка. Виждал съм я десетки пъти, докато пътувахме заедно.

Обзема ме паника, спирам да гледам снимката и се отправям към прозореца. Поглеждам черния океан и виждам няколко души да вървят по дъсчената пътека на плажа. Продължавам да държа снимката в ръка и бързо отивам в стаята си, нахлузвам обувките и без да ги завързвам, отивам към плажа. Въздухът не е непоносимо студен, но е доста хладно. Доволен съм, че съм с дълги ръкави. Поглеждам нагоре и надолу дъсчената пътека и плажните шезлонги, близо до хотела, но тя не се вижда никъде. Пъхам снимката в задния си джоб. Отправям се тичешком към плажа.

Намирам я седнала недалеч върху пясъка.

– По дяволите, момиче, изплаши ме.

Сядам до нея и я прегръщам с една ръка.

Тя се взира в океана, студеният вятър развява леко косата ѝ. Не ме поглежда.

– Съжалявам – казвам аз. – Исках само да…

– Обичам те, Андрю – прекъсва ме тя, но продължава да гледа напред. – Не знам как едно момиче може да е толкова щастливо и същевременно толкова нещастно.

Тъй като не съм сигурен какво иска да каже с това, се страхувам да отвърна каквото и да било, защото не искам да кажа нещо, което не трябва. Притискам я по-плътно, за да се стоплим взаимно. И не казвам нищо.

– Не съм ти ядосана – казва тя. – Отначало бях. Но искам да знаеш, че вече не съм.

– Кажи ми какво ти е – питам тихо аз.

Тя продължава да се взира в мрака пред себе си. Вълните едва облизват брега на няколко метра от нас. Виждам на хоризонта да се движи малка бяла точка, светлините на някакъв кораб.

Изведнъж усещам погледа на Камрин върху себе си и извръщам глава, за да я погледна. От сградите зад нас, а и от луната идва достатъчна светлина, за да мога да виждам чертите ѝ и тънките кичури коса, полепнали по студените ѝ бузи. Протягам ръка и махам няколко от устните ѝ. Очите ѝ ме гледат по-меко и тя казва:

– Наистина много обичах Иън. Но не искам да мисля за…

Аз клатя глава.

– Камрин, не прави това. Тук не става въпрос за мен – подхващам с пръст още един тънък кичур коса и го махам от устата ѝ. – Не го прави заради мен.

За момент тя не казва нищо и аз усещам как поставя ръката си в скута ми и пръстите ми хващат нейните.

Отново гледа към океана.

– Не исках да отида на погребението на Иън – казва тя. – Не исках да го виждам за последен път по този начин. Помниш ли онзи ден в апартамента ти, когато влязох и прекъснах разговора ти по телефона с Ейдън, в който той се опитваше да те накара да отидеш на погребението на баща си?