Аз кимам.

– Да, спомням си.

– Ти му каза нещо от сорта, че би искал да видиш за последен път някого, докато е жив, а не да лежи мъртъв в ковчег. Е, точно така се чувствах и аз за погребението на Иън. Не исках да отида. По същата причина не исках да видя Лайли. Тъкмо затова предпочетох кремация.

– И въпреки това си отишла на погребението на Иън.

Засега гледам да не засягам темата за Лайли. Тя е по-болезнена. И за двамата. Аз я видях. Беше толкова мажа, че можеше да се събере в дланта ми. Обаче Камрин отказа да погледне.

Тя клати глава.

– Всъщност не – казва тя за погребението на Иън. – Бях там, но и не бях. Моят начин да го оставя да си върви беше да го прогоня от главата си, да прогоня всяка дума, която ми е казал, лицето му, прогоних всичко, което можах. Отидох на погребението само защото какво ли щяха да си помислят всички, ако в този ден си бях останала у дома.

– Но това не е приключване – казвам предпазливо аз. – Все едно да замиташ боклука под килима. Той пак си е там. Знаеш, че е там. И аз няма да те оставя на мира, докато не го направиш, както трябва.

– Знам – казва тя.

След няколко секунди мълчание бъркам в задния си джоб и изваждам снимката.

– Знаеш ли, ако той беше още жив, щях малко да ревнувам. Доста хубаво момче е.

Камрин ми се усмихва и забелязвам, че поглежда за миг снимката.

Оставям я върху пясъка до коленете ни. После отново ставам сериозен.

– Камрин, какво става с теб… Хапчетата, които взе, цялата тази работа не ще да е само заради загубата на Лайли. Знаеш го, нали?

Тя не отговаря, обаче усещам, че размишлява напрегнато върху това, което казах.

– Прогонила си от главата си всички. Иън. Лайли. Според Натали дори баба си и Коул, както и факта, че баща ти ви е напуснал и като че ли го е грижа повече за новата му приятелка, отколкото за теб – казах го така, както си е, защото точно така трябва да бъде казано. – Вместо да се справиш с това, да скърбиш или да направиш каквото и да било, ти само се затваряш в себе си и очакваш всичко да се оправи само. Правиш го от много време, още отпреди да се срещнем. Трябва да знаеш, че то единствено се трупа и някой ден няма да издържиш и ще се изправиш с лице срещу него.

– Знам. Както обикновено, си прав – казва примирена тя.

– Убедена ли си в това, или просто се съгласявай! С мен само за да ме накараш да млъкна?

Усмихвам ѝ се с надеждата и тя да ми се усмихне.

Номерът минава.

Тя се усмихва и казва:

– Не, наистина го вярвам. Само ми се иска да го бях повярвала по-рано.

– И защо го вярваш сега?

– Защото си един философ с татуировки – вика Камрин и се смее, а това ме изпълва със задоволство.

Не мога да повярвам, че се смее. Отначало си мислех, че ще мине много време, докато Камрин преодолее всичко това, но тя ме изненадва с всеки изминал ден.

– Философ ли? – казвам. – Едва ли. Но съм поласкан.

Камрин се обръща на една страна и полага глава в скута ми. Поглежда ме с големите си сини очи, а аз не мога да се сдържа и я погалвам по лицето.

– Искаш ли да знаеш истината? – пита тя.

– Разбира се – казвам аз, но изведнъж се чувствам малко изнервен.

– Тя я такава, каквато ти я казах там, у Ейдън – продължава Камрин. – Ако те загубя, това ще ме довърши. Когато загубих детето, това отново събуди всички мои страхове. Да не те загубя. Като че ли в този трагичен момент ми беше напомнено отново за смъртта и колко бързо тя се промъква към човека. Ако Бог или природата, или който и да било, или каквото и да е контролира всичко това и може да е толкова жесток и безсърдечен да ми убие бебето, тогава той изобщо не би се замислил, ако реши да убие и теб. Това ме плаши, Андрю. Мисълта, че мога да те загубя някога, ме убива отвътре. И това, че веднъж почти те загубих, прави страха ми още по-голям.

– Ама аз вече ти казах…

Тя се надига от скута ми и сяда директно срещу мен, забила колене в пясъка.

– Знам какво ми каза – отбелязва Камрин. – Обаче няма значение в какво си убеден, нито пък от това, че знаеш винаги правилните отговори, нещата стават по-добри. Не можеш да си сигурен какво ще се случи, Андрю. Туморът може лесно да се появи отново. Независимо какво ще направим и какви предпазни мерки ще вземем, той може да те убие.

Започвам да споря, но тя е така решена да ми каже тези неща, че аз разбирам, че трябва да я оставя да ги изрече.

– Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога – продължава Камрин, – и тъкмо сега мога да те гледам в очите и да кажа това, независимо колко болезнено е. Мога да приема смъртта на Иън. Мога да приема смъртта на Лайли. Мога да приема смъртта на всеки друг, независимо кой е той, колкото и непоносимо трудно да е. Обаче твоята… – тя млъква за момент, а после дори не премигва, когато се взира в очите ми. – Никога няма да мога да се примиря с твоята. Никога.

Тишината между нас се засилва още повече от шума на океана. Искам да я взема в ръцете си и да впия устните си в нейните, но само седя тук и я гледам, защото думите, които тя току-що ми каза, са най-силните, които съм чувал, почувствал или разбрал някога.

Накрая протягам ръце и я слагам в скута си. Обгръщам гърба ѝ, взирам се в очите ѝ и казвам:

– Вярвам ти и аз се чувствам по същия начин.

Тя накланя леко главата си на една страна.

– Наистина ли?

– Да, Камрин, не мога да живея без теб. Бих се опитал, но това ще бъде жалко съществуване. Не става дума само за мен. Ти можеш утре да умреш също толкова лесно, както и аз. Никой от нас не е защитен от това.

Хващам с ръце бузите ѝ и я принуждавам да ме погледне. Кожата ѝ е студена.

– Трябва да живеем за момента, забрави ли? – казвам аз и веднага отново привличам вниманието ѝ. – Ти и аз трябва да сключим договор още сега. Ще сключиш ли договор с мен?

Премествам леко ръцете си, за да стопля студените ѝ уши.

– Добре – казва тя и кима, а аз съм доволен, че ми има достатъчно доверие и не задава въпроси, преди да се съгласи.

Отдръпвам едната си ръка от ухото ѝ и прекарвам пръсти през челото надолу по бузата ѝ.

– Не можем да контролираме смъртта – казвам аз. Никой от нас не може да направи нищо, за да я избегне или да и отблъсне. Можем да контролираме единствено това как да живеем живота си, преди тя да дойде за нас. Така че нека да си обещаем един на друг неща, които наистина зависят от нас, независимо какви са те.

Камрин кима и леко се усмихва.

– Какви неща? – пита тя.

– Всякакви. Такива, каквито искаме един от друг. Като… – ставам от пясъка и мушвам ръце в джобовете си. Гледам към океана, като мислено търся кое е най-доброто обещание, с което да започна. В момента мога да измисля само едно, затова се обръщам към нея, соча с показалеца си нагоре и казвам: – Това няма нищо общо с тумора или нещо конкретно, но аз искам ти да ми обещаеш, че ако по някаква причина някога ме поставят на животоподдържаща система и почувстваш със сърцето си, че няма да ме бъде и според теб само ще се мъча, да я махнеш от мен.

Усмивката ѝ изчезва и тя ме гледа така, като че ли съм развалил хубавия момент. Хващам ръката ѝ и я изправям на крака до мен.

– Не искам да ти звуча прекалено мрачно, обаче да ти кажа, това винаги ме е притеснявало. Може да се види по телевизията и по филмите. Дават ни някакъв човек, който е прикачен към всякаква възможна апаратура, известна на човека, и с нея се опитват да го държат жив, защото семейството му се надява и т.н. – обгръщам нежно ръцете ѝ. – Никога не ме оставяй да живея като някакъв зеленчук. Обещай ми го. Познаваш ме по-добре от всеки друг и ти имам доверие, че ще си наясно, когато няма да има нужда да продължавам повече. Така че ми обещай.

Виждам, че тя бавно започва да се съгласява с мен. Отнема ѝ малко време, но започва да кима.

– Обещай ми същото – казва Камрин.

Усмихвам се и казвам:

– Обещавам ти.

Тя прави крачка назад и скрива ръце в ръкавите си. Загръща се по-плътно с пуловера си и започва да ходи напред-назад.